'Погледни към дома, ангеле: История на погребания живот' от Томас Улф (откъс)

Издателство „Екрие“ с вълнение приема предизвикателството да запознае отново читателите не просто с едно от произведенията на вселената Томас Улф, а именно с първия му роман, озаглавен „Погледни към дома, ангелe: История на погребания живот“. Обновеното и преработено издание е с ново художествено оформление и корица, както и с нов предговор на великия Максуел Пъркинс. Преводът е дело на един от най-добрите преводачи на англо-американска литература у нас – Иванка Савова, награждавана многократно за своята работа и с дълъг професионален опит.

Романът е писан през 1929 г. и се смята за силно автобиографичен американски билдунгс роман. Книга за жаждата за по-възвишен интелектуален живот. "Погледни към дома, ангеле: История на погребания живот" въздейства като мощен резонанс на поколения читатели, в това число и на някои от най-значимите съвременни световни автори.

Томас Улф (1900-1938) отдавна е признат за едно от най-големите имена в американската литература на ХХ век, редом с Фокнър, Хемингуей, Дос Пасос и Скот Фицджералд - наричат ги „голямата петорка”. Дори сред тях, Томас Улф се откроява с мащабността и дързостта на творческите си амбиции, с езиковата си и интелектуална мощ. Не напразно Фокнър го е провъзгласил за „най-яркият талант на нашето поколение”, а критиците го наричат „Ниагарският водопад на американската литература”. След публикуването на първия му роман „Погледни към дома, ангеле” през 1929 г. Улф става световноизвестен. „Ангелът” и до днес е смятан от критици и читатели за най-значимото му произведение.

 Улф пресъздава живота на едно семейство в малко градче на американския Юг - семейство Гант, което много прилича на семейството на автора, а Юджийн Гант в значителна степен представлява литературен автопортрет на самия Томас Улф. Семейна приказка, в която главния герой е най-малкият син в многочислена фамилия от шотландско-ирландски произход. Децата, четири момчета и две момичета, изграждат характерите си и се борят за индивидуалност в обстановка, създадена от сливането на „два мощни егоизма” – на бащата и на майката. Градчето Олтамонт в Южна Каролина – летен курорт, местност и климат с лечебен ефект за туберкулозни, е тясно за малкия Юджийн, надарен с голям ум и любознателност.

Той става „ученият” в семейството и е обект едновременно на завист и обожание от страна на братята и сестрите си – единствен, успял да се измъкне от убийствената посредственост на инертния провинциален живот. Улф умира само на 38 години от мозъчна туберкулоза.

Приживе е успял да издаде две книги: „Погледни към дома, ангеле”/ Look Homeward, Angel (1929) (първо издание на български език през 1995 г.) и „За времето и реката”/ Of Time and the River (1935). От дебелите ръкописи, останали след смъртта му, са били извлечени още два сравнително завършени романа: „Паяжината и скалата” (издаден на български език през 1985 г.) и „Няма да се върнеш у дома”.

Откъс:

Погледни към дома, ангеле: История на погребания живот

Томас Улф
На А. Б. 1

Душата ми във твоя рай
се приютява – там усещам как
аз виждам и раста безкрай,
а тялото ми – кост, гръбнак
и мускул, стегнал земната ми къща,
самò при теб ще се завръща.2

1 На А. Б. – романът е посветен на приятелката на Томас Улф, Алин Бърнстейн. – Б.пр.
2 Джон Дън (1572–1631), из „Прощални думи за името ми на прозореца“. Превод: Кристин Димитрова, 2019 г. – Б.пр.

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ
Това е първа книга и в нея авторът е описал преживявания, днес далечни и забравени, но някога съставлявали част от тъканта на живота му. И следователно, ако някой читател каже, че книгата е „автобиографична“, авторът няма отговор на това: смята, че всяка сериозна художествена проза е автобиографична, че не можем да си представим по-автобиографична книга от „Пътешествията на Гъливер“.

Все пак тази забележка е адресирана по принцип към хората, които писателят може да е познавал през периода, описан на тези страници. На тях той ще каже онова, което според него вече са разбрали: че тази книга е написана от една оголена невинна душа и главната цел на автора е била да придаде завършеност, живот и дълбочина на действията и на хората в книгата, която е създавал. Сега, когато предстои тя да бъда издадена, той подчертава, че това е художествена проза и всяка прилика с действителни лица е случайна.

