Бате Гунди, само Левски! Димитър Маринов за времето в затвора, любовта към Аспарухов и поличбите, че ще играе във филма
Преди да започна първи клас, 70-а година миналия век, на рождения ми ден моята осиновителка ми подари една черно-бяла снимка на Гунди. А ние живеехме буквално на 2-3 преки от главната квартира на Левски Спартак тогава, на "Екзарх Йосиф", в центъра на София.
И аз съм си я залепил в детски албум, на цяла страница.
Тя е малка снимка, на която долу съм написал "Бате Гунди, само Левски!"
Когато ми се обадиха Иван и Андрей за предложението, аз буквално изтръпнах и си извадих албума, погледнах тази снимка и си казвам, че това, което е писано - то става.
Значи явно още оттогава имало заявка в моята съдба, че това ще се случи. Аз всичко знаех за Гунди. Да не говорим, че тези сръбските ни комшии написаха страхотна песен за него, която се свиреше навсякъде, по кръчми заведения и по лагери.
Просто това беше няколко години след физическата смърт на тази легенда. България говореше само за Гунди.
Това беше един герой. Това беше новият Левски на България. Новият апостол, новият дякон.
Аз знаех цялата история и разбира се в квартала на Левски и ти си левскар. Младите хора са далеч от тази история и вярвам, че този филм ще ги върне и ще ги накара да попрочитат някои неща. Да не говорим за системата, в която той живял.
Но аз бях подготвен. Аз психологически и морално бях вече вътре в нещата.
Гост в подкаста на OFFNews е Димитър Маринов - най-често споменаван като първия български актьор, стъпил на сцената на Оскарите.
Повод за настоящия ни разговор обаче не е холивудското кино, а родното.
"Гунди: Легенда за любовта" е най-мащабната съвременна българска кинопродукция, част от която е и Димитър Маринов. В лентата той се въплъщава в ролята на Аспарух - бащата на Гунди.
Актьорът описа работата си с целия екип на филма с думата "хармония", появила се първо в човешките отношения - впоследствие и на професионално ниво.
"Първо си човек, а после - актьор. Защото човек първо се ражда като човек и след това се намира, ако щете, и се открива като актьор или творец, в която и да е област, а не обратното."
Относно топоса на действието в лентата, развиващ се в "онова време" (основно социалистическата ни родина през периода на 60-те години), Димитър Маринов казва, че във филма не се е търсело настроението, а именно - реалността на това време - как хората тогава са живели, какви са били порядките, какви са били обичаите, какви са били законите.
"Има един ред. Има едно "така е". И всеки си следва. Ако ти си различен от останалите, си наказан.
Системата беше такава, че имаше създаден ред и този ред трябваше да се следва. Сега, погледнат от наша страна, днес, разбира се, това е за много хора един ужас. Носталгията, която много хора имат към това време... ами винаги като погледнеш назад, го има това чувство за "доброто старо време," коментира актьорът.
Затворът като част от житейския път на Маринов сам по себе си не е нито сензационно, нито новооткрито събитие - то придобива актуалност основно в контекста на изследваната от лентата епоха:
"Може би заради това и аз бях заключен, защото аз исках да имам избор. Моето желание да избягам не е от България, а от държавата. От родина не се бяга.
Тя винаги е в теб. Плюс това аз не исках да бягам за свобода, защото за мене свободата е относително понятие, то не е определено. Свободата е начин на съзнание, начин на мислене.
Аз винаги съм се чувствал свободен.
Моето желание да изляза от държавата тогава навремето, не беше свобода. Аз исках да надскоча тавана.
Аз виждах тавана! Аз исках да отида някъде, където да има нов живот, ново предизвикателство. Аз съм авантюрист по душа, където да има друг свят... И където да няма таван. Това исках аз."
Повече за "Гунди: легенда за любовта", снимачния процес на продукцията и биографията на Димитър Маринов - чуйте в нашия разговор: