40 години след премиерата му българската публика видя легендарното обяснение в любов на Маги Марен към Бекет МAY BЕ

Онзи ден публиката в препълнената зала на Сатиричен театър „Алеко Константинов“ видя едно от представленията, белязали съвременния танц – “MAY BE” на хореографката Маги Марен. Това се случи благодарение на платформата Световен театър в София. Дори и човек да не знаеше, че представлението е по текстове на Бекет, щеше веднага да се досети. Не точно веднага, но след първите пет минути, прекарани в тъмното на залата, докато покритите с глина тела на анонимния групов образ на сцената постепенно бъдат осветени.

Понякога нещо остава, живее и е актуално много след времето си, макар чарът на изпълнителските изкуства да е именно прокобата на мимолетността. Театърът и балетът много рядко могат да се похвалят с дълготраен живот. Но ето че има и изключения – такъв е случаят с „Може би“ – то се играе вече 40 години. Колко актьори са се сменили в него? Питам помощника и съмишленик на Марен, хореографа Юлис – изключително дружелюбен и симпатичен чилиец, дошъл в Париж през 90-те, за да танцува. „О, стотици,“ смее се той. „Дори не помним колко са. Аз самият съм танцувал в „Може би“ над 700 пъти и никога не ми е било скучно!“ (Интервюто с Юлис очаквайте скоро, бел. а.)

MAY BE

Хореография: Маги Марен
Оригинална музика: Франц Шуберт, песни от карнавала Бенш (Белгия), Гавин Брайърс
Осветление: Алекзандър Бенето
Костюми: Луиз Марен
Участват: Каи Чоиби, Лазаре Хюе, Лоуиз Мариот, Лиса Мартинес, Лизе Месина, Изабел Мисал, Кати Поло, Роландо Рока, Енио Самарко, Марсело Сепулведа
Копродукция с Дом на изкуствата и културата в Кретей.

Всеки, който е гледал "Квадрат" на Самюел Бекет, няма да се изненада, че той е имал отношение към хореографията. В тази пиеса без думи, която той написва и режисира за западногерманската телевизия през 1981 г. четири облечени фигури се разхождат по предварително определени схеми около квадрат на пода. Дали този експеримент не е бил просто ирония на автора към модерната и повърхностна медия „телевизия“ и към нейните зрители? Вероятно, но днес вече няма как да го попитаме.

Същата година, 1981, в Анже, Франция Маги Марен има премиера. "MAY BE", в която хъркащи, говорещи в хор, прегърбени и кълчещи се фигури, покрити с брашно/тебешир/глина (да не забравя да попитам Юлис с какво са покрити! И кой е гримьорът? бел.а.) обитават сценичното пространство в пълен синхрон. Спектакълът е първият голям успех на младата хореографка Марен.

Родена през 1951 г., Марен учи балет в Тулуза, а след това посещава неокласическата школа на Морис Бежар в Брюксел. На 20-годишна възраст попада на пиесата „Краят на играта“ на Бекет и се влюбва – и до днес чете и препрочита всичките произведения на Бекет.

Маги танцува в балета на Бежар в продължение на три сезона, преди да се посвети на своя вътрешен стон. "Знаех, че това не е мястото, където ще разперя криле, но не исках после да съжалявам, че не съм танцувала повече", казва тя. "Вече бях привлечена от физическия театър: Боб Уилсън, Гротовски. И имах проблеми с телата в танца. Всички те бяха толкова невероятно силни, красиви, млади... Имах чувството, че там няма място за различие, а четенето на Бекет подчерта точно тази липса."

Чета интервюто на Марeн и то съвпада с моето впечатление и мисли от снощи. Няма друго изкуство, в което суетата на артиста да е толкова сведена до минимум. Балетистите в съвременния танц обикновено нямат лица, специални костюми или роли (извън солистите, но в този спектакъл солисти нямаше). Огромният, безкомпромисен и жесток труд, който стои зад тяхното творчество се равнява на този на спортиста, само че без милионите, които звездите в спорта печелят за усилията и съвършенството си. А и балетът е изкуство. В свят, който се отказва от изкуството с такова настървение… балетът, известен с това, че те оставя с травми по цялото тяло и напълно безработен на 35… освен тежка физическа работа е и работа с душата. Най-вече с нея. И ако актьорът, певецът или солистът имат своя звезден миг и имат имена, които понякога даже греят по афишите на представленията и концертите, които изнасят… то балетистът обикновено е част от пулсиращото общо тяло на сцената. Особено в модерния балет. Мислех си го, тя го потвърждава с думите си – тук няма различие! Хорът в древногръцките трагедии или колективният образ на Мареновите танцьори снощи – въздействащи и тъжни, като бежанци от ужаса на войната в Украйна, тръгнали - покрити целите в прах - с малките си куфари, кой знае накъде… са напълно еднакви, макар и различни пред трагедиите и абсурдите на живота – изживяван чрез пиеса на Бекет или направо в днешния ни уродлив свят.

Но как Марен дръзва да създаде своята трупа за модерен балет? Тя напуска Бежар през 1977 г., по времето, когато съвременният танц във Франция е все още в зародиш.

"Наистина трябваше да идеш в някое мазе, за да намериш нещо такова", смее се тя. След поредица от малки работи, съчетаващи танц и театър, през 1981 г. Марен събира смелост да пише на френския издател на Бекет с предложение за спектакъл. Притеснена, Марен пристига в едно кафене близо до Монпарнас три часа по-рано.

