'Зад завесата на прехода' от Калин Тодоров вече в книжарниците

Новата книга на Калин Тодоров „Зад завесата на прехода” (Изток-Запад) вече е в книжарниците.

Ето какво казва авторът за книгата си:

"Една от най-жилавите мантри на Прехода е, че ние, децата на Политбюро, ръководим държавата. (Моят баща е Станко Тодоров, дългогодишен член на най-висшето ръководство на Комунистическата партия.) За някои - Миглена Кунева, Сергей Станишев, Борис Велчев, Евгени Танчев - това донякъде може и да е вярно.

На мен обаче се падна само второстепенна роля на страничен наблюдател. Затова пък се опитах да я изиграя добре, като безпристрастен фотоапарат, който хладно, без гняв или възторзи, фиксира картините на пиесата, наречена, кой знае защо, „Преход”.

Както във всеки театър на абсурда, и тази пиеса се оказа без видимо начало и без ясен край, а и без каквито и да било правила. Под светлините на прожекторите, спазвайки предварителния сценарий, се караха, воюваха и накрая се сдобряваха и договаряха главните герои като Андрей Луканов, Георги Първанов, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобурготски и Бойко Борисов.

Отзад обаче, зад кулисите, непрекъснато променяха сценария, задраскваха сцени, въвеждаха нови герои, дописваха реплики и объркваха конците кукловоди като Любен Гоцев, Майкъл Чорни, Джордж Сорос и Александър Дугин. А за да стане хаосът пълен, от време на време на сцената изскачаха и фараони, кредитни милионери, мутри, масони, търговци на оръжие, наркопласьори, иманяри, врачки и дори извънземни. Ето защо, когато се опитах да събера картините от пиесата в тази книга, се получи хаотична книга за едно хаотично време."

Калин Тодоров е роден през 1953 г. в София. Завършил е Софийския университет „Климент Охридски“, специалност „Право“. През целия си трудов път е работил само като журналист. Автор е на книгите „Кой уби Георги Марков“, „The umbrella murder“ („Убийството с чадъра“) и „Зад завесата на соца“.

Откъс:

МИША МОШЕНИКА И „УМРЯЛАТА ЛИСИЦА“
Как се печели първият милион

„В КГБ не се занимават с краткосрочни прогнози. Там изработват половинвековни модели на обозримото бъдеще. Последният е от 80-те години на миналия век. След смъртта на грохналия Брежнев, стопанин на Кремъл стана Юрий Андропов. Целият свят се чудеше защо и как за пръв път в драматичната история на Съветския съюз начело на необятната държава застава бивш шеф на КГБ. Основната причина била, че за разлика от партийните велможи, разузнавачите не страдат от излишни илюзии. Затова тинк-танкът, мозъчният тръст около лидера на Съюза, който бил главно от анализатори от мрачната сграда на московската улица „Лубянка“, безжалостно констатирал, че икономическата и идеологическата надпревара със Запада е окончателно загубена. Съветският съюз можел да просъществува, кретайки, още двайсетина години, но това щяла да бъде мъчителна и скъпо струваща агония. А след нея „нерушимият, създаден навеки, могъщ“ съюз вече окончателно и безвъзвратно щял да се сгромоляса. Затова Андропов взел решение да даде началото на операция „Умрялата лисица“. Нейната цел била да се реорганизира Русия, като се използва приспания, нищо неподозиращ Запад. Операцията трябвало да продължи петдесет години и да премине през няколко етапа.“

Тази история започна да ми разказва Николай от Русе. Когато писах книгата „Зад завесата на соца“, първата част от тази поредица, много приятели ме убеждаваха, че вече никой не се интересува от тези останали далеч в миналото времена. Неочаквано и за мен самия обаче, тя предизвика много сериозен интерес сред читателите – както в София, така и в провинцията. Приятели от Русе, Самоков, Банкя настоятелно ме канеха да представя и там „Зад завесата на соца“. За да спазя традицията, започнала още преди четиридесет години с лекция за атентата срещу папа Йоан-Павел Втори, отидох първо в прекрасния град на брега на Дунав. Представих книгата пред преподаватели и студенти в новата модерна сграда на университета, дарена от милионера-родолюбец Игнат Канев. Там Галя Антонова, колежка още от вестниците „Народна младеж“ и „Работническо дело“, доведе един интересен млад мъж. Той непременно държеше да ми разкаже тази история. Ники беше ръководил русенската структура на Държавна сигурност малко преди и веднага след началото на прехода. После, разбира се, както на повечето ченгета, му бяха показали пътя, но той бързо се преориентирал и завъртял успешен бизнес в Румъния. А тези неща му ги бяха разказали лекторите в КГБ, където изкарал двугодишна школа.

„Първият етап от плана „Умрялата лисица“ бил разрушаването на Съветския съюз. Тази титанична и неблагодарна работа можел да свърши лаком, суетен, податлив на манипулации и слабоволев човек, поставен начело на огромната държава. Той трябвало да развее белия флаг и да парафира привидната капитулация с Запада. След това Русия трябвало да се съгласи на ревизия на резултатите от Втората световна война, да жертва Германската демократична република и да не пречи на обединението ѝ с Федералната република. После Русия щяла да хариже, дори и без да получи паница леща, сателитните държави от Източна Европа и Прибалтика и сама, безропотно, да разтури Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ. След това съветската икономика, внезапно и без предупреждение, трябвало да прекрати помощта за съюзните републики и така, от само себе си, щял да се разпадне Съветския съюз. Следвал доброволен отказ от комунистическата идеология и разпускане на КПСС.

Под стриктния контрол на КГБ трябвало да се смени характера на собствеността и общонародните притежания да се прехвърлят в частни ръце. На „Лубянка“ внимателно щели да следят и да съдействат огромното съветско стопанство да бъде разпределено между двеста послушни партийни активисти от еврейски произход. (На тях Западът щял да им има доверие.) Следвайки стъпките, предписани от Световната банка и Международния валутен фонд, ползвайки кредити от международните финансови институции и ноу-хау на могъщите западни концерни, момчетата щели да модернизират руската икономика.

Непокътнати и извън контрола на Запада обаче трябвало да останат двете силови структури – КГБ и армията. Защото веднага след икономическия подем следвал вторият етап на „Умрялата лисица“. В началото на новия век хитрото животно трябвало да започне да се пробужда. Начело на Русия според плана заставал силен лидер, като Петър Първи или Сталин – решителен и непреклонен, от средите на КГБ. Стъпвайки върху смесената идеология от патриотизъм, православие и гордост от славното имперско минало, „бащицата“ трябвало да обедини около себе си руския народ. Стъпвайки върху мощта на вече успешно действащата пазарна икономика, силният човек на Русия правел армията отново могъща и непобедима и връщал огромната страна на геополитическата карта на света.

В края на 50-годишния период, след 2030 г., Русия отново се превръщала в страховита суперсила. И на една „нова Ялта“ тя, заедно със Съединените щати и Китай, преразпределяла зоните на влияние върху земното кълбо.“
На резонния ми въпрос в чия зона в КГБ предвиждали да бъде оставена България, Николай ми отговори, сякаш това си беше съвсем в реда на нещата: „Е, руснаците никога не са ни приемали като нещо отделно или различно от тях.“
Беше напълно възможно приятелят на Галя да си е измислил цялата тази история пост фактум, изграждайки я върху вече случили се събития, но от какъв зор да го прави? Освен това звучеше много аргументирано и твърде убедително, дори добавяше любопитни детайли. В кинозалата на „Лубянка“ им прожектирали филмче с документални кадри на младия Горбачов, седящ в Кремълската болница с разтворен бележник и химикалка до леглото на отиващия си Андропов.

От целия удивителен разказ на русенското ченге на мен най-интересна ми беше историята с 200-те послушни еврейски момчета. С Владо Грашнов се познаваме от деца. Майка му беше най-добрата приятелка на моята. Леля Милка работеше като директор на Вътрешното отделение на аптеката на Правителствена болница. То отпускаше лекарства само за хората от висшия партиен и държавен апарат. Бащата на Владо, чичо Марин, беше най-дългогодишният и без всякакво съмнение, най-кадърният министър на строежите. Семейството им живееше в голям апартамент в масивна сграда на булевард „Васил Левски“ (тогава „Толбухин“), малко след кино „Одеон“, срещу бившето английско посолство. Майка ми често ни водеше там с брат ми, за да си играем с Владо. Лудориите бяха вълнуващи, защото още от малък моят приятел беше симпатичен авантюрист и фантазьор с много развинтено въображение.

Когато върху главите ни се стовари промяната, частният бизнес изглеждаше най-прекият път към така желания, бляскав капитализъм. Трябваше само да бъдеш смел и предприемчив, да се трудиш неуморно от сутрин до здрач и птичката на щастието непременно щеше да кацне на рамото ти. И тогава, в една хубава, свежа утрин, ти щеше да се събудиш успял, честит и приказно богат...