Но ние сме сбор от всички мигове на нашия живот – всичко наше е в тях: не можем да избегнем това, нито да го скрием. Ако писателят е използвал глината на живота, за да създаде тази книга, той е употребил материала, с който всички трябва да си служат и няма как да избегнат. Художествената проза е измислица, а не действителност, но тя е действителност, подбрана и осмислена, действителност, преработена и заредена с цел. Доктор Джонсън отбелязва, че човек може да прерови цяла библиотека, за да създаде една-единствена книга: по същия начин може да прерови половин град, за да създаде един образ в своя роман. Това не е целокупният метод, но авторът смята, че то илюстрира същинския похват в една книга, написана от средно разстояние и без злоба и лоши намерения.

Томас Улф

… камък, лист, неоткрита врата, за камък, лист, врата. И за всички забравени лица.

Голи и самотни, ние идваме в изгнание. В тъмната утроба не познаваме лицето на майка си, от затвора на плътта ѝ сме дош­ли в този глух, неописуем зандан – света.

Кой от нас е познавал брат си? Кой от нас е надникнал в сърцето на баща си? Кой от нас не е вечен затворник? Кой от нас не е вечен скитник и самотник?

О, лишна загуба, в жарките лабиринти залутани, сред сияйни звезди на този най-немощен угаснал въглен залутани! Подтиквани от неизказани възпоминания, ние дирим великото забравено слово, изгубената пътечка към Бога, един камък, лист, неоткрита врата. Къде? Кога?

О, дух залутан, от вятъра оплакван, върни се пак.

ПЪРВА ЧАСТ
I
Доволно странна е съдбата, отвела англичанина в Немско[5], ала онази, що го води от Епсъм в Пенсилвания, а сетне и сред планините Олтамонтски – извисени над гордия зов на петела и кротката каменна усмивка на ангел, – е дваж по-странна, белязана е тя от чудото неведомо на случая, вълшебство, непознато в света ни скучен.

Всеки носи в себе си неизброени съдби; избройте ни назад до голотата и нощта, отдето идваме, и ще видите: преди четири хиляди години в Крит започва една любов, свършила вчера в Тексас.

Семената на гибелта ни ще избуят в пустинята, животворният алексин[6] расте на планинска скала, мислите ни смущава уличница от Джорджия, защото лондонски джебчия се е отървал от бесилото. Всеки миг е плод на четиресет хиляди години. Дните бързотечни се стрелкат покрай нас и при смъртта се връщат, а всеки миг е прозорец към вечността.

Ето един миг:

Джилбърт Гонт, англичанин, който по-сетне се прекръсти на Гант (навярно отстъпка пред фонетиката на янките), през 1837 година пристигна с кораб от Бристъл в Балтимор и скоро доходите от кръчмата, купена от него, неусетно потънаха в благоутробието му на прахосник. Той се заскита на запад към Пенсилвания, дръзвайки да изкарва прехраната си, като пускаше бойни петли да мерят сили с първенците от местните курници, и често, оставил мъртвия си шампион на бойното поле и прекарал нощта в селския затвор, успяваше да спаси – останал без шилинг в джоба – дръзкото си лице, белязано от якия юмрук на някой фермер. Но все успяваше да избяга и когато най-сетне пристигна по жътва в Немско, изобилието на тази земя го накара да пусне тук котва. Подир година се ожени за напращяла млада вдовица с хубавичко стопанство и очарована като другите от този пътешественик и от високопарните му слова – особено когато изпълняваше монолога на Хамлет в стила на великия Едмънд Кийн[7]. Всичко живо твърдеше, че е трябвало да стане актьор.

Родиха му се деца – дъщеря и четирима синове; живееше леко и безгрижно, дълготърпеливо понасяше пискливото, но простодушно дърдорене на жена си. Годините минаваха, ясните му, леко изпъкнали очи помътняха и подпухнаха, стройният англичанин затътри обезформени от подаграта нозе; една сутрин жена му дойде да го измъкне с мърморене от постелята и го намери умрял от апоплектичен удар. Остави ѝ пет деца и ипотека, а странните му тъмни очи, сега лъскави и изцъклени, таяха нещо живо – смътната, неутолима жажда за пътешествия.

