Евгений Дайнов представя: Записки по революцията. В България и другаде

Нашият автор Евгений Дайнов ще представи том I от новата си книга "Записки по революцията. В България и другаде" на 6 юни по време на Пролетния базар на книгата в НДК.

Представянето е от 19:00 часа на полуетаж „Изток“.

В книгата Дайнов разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. - в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.

Книгата е издание на "Милениум".

Представяме Ви и откъс от нея:

Залезът на 70-те

Двата семестъра на 1979 година минаха в минорна тоналност. Изяви с групата, надлъгване с Тревър-Роупър и подготовка за финалните изпити. Важното беше никой да не разбере колко сериозно се подготвям.
За разлика от Кеймбридж, където всички ходят с угрижени физиономии и обясняват как не насмогват на задачите, номерът в Оксфорд е да се правиш, че изобщо не се занимаваш с учене. Че правиш всичко друго – гребеш в лодки, играеш в пиеси, свириш в групи, гониш девойки или просто пиеш, – но не четеш дебелите книги и не пишеш есетата.

Има студенти, които приемат всичко това като истина и наистина нищо не правят, докато не бъдат изгонени. Такъв например е случаят с англо-канадския актьор Реймънд Маси, описан в мемоарния сборник My Oxford (Robson Books, 1977). Три години човекът се занимавал с онова, с което си мислел, че всички се занимават – да върти гребла по лодките и да играе на сцената в студентски постановки. Докато един ден, месец-два преди финалните изпити, ръководството на колежа не му предложило „да не занимава изпитната комисия със себе си” и да напусне, без дори да се опита да вземе диплома.

Играех играта „нищо не правя” по-дълго от останалите, защото наистина ми харесваше. Когато към март-април 1979 година всички обявиха, че все пак си сядат на задниците да се готвят за изпитите (вторият ми ритъм-китарист Джъстин дори напусна групата), аз не намерих за нужно да правя същото. Готвех се усилено, но тихо и невидимо – така, щото не само моите учители, но и моите приятели бяха убедени, че вървя към грандиозна издънка. Никому не беше хрумнала простата мисъл, че щом публикувам в политически и философски списания, все някакъв труд вече съм положил – т.е. дори нищо да не правя в последните месеци, все до някаква тройка ще добутам нещата.

Разминах се с предложението да не занимавам изпитната комисия със себе си, но ръководството на колежа определено ме гледаше с все по-студен поглед. Разбираемо е. Не стига, мислели са си, че този го опазихме както от нашите тайни служби, така и от българските комунисти, а той е тръгнал да излага колежа на финалите...

Толкова очевидно страдаха, че се наложи да поговоря с моя основен тютор, Брайън, за да му обясня, че нещата не стоят точно така, както изглеждат - че просто следвам традицията, но всъщност се готвя. Накара ме да му се закълна, че ще взема поне ниво 2.2. (нещо като петица по шестобалната система). Знаех, че съм по-добър от това, но и знаех, че няма да ми повярва. Затова си стиснахме ръцете на петицата и той престана да страда.

Определено обаче беше залезно време. Всичко, което можеше да ни се случи в Оксфорд, вече беше ни се случило. Финалните изпити бяха в началото на лятото. Нямахме вече бъдеще, а само минало. Въпросът беше да си отидем със стил – като акварелен залез на Гейнзбъро.

Дори по света цареше някакво крайно нетипично затишие – нищо особено не се случваше, а революцията си беше взела отпуск.

В тази акварелна ситуация внезапно отново се появи мустакатият български агент. Причака ме на ъгъла на Уелингтън скуеър (където живеехме с групата) и Литъл кларендън стрийт.

- Пак ли се правиш на невидим? - изръмжах вместо „здрасти”. И продължих: - Ако искаш да ме видиш, защо не предупреждаваш? Не ти ли стига, че миналата пролет всички те разбраха, че си шпионин само по това, че се навърташ наоколо без предупреждение...

Поти се. Пуфти. И изплюва камъчето:
- Нали това ти е последната година?
- Да. И?
- Нали ще се връщаш в България? Няма да оставаш?
- Ще се върна. Не съм толкова безотговорен, че да направя сечено на семейството си, на което ще си го изкарате, ако артисам тук...
- Е, няма аз да си го изкарвам...
- Твоите началници тогава...

Мълчи. Чувам как в главата му се въртят със скърцане колелета.

- Искаш ли после да се върнеш в Англия?
- ???
- Например след две-три години да си културно аташе в посолството в Лондон?

