110 години от трагичното самоубийство на Пейо Яворов

Днес се навършват 110 години от кончината на Пейо Яворов (1878-1914) - български поет символист и революционер, автор на произведения като „Молитва“, „Две хубави очи“, „На Лора“, биографичната книга „Гоце Делчев“ и др.

Пейо Крачолов Яворов (псевдоним на Пейо Тотев Крачолов) е роден в Чирпан на 13 януари 1878 г. Учи в Пловдив, но поради липса на средства прекъсва образованието си. В периода 1893 – 1900 г. е пощенски служител в Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (днес Поморие). От 1900 до 1901 г. е завеждащ ІV телеграфо-пощенски клон в София.

През 1897 г. Пейо Яворов се включва във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМРО), докато работи в Сливен. През февруари 1902 г. заминава за Македония, за да участва в националноосвободителните борби на българите останали в границите на Османската империя. През януари 1903 г. става част от четата на Гоце Делчев, а след убийството му преминава в четата на Яне Сандански. През юли 1903 г. се връща в София и работи за в. „Илинден“.

От септември 1904 г. Пейо Яворов е библиотекар в Софийската публична библиотека (дн. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“), а от началото на 1905 г. е неин подуправител. През 1906– 1907 г. е командирован в Нанси, Франция, където се запознава отблизо с модерната френска поезия.

През 1908 г. той е избран за дописен член на Задграничното представителство на ВМРО. От 1908 до 1913 г. е артистичен секретар (драматург) на Народния театър в София, където поставя няколко пиеси, сред които „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

През 1909 г. Яворов посещава Женева, Виена и Париж. През 1910 г. той е командирован в Париж, „за да изучава отблизо театралното дело“. По това време там умира неговата любима – Мина Тодорова (сестра на Петко Ю. Тодоров). През септември 1912 г., два месеца преди отново да замине с чета за Македония в помощ на Българската армия по време на Балканската война, Пейо Яворов се венчава за Лора Каравелова (дъщеря на Петко Каравелов). На 29 ноември 1913 г. Лора се самоубива. След това и той прави опит да сложи край на живота си, прострелва се и остава полусляп. Обвинен в убийството на съпругата си, оскърбен и изтерзан от съдебните разследвания Пейо Яворов се застрелва и умира на 29 октомври 1914 г.

Яворов е един от най-големите майстори на българския стих. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред!…“, (в. „Глас македонский“, 17 август 1895 г.). За пръв път поетът се подписва с псевдоним П. К. Яворов, даден му от Пенчо Славейков, под стихотворението „Свърнах стадо, либе Радо...“ (сп. „Мисъл“, 1899). Той пише изпълнена с драматизъм и психологична дълбочина социална поезия – стихотворенията „На нивата“, „Градушка“, „Арменци“ (1900) и др. Яворов е родоначалник на символизма в българската литература. Той утвърждава философската проблематика, темата за отчуждението на индивида, за смъртта – сборниците „Безсъници“ (1907), „Подир сенките на облаците“ (1910). Създава любовна лирика, която е връх в българската интимна поезия с постиженията в музикалността и виртуозността на стиха – стихотворенията „Калиопа“, „Обичам те“, „Пръстен с опал“, „Молитва“, „Две хубави очи“, „Вълшебница“, „На Лора“ и др. До 1909 г. Яворов се изявява предимно като автор на социална, романтическа, декадентска, символистична лирика.

През 1910 г. е убеден, че драмата е най-адекватният жанр, който би могъл пълноценно да изрази вътрешния му свят. В мемоарните му творби и публицистика се проявява творчеството му, тясно свързано с Македоно-одринското революционно движение, което е и безценно за историографията. Той е един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). Автор е и на мемоарите „Хайдушки копнения“ (1908), разказващи за премеждията на четниците в Македония.

Редактор е в издания, свързани с ВМРО, сред които в. „Дело“, легален печатен орган на организацията (1901-1902), нелегалния „Свобода или смърт“, „Илинден“ и „Автономия“. Автор е и на литературна критика и преводи. Негови произведения са преведени на 25 езика.

