'ДАУ. Наташа'. Преломен момент в киното или мегаломания?

Ако трябва да бъда откровена, не бях чувала за проекта „ДАУ“ преди премиерата на филма „ДАУ. Наташа“ на тазгодишното „Берлинале“. Поради отказа на фестивала да покаже филма миналата година, премиерата бе отбелязана едва сега. Впоследствие разбирам, че не съм била информирана за един изключително мащабен и амбициозен мултимедиен проект, обвинен в порнографска пропаганда от Русия и отхвърлен. Дори и след „Берлинале“ обаче, информационната завеса над проекта продължава да тегне- много въпроси относно случилото се по време на снимачния процес остават незададени. 

Проектът „ДАУ“ е мултидисциплинарен, определян от създателите си Иля Хржановски и Сергей Адониев за смесица от пърформанс, литературен, архитектурен, артистичен, социален и научен експеримент. Точно толкова гръмко е и описанието на официалния им уебсайт, където може да прочете повече и да добиете представа за естеството на експеримента.

Всичко започва, когато Иля Хржановски решава да заснеме биографичен филм за големия съветски физик Лев Ландау, чието име впоследствие носи и целият проект -„ДАУ“. Амбициите му се разрастват , когато заедно със Сергей Адониев създават цял град, симулиращ тоталитарния режим на Сталин. В периода между 2009 и 2011 година, те потапят над 400 човека в тази фиктивна реалност. Хората, сред които артисти, учени, престъпници и бивши тайни агенти, се съгласяват да участват в експеримента. Те се връщат назад във времето, живеейки затворени близо три години на площ от 12 000 кв.м. изцяло откъснати от модерния свят. Резултатът е 700 часа видео материал, сниман в 35мм формат от немската икона на операторското майсторство - Юрген Юргес. Обемът е главозамайващ, защото всичко случващо се на сета е заснемано без прекъсване. От този материал за сега се очаква да излязат 14 пълнометражни филма. Първият от тях е „ДАУ. Наташа“.

„ДАУ. Наташа“ разказва историята на Наташа, която работи в столовата на тайния Съветски изследователски център през 50те години на миналия век. Филмът ни позволява да видим живота й от много интимен ъгъл, граничещ с воайорството. Всичко е така реално, защото всеки играе себе си и реагира така както би реагирал в дадената ситуация. Единствено обстоятелствата, в които се намират не са реални, всичко друго е. Когато се пие, се пие наистина. Когато губят контрол над себе си, на зрителя му става неудобно да наблюдава. Диалозите са провокирани от ситуацията – няма сценарий. И всичко това допринася за суровото и натуралистично излъчване на лентата. Отношенията между персонажите са дълбоки заради времето прекарано заедно, а динамиката помежду им е изключително интересна от психологична гледна точка. Въпреки че, някои от сцените във филма са брутални, не липсват и гротесктни моменти, които откровено разсмяха публиката.

Целият проект е мотивиран от желанието емпирично да се изследва обществото по време на и след големия терор на Сталин. Време, което поставя цялото население в перманентно състояние на страх. Сталин осакатява на първо място собствения си народ. Огромното напрежение върху плещите на всеки един гражданин, постоянното следене от държавата, от съседите, дори от най-близките, бива поставено под прожекторите, за да го видим по възможно най-непосредствения начин. Най-впечатляващо е, че жанрово проектът е игрален, въпреки изцяло документалната основа.

Остава да се запитаме дали това, което режисьорът прави е неморално. Не влиза ли по този начин в ролята на вездесъщ, приватизирайки чуждите животи в името на изкуството? Къде точно трябва да сложим границата между реалността и изкуството? Три години не са малко време. За три години лесно забравяш, че всичко, което ти се случва е само наужким.

Населението на този град е било истински въвлечено – емоциите им са били истински, преживяното е било тяхна реалност.

Дали режисьорът отваря нова глава в историята на киното или епичният му проект изпробва границите на допустимото? Едно е ясно – нещо нечувано досега се случва, поставяйки стария въпрос за ролята на реалността в изкуството.