Фестивалът в Кан - екзистенциални истории и удиалъновска надежда

Фестивалът в Кан, който показва майсторски измислени истории, говорещи за кризите и надеждите на съвременния свят не е само остров на блаженството.

След атентата в Манчестер организаторите реагираха веднага, споделяйки ужаса, възмущението и голямата тъга на всички. В специалното комунике се казва: „Културата, младостта и празничният дух станаха отново мишена и бяха атакувани. Както бяха ударени свободата, щедростта и толерантността, всички неща, към които Фестивалът и тези, които го правят възможен - творци, професионалисти и зрители, са дълбоко привързани.“

Всички участници, където и да са, бяха поканени да засвидетелстват своята солидарноскт с жертвите с минута мълчание.

Състезанието между най-добрите от най-добрите филми в света се разгаря с пълна сила и в момента е в апогея си.

Филмът, който стабилно води в класацията на международната критика засега е мощната семейна трагедия „Нелюбов“ на Кан Андрей Звягинцев. Това е филмът, който слиза най-дълбооко в подмолите на екзистенциалната човешка криза и най-радикално поставя въпроса за отчуждението. Констатациите му за съжаление са много безрадостни, защото жертва стават най-невинните - децата. Няма да разказвам сюжета, който всъщност е много прост: двойка пред развод, детето изчезва.

Режисурата също е проста, но изключително прецизна и изчистена - няма да е пресилено ако кажем, че постига внушения а ла Бергман, оставайки при това напълно оригинална. Реалистичен е и стилът на Звягинцев, когото помним от „Левиатан“ (Награда за сценарий, 2014) и „Елена“.

Декорът и действието създават вледеняваща атмосфера на безлюбие – на всички нива. Имаме много болезнен и интимен портрет на разпаднало се съвременно руско семейство, но и универсална притча за невъзможността да обичаш. След филма се питаш дали процесът е обратим и какво сме загубили като хора, защо стигнахме дотук, кой е виновен...

 „Нелюбов“ има всички шансове за „Палмата“, още повече, че филмът на Михаел Ханеке, който гледа към трети златен трофей след „Любов» (2012) и „Бялата лента" (2009) разочарова с липсата на откривателство.

Натовареният с прекалени очаквания „Хепи енд“ на големия австрийски майстор Ханеке, наречен с пълно основание „един от последните пазители на киното", прониква в същата тематика – разпада на ценностите, кризата в семейството. Той се вглежда безпощадно в "дискретния чар на буржоазията", само дето неговите герои никак не се забавляват, както и не страдат. Ханеке предлага "моментална снимка" на едно буржоазно семейство на строителни предприемачи, което се върти около патриарха (неподражаем, велик Жан-Луи Трентинян), дъщеря му (Изабел Юпер), сина (Матийо Касовиц), безволевия внук, обърканата внучка.

Режисурата е безмилостна, проникната от "глухо насилие", както я определи Изабел Юпер, абсолютно лишена от сантименталност. Самоубийства, опити за самоубийства, меркантилност, нежелание да се живее. За Ханеке, известен като много взискателен режисьор, киното е обсесия.

"Ако нямате обсесия, не се занимавайте с изкуство", призова режисьорът.

Филмът странично вкарва и темата с бежанците, без обаче да я развива, отразявайки западната гледна точка – има проблем, има мигранти, но какво можем да направим, как да се отнасям. "Тези хора са глухи и слепи за действителността", определя героите Изабел Юпер.

И тук, както и при Звягинцев, жертвата е едно 13-годишно момиче, свидетел на ужасяващи факти, скрити под лустрото на благоприличие и достолепност.

И пак със семейните кризи и безнадежността, но във фантастично-алегоричен ключ се занимава "Убийството на свещения елен" на Йоргос Лантимос, считан за водач на "особената вълна" в новото гръцко кино. Лантимос привлече вниманието със странния фантастичен филм "Омарът" (2015), получил Наградата на журито в Кан и номинация за сценарий за "Оскар".

Тук той поднася една мрачна история, която може да се нареди в графата трилър-филм на ужасите. Сърдечен хирург (Колин Фарел), женен за офталмоложка (Никол Кидман), с къща като по каталог и образцово семейство е убил поради небрежност свой пациент. Неговият син (уникалният Бари Кеоган, когото знаем вече от филма "Да бъде светлина" на Константин Божанов) идва да търси възмездие, като неусетно се вклинява в семейството. Любопитното в случая е метафизичният пласт, паранормалните елементи, които се вкарват активно в действието и нагнетяват напрежението. Членовете на семейството са заплашени един по един от смърт. Още по-любопитното е, че всъщност историята е съвременна транспозиция на класическа трагедия от Еврипид, което и обяснява заглавието. Агамемнон предизвикал гнева на боговете, убивайки един от любимите елени на Артемис, поради което е трябвало да пожертва дъщеря си Ифигения. Разказвайки съвременна история за отмъщение и търсене на справедливост, Лантимос всъщност прави жестока дисекция на нравите и морала на съвременната висша класа. Трудният сюжет е балансиран от присъствието на големите звезди и жанрови хватки. Измерението на античната трагедия остава някъде далеч и звучи неубедително в тази разностилна история.

За баланс на настроенията в Кан може да споменем "Историите на семейство Мейеровиц" на Ноа Баумбах. Една симпатична и бъбрива Удиалъновска комедия за семейните бъркотии на един егоцентричен, смятащ се за недооценен нюйоркски скулптор с много бракове (Дъстин Хофман с брада и неподражаема походка, малко а ла Рейнмен) и неговите пораснали деца, които се събират поради болестта му. Тук видяхме още Ема Томпсън, Бен Стилър, Адам Сандлър.

Филмът едва ли може да претендира за "Палмата", но разведри атмосферата и донесе свежест с непретенциозната си режисура и топлотата на разказа. Сякаш не всичко е загубено, семейството се тресе от противоречия, но човешките връзки, при цялата си крехкост държат и ги има.