И тъй, оставяме англичанина с наследството му и оттук насетне ще се занимаем с наследника, комуто бе отредено, втория по възраст син, наречен Оливър. Ще опишем как стоеше край майчината си ферма и гледаше прашните бунтовници да крачат към Гетисбърг[8], как студените му очи потъмняха, когато чу великото име Вирджиния, как след войната, все още петнайсетгодишен, вървеше по улиците на Балтимор и видя в едно магазинче гладки надгробни плочи от гранит, каменни агънца и херувимчета, ангел, изправен на студените си рахитични нозе, с меката каменна усмивка на идиот върху лицето – ала това е дълга история. Но аз зърнах неговите студени празни очи, които потъмняха от неутолимата и смътна жажда, оживяла в очите на мъртвеца, отвела го от Фенчърч Стрийт, та чак отвъд Филаделфия. Докато момчето гледаше големия ангел, стиснал стеблото на каменна лилия, обзе го сдържано, непонятно вълнение. Дългите пръсти на едрите му ръце се свиха. Усети, че повече от всичко на света иска да дяла камъка с тънко длето. Искаше да излее върху камъка нещо смътно и неизказано, скрито в душата му. Искаше да извае от камъка ангелска глава.

Оливър влезе в магазинчето и попита брадат мъж с дървен чук в ръка дали не търси работници. Стана чирак на каменоделеца. Пет години работи в прашния му двор. Стана каменоделец. Когато чиракуването свърши, Оливър бе вече мъж.

Ала все не случваше. Все не успяваше да направи ангелска глава. Гълъб, агне, сключените гладки мраморни ръце на смъртта – да, но не и ангела. И разточително пропилените години – бурният живот в Балтимор, отдаден на работа и скотско пиянство, представленията на Бут и Салвини[9], оказали пагубно въздействие върху каменоделеца, който наизустяваше възвишените тиради с всяка извивка на интонацията и като крачеше по улиците, декламираше под нос, жестикулирайки красноречиво с огромните си ръце – това са всъщност нашите стъпки на слепци в изгнание, израз на жаждата ни, подтиквани от неизказани възпоминания, да дирим онова велико, забравено слово, изгубената пътечка към Бога, един камък, врата, лист. Къде? Кога?

Все не случваше и се закандилка през континента към следвоенния Юг – странна, нелепа, почти двуметрова фигура, хладен, смутен поглед, голям заострен нос, патетично красноречие, глупави, комични ругатни, звучащи твърде книжно, сякаш взети от писания на класици; изговаряше ги сериозно, но в ъгълчетата на тънките му устни печално потръпваше сконфузена усмивка.

Захвана се с търговия в Сидни, малката столица на един от щатите в Средния Юг, бе трезвен и работлив под зорките погледи на съседите си, все още ожесточени след поражението и враждите, та най-сетне възвърнал доброто си име, получи право да се ожени – за костелива туберкулозна стара мома, десет години по-стара от него, но с парици за черни дни и неудържим стремеж към съпружество. Изминаха осемнайсет месеца и той отново се превърна в развилнял се безумец, търговийката му отиде по дяволите, докато той се позореше пред хората, а Синтия, жена му – според местните люде Оливър бе съсипал живота ѝ – внезапно се помина една нощ, след като получи кръвоизлив.

И тъй, отново всичко бе загубено: Синтия, магазинчето, спечеленото с труд добро име, ангелската глава; а той се скиташе из градчето по тъмно, сипеше римувани ругатни срещу южняшките нрави на съгражданите си и леността им; но поболял се от загубата, от страх и разкаяние, той се предаде и клюмна под укорните погледи на околните, все по-сигурен – като гледаше как собствената му мършава плът се топи, – че божието наказание на Синтия е въздадено и нему.

Съвсем наскоро бе навършил трийсетте, ала изглеждаше много по-стар. Лицето му бе жълтеникаво и изпито, восъчният му нос приличаше на човка. Имаше дълги кестеняви мустаци, печално увиснали надолу.

Лудешките гуляи бяха съсипали здравето му. Беше слаб като вейка и кашляше. За Синтия си мислеше сега в самотата на враждебния град и се страхуваше. Мислеше, че е туберкулозен и е на умиране.

И ето, сам и изгубен, не намерил ни покой, ни пристан в този свят, без почва под краката си, Оливър отново се заскита безцелно. Запъти се на запад към величествената крепост на планините; знаеше, че лошата му слава не е могла да стигне отвъд тях, надяваше се да започне нов живот в усамотение, с възстановено здраве.

Очите на този костелив призрак отново потъмняха, както на младини.