Заедно с д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков и Петко Ю. Тодоров създава литературния кръг „Мисъл“, сформиран около сп. „Мисъл“ (1892-1907). Мисията на идейния кръг е да отвори българската литература към европейското културно пространство.

В памет на Пейо Яворов са издигнати множество паметници в цялата страна, обособени са музеи в Чирпан и София, както и различни културни прояви на негово име. Ежегодно в родния град на Яворов - Чирпан, от 1968 г. до сега се провеждат т.нар. „Яворови януарски дни“, посветени на рождението на поета (13 януари 1878).

*Използвани източници: Голяма енциклопедия България, т. 12. София, 2012 г., с. 4911-4912

НОЩ
П.К. Яворов

Сам си — и в треска, между тия

оголени стени; вторачен

гъстеещ полумрак наднича,

подава се от всеки кът;

камина без топливо,

отворена — уста готови

проклятие да изрекат.

Затварям пламнали очи

ала напразно — няма сън;

не мозък, а олово сякаш

в разяден череп се разлива…

Възглавието — камък същи

леглото тръне и коприва.

И през прозореца мъглив

из вечерния здрач далеко

блуждае поглед: по небето,

разгонени от буйни вихри,

в безреда облаците бягат.

И струва ми се, че долавям

изпод небесни широти

от някаква зловеща песен

сподавен тътен да ехти.

И чак в душата ми прониква

настръхнал в кътовете мрак.

Аз чезна и се сливам

с мъгли страхотни — задушливи,

на ада сякаш из недрата

стихийно блъвнали във мене.

Ей вгъва се небо далечно,

И облаци бучат и бягат,

и пак халосано назад

повръщат се… В глава

ни миг остава вихра мисъл,

в душата хаос и тревога.

Не песен слушам! — а зловещо

ехтят отчаяни въздишки

и гладни плачове, и диви

поемни писъци… Блести

размахан бич от скорпиони,

звънят окови-железа.

И мъка, знойна мъка нокти

в сърцето ми забива.

А съвест гризе,

като че някога ръка

въз клета майка съм подигнал

сестра продал, от страден брат

лице отвърнал безучастно…

Прости, родино триж злочеста,

прости разблудното си чадо.

Ще бъда твой! Кълна се, майко,

Кълна се в хилядите рани

на твоята снага разбита;

кълна се и в мечтите твои

за бъдещност честита:

с кръвта си кръст ще начертая

от Дунав до Егея бял

и от Албанската пустиня

до черноморските води!

И тоя кръст на дух свободен

всегдашния ще бъде път:

за гения ти все по него

разкошни лаври ще растат…

Макар и слаби, пак десница

ще може — ето… А това —

вериги! Кой ли и защо,

кога ли ме е оковал?

Повия ли се, тъй боли,

тъй стяга — - — - — - — - —

— - — - — А-х, на зло видял се

злокобен и всегдашен сън!

Звъни в ушите, а сърцето

ще пукне — бий. В безмълвност

и тук, притиснала ме гробно,

и вън тъма. С насмешка явна

дух злобен шепне и повтаря

мечти продадени отдавна

за къшче хляб… Чернило черно

орисници ми предвещаха.

И няма никога душа

криле по воля да размаха!

Тъжно ми е. И да има

гърди — гърди си да притисна,

сърце, що с моето съгласно

да бий и чезне! Аз тогава

набрани сълзи бих изплакал,

олекнало ми би тогава.

През тъмния прозорец

едва се мярна зрак-звездица

и пак зад облага изчезна.

В живота свой

и аз една звездица имах.

И тя, уви,

така изчезна… А сега

напусто спомням: ще ли вече

на бедствията сред мъглите

повторно тя да се вести?

А кой ли чука? Влез… Но ти ли,

мечта на моите мечти,

но ти ли си — и в тоя час

отиде? Изплашена си ти

и морна. Таз окъсана одежда…

Разплетени коси; нозете кални…

Ръце премръзнали; лицето

и в сълзи, и в петна от рани…

Избягала! Неволя черна

за смел подем те окрили;

кажи ми, вече кой ще може

от днеска да ни раздели?

Ела и в пазвите ми тия

ръце измръзнали пригрей;

в лицето ми горчиви сълзи

ела открий… С целувка жадна

изсмука ща в една минута

събирана през ред години

в гърдите ти отрова люта.

Прегръщай ме, прегръщай силно,

страна до моята допри

и в туй блаженство остави ме

да чезна… И ще идем ний

далеч от хората, в гори,

в море широко: там ще могат

ни злоба людска, ни закон

досегна рая ни… Тълпа! —

Защо трепериш? Идат! Но кои?

Те влазят… Помощ! — - — -

— - — - — - — - — Боже,

все тая нощ! — все тоя сън.

Но ето бясната фъртуна —

не тя ли блъскаше отвън!

И тъй фучи — осмива сякаш

нерадата ми самота;

фучи, пророчествува сякаш,

че тъй ще бъде и докрай.

И аз да бих сега умрял,

ни майка няма да ме види,

ни майка… Пее… Пей ми още!

Какво? Задрямал бях и, майко,

стори ми се, че ти над мене

изтихом пееш. И в детинство

така ми пееше: и сладко,

и толкоз тъжно!… А защо

лице извръщаш? Сълзи, сълзи,

напразно искаш да ги скриеш

от мене: зная, ще умра.

Босилек-цвете

на хладен гроб ще посадиш

и не роса ще го пои,

а твоите горчиви сълзи…

Ще плачеш ти: „Стани от гроба,

ела, погинала надеждо,

ела ме, сине, утеши!“

И в летен пек, и в зимен мраз

ще идваш, майко, ще нареждаш,

ала напразно: прах бездушен,

ще мога ли да чуя аз?

Ще мине време, гроб сирашки

в израснал бурен ще заглъхне.

Баща и майка ще заспят

покоен сън; сестри и братя

разпръснат щат се по света,

забрави щат ме. Но една

душа все тайно зарад мене,

ще жали още. В лунна нощ,

когато влюбени зефири

милуват полските цветя

и скрито някъде поточе

в самотност тъжно ромоли,

ще дойде тя — преплетен бурен

полека там ще раздвои,

въз гроба хладен ще припадне.

Последен стон тогаз дълбоко

гърдите и ще раздере,

кръв устните и ще обагри

и гласно тя ще да ридай:

„Пустинен път живота беше,

изминах го едвам;

омразно беше тежко бреме…

Кажи ми, чакаш ли ме там?“

Ще възридае и ще пита,

чело склонила до земята;

на ще ли чуя,

но ще ли се откликна аз?

Ще мине век и никой вече

не може мястото показа

за моя прах: пръстта ще бъде

над мене равна… Някой ден

от гръм земя ще затрепери,

от писъци небо ще кънне,

родина ще зове:

„Кръвта ми — смукаха я свои,

месата — гризаха ги чужди,

безсилна съм… въстана силен

и ето робство ме очаква.

Елате живи! Чуйте, мъртви,

дигнете се! Чада обични,

спасете ме!“ — ще призовава…

А кой от мъртвите тогаз

ще чуе нещо,

а кой от тях ще се откликне

и ще ли се подигна аз?

Не искам още да умра!

Тъй рано,

тъй млад — о, нека поживея

за тебе, майко, за родина

и зарад нея… и за нея

в дълбока жал, макар безплодно,

живот останал да премина…

Ала слабеят вече сили,

снага изстива, кочаней,

фурия се над мене спуща,

засмуква устни и не мога,

не мога дих, не мога да поема…

Хиляди крила

размахани повяват хлад:

приятно, леко ми е — тихо

и светло… Не, тъмней

и падам в зинала под мене

страхотна бездна, задух, шум…

Гъмжат чудовища ужасни,

налитат майко! — - — - — - —

— - — - Но къде съм?

Разсъмнало се. Скреж нашарил

прозорци; голите стени,

привижда ми се, дебнат само

да паднат въз глава — от бол

едвам усещана… Камина

все тъй прозината мълчи

и сякаш дума и не теква

за клетва, най-ужасна клетва!