Веднага надушвам капан и правя финт вляво:
- Едва ли ставам за дипломат. Не съм достатъчно скучен. А и всякакви хорица със сиви костюмчета ще искат да ме командват, а аз не обичам.

Той не се предава:
- Никой няма да те тормози. Ще бъдеш прекалено ценен, защото познаваш всички тук...
Не съм излязъл от капана... Питам, за да се ориентирам:
- Добре де, казвай каква е хавата.
- Вместо да ходиш две години в казарма, ще те пратим в школата в Симеоново. Ще ти го зачетем за служба, а ще си си в София, при вашите. А после – Лондон.
Нямах никаква представа що е то „школата в Симеоново”, но веднага ми замириса на Държавна сигурност.

Реших да заложа на тази миризма:
- Шпионин няма да ставам, забрави. След тия чадърни изпълнения...
- Не бяхме ние!
- Да, бе...
- И какво? - обръща оня разговора. - Искаш във войската с всички останали?
- Искам във войската с всички останали...

Закле ме да си помисля и тръгна.

За последен път се появи съвсем накрая, в началото на юни. И ми зададе въпроса, от който започна всичко година по-рано:
- Имаш ли нужда посолството да ти помогне с нещо за връщането в България?
- Тоя път искам.
Чак се зарадва:
- Казвай, ще го направим. Пари ли?
- С парите - викам - продължавам да съм по-добре от тебе. Искам обаче да намерите начин да ми транспортирате обратно в България 200 дългосвирещи плочи, които тежат тонове, към 2000 книги, които също тежат тонове, три китари, лампов усилвател, който вдигат двама души...

Замисли се:
- Това със самолет няма как да стане. Може с контейнер, с кораб, когато някой затръгва да се връща след края на мандата си. Ама това е бавно. Говорим за месеци – може и година... - И гледа въпросително.
- Става! - отсичам. За какво ми е всичко това, докато съм в казармата?

Върна се човекът след две седмици с комби, натъпкахме догоре багажа и го стоварихме в мазето на посолството. Мил човек, макар шпионин...

Останах сам в гола стая с електрическата китара Antoria (прекалено ценна ми беше, за да я оставя на грижите на българската дипломация), която вече не можех да включвам никъде. Останалите концерти с групата правех с кубета, вземани назаем от колеги.

Залез...

Но пък се появиха признаци, че има живот и след Оксфорд. На един от нашите концерти забелязах в дъното на залата някакви типове, открояващи се от останалите – с десетина години по-възрастни от публиката, с костюми и вратовръзки.

- Аман от ченгета... - помислих си по време на дългото соло преди почивката. Слизам от сцената, тръгвам към бара, тримата с костюмите ме спират:
- Идваме от Лондон...

Ченгета, мисля си, и почвам да се оглеждам откъде да се изнижа.

- За втори път - продължават.
Еее, тя, работата, дебела ще излезе...
- Какви са ви плановете, след като напуснете Оксфорд?
- Какво мислите вие? - извъртам нещата, за да спечеля време.
- Мислим, след като два пъти ви гледахме на живо (как не съм ги видял първия път?), че може да се присъедините към „Върджин Мюзик” като студиен китарист. Доскоро Джеф Бек помагаше, но сега пак му тръгна соловата кариера и мястото се освободи...

ЕГАТИ! WOW и мамка му...

Тия хора ми предлагат да съм студийният китарист на „Върджин”, най-хипарската музикална компания! И то на мястото не на кого да е, а на Джеф Бек, който от две-три години беше станал най-големият китарист в света, свързал по съвършено нов начин рокендрола, джаза и блуса!

Мълча смаян. Те продължават:
- Е, на първо време Джеф ще помага – да ти покаже кое къде е, кой проект докъде е стигнал...
Е, не, това не се случва… Самият Джеф Бек ще ми предава службата!

Внезапно разбрах две неща. Първото: дори „Върджин” и Джеф Бек няма да ме накарат да поема риска заради мен баща ми, майка ми и сестра ми да останат без работа, а брат ми да не може да следва в университет (откъде тогава да знам, че хич няма и да му мине през акъла някога да следва...). И второто: не искам да работя „китарист”. Много обичам да композирам, аранжирам и свиря. Но нито съм достатъчно добър, нито пък ми е достатъчно интересно, за да го правя цял живот, ден след ден.

Не съм, накратко, Джеф Бек. И никога няма да бъда.

Отказах. Не ме разбраха:
- Някой ви предлага нещо по-добро? Нещо в университета?
- Предлагат ми да вляза в наборната българска армия...