Под надвисналото октомврийско небе Оливър цял ден пътуваше с влака на запад през необятния щат. Сърцето му натежа като олово, докато се взираше жално през прозореца – безкрайна девствена шир, едва-едва разорана около бедните, рядко срещащи се фермички, жалки парчета обработваема земя сред тази пустош. Сети се за големите хамбари на Пенсилвания, за натежалите златни класове, за изобилието, спокойствието, благопристойната пестеливост на хората. И се сети, че е тръгнал да дири покой и място в обществото, сети се за разюздания си, объркан живот, за позора и забвението на годините, за безумното разточителство на младостта.

„Господи! – помисли си той. – Остарявам! Защо тук?“

Зловещият, призрачен парад на изминалите години изплува в съзнанието му. Внезапно прозря, че животът му е бил определен от низ случайности: полудял бунтовник, който пее за Армагедон[10], звукът на бойна тръба, чут на пътя, тропотът на армейски мулета, глупавото бяло лице на ангела в прашното магазинче, дръзко полюшващите се бедра на минаваща проститутка. И ето че от топлината и изобилието се бе дотътрил в тази пустош; помисли си за неведомите пътища на съдбата и страх прониза сърцето му, като се взря през прозореца и обхвана с поглед незасетите угари, необятната пустиня на Пидмънт, пътищата, покрити с червеникава кал, дрипавите хора, зяпнали влака: дълъг като върлина фермер, щръкнал над поводите на конете си, шляещ се негър, беззъб селяк, груба прежълтяла жена с мърляво бебе на ръце. Как бе попаднал тук – от пестовната си младост в Немско, та в безкрайната, изоставена от Бога, рахитична земя?

Влакът все така тракаше, носейки се през тази смрадлива земя. Валеше непрестанно. Стана течение; един спирач влезе в мръсния вагон с плюшени седалки и изсипа кофа въглища в голямата печка в другия му край. Няколко селяци гръмко и безпричинно се разсмяха, изтегнали се на две срещуположни седалки. Жалният звън на камбанката отекна сред тракането на колелата. Последва дълго, монотонно чакане на железопътен прелез в предпланините. Сетне влакът отново потегли през безкрайната хълмиста пустош.

Свечери се. Огромното туловище на хълмовете неясно се очертаваше в мрака. Мътни светлинки замигаха в къщурките, сгушени в подножието им. Влакът сънно пълзеше по естакадите, извисени над призрачни рекички. Навред в далечината къщички като кутийки, украсени със стълбчета дим, се бяха вкопчили в някой бряг, проход, склон. Влакът мъчително бавно лъкатушеше по нагорнището покрай големи дълбеи в червеникавата земя. Стъмни се. И Оливър слезе в градчето Олд Стокейд, където свършваха релсите. Величествената стена на последните хълмове непоклатимо се извисяваше над главата му. Като напусна мрачната гаричка, той се вторачи в мъжделивата светлина на провинциално магазинче и се почувства като някакво голямо животно, допълзяло тук, за да умре, обградено от гигантския пръстен на планината.

На сутринта продължи пътешествието си с пощенска кола. Последната му спирка бе градчето Олтамонт, отдалечено на двайсет и четири мили, отвъд величествения гребен на последните върхове. Докато конете с мъка се изкачваха по нагорнището, Оливър се пооживи. Този пепелявозлатист ден на късния октомври бе ясен и ветровит. Режещият планински въздух блещукаше кристално; планинската верига се извисяваше над главата на Оливър – близка, грамадна, гола, безплодна. Дърветата стърчаха, върлинести и оголени – листата им бяха почти окапали. Във ветровитото небе се носеха парцаливи бели облаци; плътна ивица мъгла се стелеше около непристъпния планински бастион.

Под краката му горски поток се пенеше в скалистото си корито, виждаха се дребните като точки фигурки на мъже, които полагаха релси – железопътната линия щеше да заобиколи планината и да стигне до Олтамонт. Потният конски впряг с последни сили премина планинския проход и сред извисените горди била, които се губеха в морави мъгли, пощенската кола започна бавно да се спуска към високото плато, където бе израснал град Олтамонт.

В тези планини, потискащо безпределни, на дъното на огром­на чаша, един град с четири хиляди жители бе пръснал къщичките си сред безброй възвишения и падини.

Ето я новата земя. Сърцето му се изпълни с надежда.