"Исках първо да го видя и веднага го разпознах. Беше много елегантен, дискретен, но внимателен. Опитах се да включа в предложението си към него колкото се може повече текст, защото много се страхувах, че ще ми откаже, но той веднага забеляза и ми каза да бъда така свободна с думите, както искам да бъда с телата."

В това кафене преди 41 години Бекет е дал на Марен адреса си, "в случай че се сблъска с някакви проблеми"; и ако днес тя съжалява за нещо, то е, че никога не се е осмелила да се свърже с него преди смъртта му през 1989 г. "Той беше толкова любезен, а аз бях никой", казва тя. Но виртуалният им диалог продължава без прекъсване. "Препрочитам Бекет през цялото време. Той ме връща към основите, кара ме да се чувствам невероятно бодра".

Тя се вслушва в съвета му и запазва само първия ред на "Краят на играта": "Свършено, свършено е, почти свършено, трябва да е почти свършено." Музиката – Шуберт и Гавин Брайърс. Актьорите се движат почти винаги заедно – в една от сцените те се превъплъщават в образите на Лъки и Поцо от „В очакване на Годо“ и на Хам и Клов от „Краят на играта“; другаде се появяват като отчуждени, анонимни фигури, като хор на Бекет.

"Има нещо клоунско в неговия хумор и толкова силен ритъм в писането му – то е много музикално", казва Марен за любимия си драматург.

Бекет така и не гледа "MAY BE", а представлението е всичко друго, но не и мигновен успех. "Съвременният танц го отхвърли, защото беше много театрално, а по онова време хората се бореха танцът да бъде наистина независим от театъра и музиката", спомня си Марен. Тя разказва, че по време на турнето в САЩ през 1983 г. зрителите напускат залата на тълпи, но положителна рецензия в "Ню Йорк Таймс" помага да се промени възприемането на "MAY BE" във Франция и поставя началото на успеха, който след това продължава да расте.

После Марен се връща към Бекет в "Рамдам" (1995), "Умвелт" (2004) и най-вече в "Cap au Pire" (2006). Когато я питат защо не е адаптирала повече негови произведения, тя въздъхва: "Толкова е сложно да се получат правата. Сега направо се страхувам да правя каквото и да било, защото когато започна да работя върху нещо, е трудно да се откажа от него."

Подобно на Бекет, Марен се е насочила към минимализма, постигайки неподвижността, която винаги е очаровала автора: творби като Cap au Pire и Nocturnes от 2012 г. напълно премахват танца от представленията ѝ. "Той премахваше думите, а аз премахвам движенията", казва тя. "Не беше умишлено, но в крайна сметка се съсредоточих върху други неща: текст, осветление. Всичко изглеждаше фалшиво, когато започнахме да се движим."

Реакциите към тези творби са смесени. Публиката често не ги разбира. "Засягам се, когато публиката не ме разбира, но най-много ме боли, когато едно произведение не пътува, когато няма живот", отговаря Марен.

Днес, на 71-годишна възраст Марен живее близо до Лион в Рамдам, в бивша дърводелска работилница, която купува и превръща в център за изкуства през 90-те години на миналия век. Там тя работи заедно с резиденти от всички сфери на изкуството, включително визуални изкуства и музика.

Искате да знаете повече?

История на компанията на Маги Марен:

От 1980 г. до 1990 г., компанията на Маги Марен е подкрепена от екипа на Дома на изкуствата в Кретей, а изследванията си в съвременния танц тя прави с Кристиан Глик, Луна Блумфийлд, Мишел Лекок и със съдействието на Монсерат Казанова. Създадена е трупа, подсилена от Кати Поло, Франсоаз Лейк, Улисес Алварес, Тереза Куня и много други.

Марен винаги иска да работи в трупа, компания, която през 1985 г. ще се превърне в Националния хореографски център в Кретей и Вал дьо Марн. През 1987 г. срещата ѝ с Дени Мариот поставя началото на едно дългогодишно сътрудничество, което отваря полето на опита чрез взаимни въпроси извън рамката на конкретна артистична област.

В края на 90-те Марен се мести на нова територия, създавайки нов Национален хореографски център в Рийе ла Пап, в областта Велет. Работата продължава на много територии – от студиото, през района на Ла Велет, до съседните градове и градове в други държави. От 2006 г. трупата обитава вече нова сграда – място за живеене и съвместно обитаване, лаборатория за сценични изкуства. От 2015 компанията се мести в Лион.

Трупата пише нещо като манифест:

Нашата лаборатория е предназначена за очите на целия град, за да може да се осъществи жестът на една публична поетика. Да създаваме и изразяваме чрез публични обръщения, от място на място, от град на град, от страна в страна частта от съществуването, която представлява изкуството ни. И отвъд тези многобройни места ние споделяме средства, инструменти, опит и действия. Да се пресичат артистични полета, да се създават, да се подкрепят изследвания, да се утвърждават артистични действия в различни пространства на социалния живот – от училища до театри, от центрове за изкуство до социални центрове, от публични пространства до паркове, от изследователски центрове до кварталните къщи – като се съживява артистичния жест като поетична сила за създаване и пресъздаване на светове.

*В статията са ползвани и материали от официалната страница на трупата и от чуждия печат.