Този път съвсем не ме разбраха и си тръгнаха, клатейки глави в недоумение.

А предложенията всъщност не спираха, едно от друго по-неочаквани. В началото на двете седмици, през които бяха финалните изпити, в стаята ми цъфна състудент, с когото не бях в особено близки отношения. И споделя:
- Баща ми работи за правителството...

Което, разбира се, е точно репликата на Джеймс Бонд всеки път, когато някоя девойка го пита какво работи!

- ...и вече ти е уредил британски паспорт. Стига да искаш. Той нищо не иска в замяна.
- Да, бе - викам, - защо тогава го прави?
- Каза ми да ти предам следното: Британия продължава да е Велика, защото умее да забелязва и привлича на своя страна талантливите хора от целия свят. Нямаш работа в България, където никой няма да те оцени и най-много да те пратят в мините да чукаш камъни. Мястото ти е тук, да работиш за кралицата.

Curioser and curioser, както казва Алиса, попаднала в Страната на чудесата.

Щеше обаче да стане още по-любопитно. Един ден дойдоха двамина от групата на „анархистите от Бейлиъл”, легендарни типове, радващи се на всеобщо страхопочитание.

- Решил си да се връщаш в Съветска България?
Обясних за семейството, възможните репресии и пр. Пък и там ми е мястото.
- И кво мислиш да правиш?
Е, викам, отпървом ще мина през армията, а после ще стана най-великият български китарист. Накрая, при първа възможност, ако ще да е след десет години, ще вдигна революция.
- Ние няма да чакаме - викат. - След финалните изпити – право в Латинска Америка да вдигаме въоръжени въстания...
- Пичове - отвръщам, - не помните ли съдбата на Че Гевара?
- Измислили сме го. А ти, като минеш през армията и усвоиш различните военни умения, можеш да дойдеш при нас. Ще си много полезен. Веднага ще те направим Команданте...
Луди хора. Не знаеха испански, през живота си не бяха държали огнестрелно оръжие в ръцете си, а сега – въоръжено въстание там, където дори Че не се е справил...

След години разбрах, че поне са опитали! Отишли в Боливия, където са били моментално окошарени и след година-две в затвора били депортирани обратно към Англия. Където никой не ги е чакал с отворени обятия, защото коя държава обича анархисти, заклели се да вдигат въоръжени въстания?

Детинщини. Не че и аз в последните си оксфордски месеци не изпадах в детински състояния. В късната пролет на 1979 година например един състудент от Корпус ме светна на новата мода – ходене по покриви. Навсякъде имаше скеле, което облекчаваше значително както изкатерването на даден покрив, така и прехвърлянето към съседния. Погледнат отгоре, градът бе особено красив нощно време. А и има известна тайнственост: отгоре виждаш всички, а те теб - не.

Нощ след нощ избродихме всички възможни покриви, докато една дъждовна – и много хлъзгава – вечер не решихме да се изкатерим по кулата на съседния колеж „Мъртън”. Не беше най-високата в Оксфорд, но кула. Изкатерихме се по скелето до покрива. После, хлъзгайки се на всяка крачка, покорихме билото на покрива и ползвайки артикулацията и орнаментите на фасадата на кулата, стигнахме до върха.

Пълна лудост, разбира се, защото в този дъжд всяко подхлъзване ни хвърляше много, много надолу, без всякаква надежда за оцеляване. На мен ми помогна детството, прекарано в катерене по дървета и селски плевници. На него – очевидно някакво божество, тъй като той нямаше и една десета от моя опит.

Изумително е доколко не ме е било страх от високото. Забелязах, че съм завъдил този страх едва на четирийсет и пет, когато по навик тръгнах да катеря скалите край Созопол и изведнъж ми омекнаха коленете. По-точно – станаха на вода, както е английският израз. „Това ли било страх от високото? - казах си. - Гадна работа...”

Трийсет години след оксфордското катерене видях своя катерачен партньор на юбилеен бал на колежа. Беше си останал същият (мамка му), само брадата му беше посивяла. Дебнеше около входа на колежа и веднага щом ме забеляза, се втурна към мен:
- Това с катеренето на кулата...
Кимнах вляво, към „Мъртън”, и се приготвих да потънем в героически спомени.
- ...никога не се е случвало. Разбра ли? НИКОГА не сме катерили кулата на Мъртън...
Така и не разбрах каква беше тази хава. Жена му не беше наоколо да му се кара, все наши хора си бяхме. А и се бяха минали трийсет години. Мистерия...

И така, в шеги и закачки, стигнахме до края – до финалните изпити. Точиха се две седмици, сутрин и следобед. И много ми харесаха.

Веднага си направих ритуал. Ставах рано сутринта и застанал пред огледалото, бавно обличах официалните доспехи – бяла риза, черен костюм, черни чорапи, черни обувки, бяла папионка (връзвах си я сам, не беше от бутафорните, които хората обикновено носят), тога, шапка с пискюл, пуснат отляво (за разлика от тия в Кеймбридж, които – разбрали-недоразбрали – пускат пискюла отдясно). Обличах се като аристократ преди дуел. От тогава и до днес се обличам по същата процедура преди важни срещи и концерти или дори когато изпитвам студентите си. Правилната процедура на обличане фокусира ума и постига хармония на духа.

По време на изпитите се нагледах на обичайните неща. Хора повръщаха, припадаха и видимо полудяваха под тежестта на напрежението. Най-тежките случаи изнасяха на носилка. Останалите – пишехме. Тъкмо свикнах, и то взе че свърши. След последния изпит, спазвайки традицията, се напих юнашки, а после се изнесох към Лондон, за да прекарам последните седмици на английска земя при моя приятел от училище Джон Уестрей. Оставих неговия телефон за връзка с колежа.

Минаха се десетина дни и веднъж, останал сам в къщата (всички бяха на работа), чувам да звъни телефонът.

Вдигам, за да приема съобщение за някого от постоянните обитатели, и чувам гласа на моя тютор Брайън:
- Търся този странен индивид Дайнов. Наоколо ли е?
- Аз съм...
- Успя ли да видиш днешния брой на „Таймс” или „Телеграф”?
- Сега ставам, тъкмо си направих кафе...
- Тогава аз ще ти кажа. Излязоха резултатите. Имаш най-добрата първокласна диплома в целия Оксфорд!

Егати, егати. Знаех, че съм се представил добре, ама чак пък най-добре...

Оказа се, че в моята специалност има само две първокласни дипломи. Моята е била безспорна – т.е. не ме викаха обратно в Оксфорд на устно препитване, за да решат дали да ми я дадат. Другият човек бил викан, докато аз съм се отдавал на забавленията на столицата.

Отърчах до най-близката цигарилница и си купих „Телеграф”. И – верно. Публикували първите излезли резултати от изпитите на Оксфорд и Кеймбридж; в графата „Оксфорд” аз най-отгоре, под името E. A. Dainov. И досега пазя изрезката...

Вечерта пихме що пихме, а на другата (късна) сутрин – дрън телефонът. Пак беше Брайън:
- Говорихме тук в колежа. Ако искаш, връщай се и веднага те зачисляваме за докторант. За парите не мисли – всичко е уредено. После ще си ходиш в глупавата армия, ако толкова искаш...

До оня ден ми се караха, че излагам колежа, а сега – докторант, с уредени такси и стипендия. Как се обръща светът, а?

Бях много благодарен, но знаех, че „глупавата армия” няма да ме отложи отново. Отлагаха само до постигането на диплома за висше образование, а не за докторантура. Ако останех, никога нямаше да се върна в НРБ-то, това беше очевидно. Но бях решил да се върна.

А и вече се бях простил с Оксфорд. Бях истински благодарен на този жест на колежа, но в същата секунда разбрах, че както не искам цял живот да свиря на китара, така и не искам цял живот да прекарам като преподавател в Оксфорд. И до днес съм убеден, че Оксфорд е най-прекрасното място на света и се връщам толкова често, колкото мога. Не и за цял живот обаче, след като някъде там, отвъд златните кули на Оксфорд, ме чакаше големият, шарен и непредсказуем свят – и Революцията.

Отказах и това последно предложение. Оставих всичките си дрехи и други излишни неща при Джон и в уречения юлски ден потеглих към летище „Хийтроу” с лек куфар (12 кила, мерихме го) в едната ръка и електрическа китара в другата.

Халето на летище София ме посрещна с надпис Wellcome in Bulgaria (в три думи – две грешки), оръфано празно хале и грозен мирис на кенеф и социалистически цигари.

Oh, my God…

Можех да съм Джеймс Бонд, можех да съм Джеф Бек, можех да се правя на Че в Латинска Америка, можех просто да преподавам в Оксфорд.

What have I done?

Поех дълбоко въздух, стиснах зъби и се приближих до вмирисания на пот, пъхнат в смачкана униформа шкембест митничар. Обясненията тепърва щяха да започват...