Град Олтамонт бе възникнал скоро след Войната за независимост. За скотовъдците и фермерите това било удобно място за лагеруване по пътя им на изток от Тенеси към Южна Каролина. И преди Гражданската война няколко десетилетия се радвал на постоянни курортисти – високопоставени особи от Чарлстън и от плантациите на жаркия Юг. По времето, когато Оливър пристигна, градът вече бе известен не само като летен курорт, но и като целебна местност за туберкулозни. Неколцина богаташи си бяха построили ловни хижи сред хълмовете, а един бе закупил огромни площи планинска земя и с помощта на цяла армия чуждоземски архитекти, дърводелци и зидари се готвеше да построи най-голямата извънградска къща в Америка – от варовик, с полегати аспидни покриви и със сто осемдесет и три стаи. За образец му служеше прочутият френски замък в Блоа. Имаше и огромен нов хотел – луксозен дървен хамбар, разпрострял се удобно на върха на най-внушителния хълм.

Ала населението се състоеше главно от местни хора; имаше и попълнение от равнините и хълмовете в околността. Бяха планинци от шотландско-ирландски произход – груби, простовати, интелигентни, работливи.

Оливър имаше около хиляда и двеста долара, оцелели след банкрута на Синтиното имение. През зимата нае малка барака в най-отдалечения ъгъл на градския площад, снабди се с някоя и друга мраморна плоча и захвана работа. Ала отпърво нямаше какво толкова да върши, освен да мисли за близката си смърт. През тази леденостудена и самотна зима, когато вярваше, че е на умиране, костеливият, подобен на плашило янки, който се клатушкаше по улиците, мърморейки нещо под нос, неизменно беше в устата на градските клюкари. Всички обитатели на частния пансион, в който живееше, знаеха, че нощем се мята в стаята си като звяр в клетка, а тънките му устни непрестанно потръпват от приглушените вопли, изтръгнали се сякаш из дъното на душата му. Но той и дума не обелваше за това.

А сетне сред хълмовете настъпи великолепната пролет, златистозелена, с внезапни пориви на вятър, с магията и благоуханието на цъфтежа, с топлия дъх на балсамово дърво. Дълбоката рана в сърцето на Оливър взе да завяхва. Отново се разнесе гласът му; току сипеше витиевати ругатни – блед спомен за нявгашния му буен нрав.

В един априлски ден, с изострени от пролетта сетива, той стоеше пред магазинчето си и наблюдаваше суетнята на площада, когато чу зад гърба си гласа на някакъв минувач. И този глас – равен, провлачен, самодоволен – сякаш хвърли лъч светлина върху картината, лежала двайсет години на дъното на душата му.

– Иде, иде! Моите предсказания казват, че ще е на единайс’ти юли хилядо осемстотин осемдесе и шеста.

Оливър се обърна и видя отдалечаващата се едра, внушителна фигура на пророка; за последен път го бе зърнал по пътя, водещ от Гетисбърг за Армагедон.

– Кой е този? – попита той един човек.

Онзи погледна и се усмихна.

– Бакхъс Пентланд – отвърна. – Чешит и половина. Цялата му рода живее тука.

Оливър близна едрия си палец. Сетне рече с тънка усмивчица:

– Още ли не е настъпил денят на Страшния съд?

– Той го очаква всеки момент – каза човекът.

А после Оливър срещна Елайза. Един пролетен следобед той лежеше на гладкото кожено канапе в малката си кантора, вслушвайки се в бодрата гълчава на площада. Целителен покой се разливаше по едрото му отпуснато тяло. Мислеше си за тлъстата черна пръст, внезапно светнала от напъпили цветя, за пенестата хладина на бирата, за ронещия се цвят на сливата. Тогава сред мраморните плочи отекна отсеченото потракване на женски токчета и той бързешком се изправи на крака. Тъкмо навличаше добре изчетканото си сако от дебел черен плат, и тя влезе.

– Знаете ли какво ще ви кажа – рече Елайза, присвила устни в укорна насмешка, – ще ми се да бях мъж, та да нямам работа и по цял ден да се излежавам на някое удобно канапенце.

– Добър ден, госпожо – отвърна Оливър и дълбоко се пок­лони. – Е, да – додаде той, а в ъгълчетата на тънките му устни трепна хитра усмивчица, – май че ме хванахте на местопрестъплението. Всъщност аз почти никога не лягам денем, но през пос­ледната година здравето ми се влоши и вече не съм така държелив. – Помълча малко, а на сведеното му лице се изписаха срам и отчаяние. – О, господи! Какво ли ще стане с мен!

