Авторът на „Овчарчето Калитко“ е писал и еротична проза

Авторът на най-известния детски партизански роман „Овчарчето Калитко“ е писал и еротична проза със социални елементи в периода между двете световни войни.

Доказателството е в новоиздадения сборник с разкази „Невинността на порока“ /ИК „Книгомания“/ – там може да се прочете историята за увлечението на порядъчен студент по затъналата в греха Кайя, публикувана за пръв път през 1928 г. под заглавието „Заразена кръв“, с автор Клетника Мадлен. Това е псевдоним на Иван Хаджимарчев, уточнява съставителят на сборника Алберт Бенбасат.

Той е подбрал и други интересни произведения от първата половина на миналия век, когато българската литература срамежливо се разделя с табутата, а познати и днес имена се учат да „възбуждат интереса на читателя с това, което казват, но най-вече с това, което не доизказват“. Сред авторите са Николай Райнов със „Сонора“, Асен Златаров /Аура/ с „Орхидея“, Елин Пелин с „Жената със златния косъм“, Никола Г. Данчов с „Кукли“ и „Грехът“. Сред попаденията са разказите на Андрей Протич и на дипломата Петър Нейков /Magnus/, подвластни на чара на една и съща жена в реалността – Лора Каравелова. Специално внимание заслужават творбите на Г.П. Стаматов: „Непозната“ и „Лида Друганова“ .

Публикуваме откъс от разказ на Иван Хаджимарчев „Заразена кръв“, предоставен от ИК „Книгомания“:

„…Често участница в безумни грехопадения, Кайя не се вслушваше в думите на никого: поискаха ли някои да я дръпнат за ухото и насочат из правия път, тя възразяваше:
– Нима съм дете, аз мога сама да се справям с живота си.
Разбира се, че с острия връх на брадвата не се набива кол, следователно кой повтаря излишни думи? – Никой!... И без да мисли много, тя даваше все по-неотразимо волен полет на утънчената си еротична душа.
– Кайя, вие вършите понякога непростими безумия – поиска да я укори приятелят й. – Не мислите ли, че зле излагате името си?
Червенокъдравата наду гърди и вбесено се провикна:
– Чие име?... Нима аз имам... Моето име е „мистерия“!... Престанете да ме учите на морал, иначе ще ви прогоня по дяволите!...
– Не, вие познавате сърцето ми и не ще бъдете така жестока...
– Но за чие име си посипвате главата с пепел? – пресече го нервно тя.
– Как, забравяте ли вашите родители...
– Ха-ха-ха! – истерично се закиска приятелката. – Майка ми е в Париж...

На думата Париж тя даде такава саркастична черта на гласа си, като че ли се гнусеше от това име.

А баща й – той оставяше децата си на произвола – сами да се учат на мъдрост непосредствено от живота. Не ги приглеждаше, нито стягаше юздите им – сякаш не бяха негови, а чужди. Може би и това бе главната причина, която докара самоубийството на нейния по-голям брат. Той се самоуби от пресищане от живота; уби се тъй, възседнал касата на баща си, в която от малък ровеше ръце.

– Забранявам ви, Владя, да ми говорите за тях! –каза тя, прищевъчно се пипна за ръката му и попита с особен азарт:
– Владка, виждал ли си пиян човек да стреля в черепа си? Вие сте медик и трябва да знаете: може ли в пияно състояние да се убие човек?

Той я изгледа недоумяващ и горчива гримаса спря на устните му.

Това сякаш смути прищевъчността на женската душа; трепна за момент, сетне разтвори ръце, хвърли се на врата му и почна лудо да обсипва чело-то му с целувки. Но скоро утихна, отстъпи с наведена глава назад и – понеже беше силно нагрята от алкохола – бързо заразкопчва блузата си.

Гърдите й явно надвиснаха над материята.

Конов мълчеше, борейки се с чувствата на плътта си. „Защо не притвори дрехата си?“, мислеше си той. Това го ядосваше не без причини. Белоснежните момински меса вълнуваха душата и пораждаха чоголни тръпки по тялото му. И устата му се пълнеше с необикновени слюнки, нещо като лиги от своеобразен бяс.

Може би тя искаше да постави на изпитание мъжката природа на студента: има ли душа той, или е все същият глупак, какъвто се държеше пред нея.

– Кайя, закопчайте си блузата, ще простинете! – Реши се той да я погледне.
– Стига! – нестърпено проеча гласът й. – Какво сте увиснали над главата ми като гувернантка?
– Гу-вер-нантка, не... Но вие сте пияна, следователно...

При последната дума студентът направи един таен жест с ръка, който остана незабелязан от момичето. И тежко наведе глава, сякаш не можеше да устои на една вътрешна сила, която делеше съзнанието му на две.

Той я обичаше наистина, но неговата обич бе твърде оригинална. Но не смееше и да си признае.

Обичаше я затова, защото знаеше, че тя може да се отдаде всекиму и всякога, когато пожелае. И много нощи бе прекарал в размисъл, мислейки единствено за нея. А сега – тайно надничайки в големите й очи – той виждаше страхотната пропаст между себе си и нея да се запълва с една доста фатална надежда, която отдавна таеше в гърдите си.

Увиснала като презрял плод на ръцете му, с дъх, вонящ на вино, Кайя продължаваше да го измъчва с мълчанието си. А тя бе обещала, че още тая вечер ще му отговори: да или не!... „