'Снежна слепота': Безпощадна криминална виелица от Рагнар Йонасон

Тесен планински тунел е единственият начин да се стигне до Сиглюфьордюр - идилично рибарско градче в най-северните части на Исландия, където хората не заключват вратите си, а животът има собствен ритъм. Новото попълнение в полицейския участък там е младият полицай Ари Тор Арасон.

Идилията е разрушена, когато млада жена е открита в безсъзнание в снега, а известен писател среща смъртта при мистериозни обстоятелства. Ари започва разследване в сърцето на една общност, в която не може да се довери на никого, а тайните и лъжите са начин на живот.

Миналото се преплита с настоящето, докато клаустрофобичното напрежение в снежната буря нараства. Заслепен от снега, Ари е тласкан все по-дълбоко в собствената си тъмнина, а един убиец все още е на свобода…

Романите на Рагнар Йонасон са публикувани в повече от 40 държави и са продадени в над 1.5 милиона копия. Снежна слепота е избран за един от 100-те най-добри криминални романи на всички времена от Blackwell Group. Рагнар е адвокат, банкер, писател, университетски преподавател и преводач, превел от 17-годишна възраст 14 от произведенията на Агата Кристи на исландски.

Откъс:

Сякаш сцената беше станала нейният път за изход от тъмнината. Познанството с възрастния мъж беше източник на голямо щастие за Угла и тя много добре съзнаваше, че сама никога не би се обърнала към Театралното общество.

Всичко това правеше още по-трудна задачата да му каже за решението си да се изнесе от приземния апартамент. Бяха ѝ предложили по-голямо и напълно обзаведено жилище в центъра на града, на „Нордургата“, а това, което я накара да приеме, беше фактът, че там има пиано. Реши да се премести, беше ѝ време да си намери нещо по-постоянно в града, нещо, което да нарече свой дом. Приземният апартамент, колкото и уютен да беше, никога нямаше да е дългосрочно жилище. Апартаментът на „Нордургата“ бе стъпка в правилната посока. Не само беше по-просторен и удобен, но имаше и малка градина.
Угла все още беше сама. Разбира се, в града имаше няколко мъже, които намираше за привлекателни, но нещо я караше да не бърза. Може би споменът за Аугуст преди всичко, а може би все още не беше готова да реши дали Сиглюфьордюр е мястото, което иска да направи свой дом. Не беше готова да пусне корени, все още не.

Приятелството с Хроулвюр продължи и след като се премести, всяка сряда следобед тя се изкачваше по стръмния хълм от апартамента си в центъра на града до къщата му на „Хоулавегюр“, за да пият заедно кафе, сякаш все още живееше на долния етаж. Двамата си бъбреха за това-онова, за неговото минало, за пътуванията му и за нейното бъдеще. Колко фин възрастен човек, често си мислеше тя, винаги с надеждата, че го очакват още много години.

Сега животът ѝ беше взел нов обрат. Улвур, режисьорът на Театралното общество, наскоро ѝ беше предложил главна роля в нова пиеса. Репетициите щяха да започнат всеки момент, а премиерата щеше да е малко след Коледа.

Да играе главна роля? В стомаха ѝ се разхвърчаха пеперуди. Беше само аматьорска трупа, но независимо от това главната роля си е главна.

Беше хубава роля. Пиесата беше написана от местен и с малко късмет можеше да бъде показана и в други театри, може би и в Акюрейри, най-големия град на северното крайбрежие, а дори и в Рейкявик.

Беше ноември, вече се беше настанила удобно в новия си апартамент горда, че стои на собствените си два крака, и по-специално в очакване на ролята си в пиесата. Валеше и тя погледна през прозореца към красивия перленобял сняг, който ѝ създаваше толкова дълбоко усещане за спокойствие.

Отвори вратата към задната градина, за да поеме глътка студен нощен въздух, но режещият северен вятър я принуди да затвори бързо и внезапно в ума ѝ се появи мисълта за Аугуст.

Защо това трябваше да се случи на нея? Защо той трябваше да умре толкова внезапно? Защо тя трябваше да изпита тази трагична загуба на толкова крехка възраст? Не беше честно.
Затвори очи и помисли за нишата пред прозореца у дома в Патрексфьордюр, повтаряйки наум старото детско стихче.
Угла, совата, кацна на клонка.
Кой е следващият?
Едно, две, три.
И това си ти.

5.

Първата и` реакция не беше страх, а яд, задето не е разбрала, че нещо не е наред, че някой стои в тъмното зад нея. След това я завладя страхът.

Той я блъсна силно към вратата, една ръка се протегна изотзад и затисна устата и` , докато другата завъртя ключа в бравата. Вратата се отвори и когато той я блъсна в антрето, тя едва не загуби равновесие, докато ръката му все още стискаше силно устата и` . Шокът беше толкова парализиращ, че не беше сигурна дали ще има сили да крещи, да извика за помощ, дори да беше махнал ръката си. Той внимателно затвори вратата и следващите няколко секунди бяха като някакво петно, сякаш беше в друг свят и бе загубила способността си да се съпротив­лява.

Не можеше да се обърне и все още не бе имала възможност да го види.

Той внезапно спря и за момент, който и` се стори цяла вечност, не се случи нищо. Тя усети, че от нея зависи да направи нещо. Той я държеше с дясната си ръка, но не и с лявата и тя се опита да реши какви са шансовете и` . Можеше да го изненада с юмрук или ритник, да се освободи от него и да побегне, да крещи за помощ...

Но вече беше късно. Прекалено дълго се бе колебала да обмисля възможностите, дала му беше време да действа пръв, да извади от ножницата острия ловен нож.