– Пфу! – възкликна презрително Елайза. – Според мен нищо ви няма. Такъв грамаден и як мъж в разцвета на силите си. Половината е внушение. Повечето пъти само си мислим, че сме бол­ни. Спомням си, като бях учителка преди три години в Хомини, се разболях от пневмония. Никой не очакваше да оживея, ама аз се съвзех някак си и добре си спомням как един ден си седях и май вече се възстановявах, дето се вика, а старият доктор Флетчър тъкмо си тръгваше и аз го видях да клати глава, като срещна братовчедка ми Сали. „За бога, Елайза! – рече ми тя. – Той разправя, че храчиш кръв, като кашляш, имала си охтика и туйто.“ „Пфу“ – викам ѝ аз. Спомням си, че щях да се пукна от смях, реших, че това си е само една хубава шега; просто си казах, че няма да се предам, ще видят те. „И думичка не вярвам – викам ѝ аз. – Елайза поклати глава и хитро присви устни. – Ами виж какво, Сали – викам ѝ аз, – все някога ще умрем и няма що да си тровим живота с това. Може да умрем утре или по-късно, ама няма да ни се размине.“

– О, господи! – Оливър тъжно поклати глава. – Казахте го точно на място. Това е самата истина.

„Милостиви боже! – помисли си той и скришом се подсмихна в отчаянието си. – Колко ли ще дърдори още? Но няма грешка, тя е истинско съкровище.“

Той измери с преценяващ поглед елегантната ѝ изправена фигура, забеляза млечнобялата кожа, необикновените тъмнокафяви очи, ококорени като на дете, катраненочерната коса, силно опъната над високото бяло чело. Имаше любопитния навик да присвива устни, преди да заговори, явно не обичаше да бърза, и спомена за целта на посещението си едва след безкрайни лирически пътешествия из уличките на спомените и недомлъвките, изцяло отдадена на егоцентричната наслада да прави преглед на този парад на тъй скъпоценните си чувства, мисли, на всичко, което някога бе сторила, казала, видяла, отвърнала някому.

Докато той я гледаше, Елайза изведнъж млъкна, опря брадичка на изящната си ръка в ръкавица и присвила замислено устни, втренчи поглед в пространството.

– Ами да – рече тя след малко, – щом се излежавате по цял ден, за да се изцерите, поне мозъкът ви трябва да работи. – Отвори кожено куфарче и му поднесе визитната си картичка заедно с две дебели книги. – Това е името ми – рече тя важно и провлачено, като наблягаше на всяка дума. – Елайза Пентланд. Представителка съм на издателство „Ларкин“.

Изговаряше думите наперено, с гордо задоволство. „Милостиви боже! – помисли си Гант. – Тя е книжарка!“

– Ние ви предлагаме – рече Елайза, като отвори огромен том с жълти корици с луксозна украса във вид на шпаги, знамена и лаврови венци – сборник стихове „Поетически бисери за дома и семейството“, а също и „Домашен лекар“ и „Домашна медицина“ от Ларкин, където има рецепти за лечението и профилактиката на повече от петстотин вида болести.

– Е, би трябвало да открия и моята болест сред тях – рече Гант и близна едрия си палец.

– Ами да – обади се Елайза находчиво, – дето се вика, поезията е за душата, Ларкин ще се погрижи за тялото.

– Обичам поезия – каза Гант, разлиствайки страниците и с интерес спря на цикъла „Възпявам сабята и шпорите“. – Като момче тези можех да ги изрецитирам от край до край.

Той купи книгите, Елайза си прибра мострите и стана, а проницателните ѝ очи любопитно оглеждаха прашното магазинче.

– Не върви ли търговията? – попита тя.

– Слаба работа – отвърна тъжно Оливър. – Едва свързвам двата края. Аз съм чужденец в чужда земя.

– Пфу! – възкликна бодро Елайза. – Трябва да излизате повече сред хората. Имате нужда от развлечения. На ваше място запрятам ръкави и се заемам с градските работи. Имаме си всичко за един голям град – хубава природа, климат и природни богатства, и трябва да работим заедно. Де да имах няколко хиляди долара, знам какво ще направя. – Тя хитро му намигна и някак странно, по мъжки размаха ръка – с изопнат показалец и хлабаво свит юмрук. – Ето този ъгъл на площада, където е магазинът ви. След някоя година ще струва двойно. Ами това! – Елайза отново по мъжки размаха ръка. – Няма грешка, някой ден тук непременно ще прокарат улица. И тогава – тя мечтателно присви устни – този имот ще струва сума пари.

Продължаваше да говори за имоти с някакъв особен, необуздан копнеж. За нея градът бе нещо като огромен проект – колкото и да е странно, главата на тази жена бе натъпкана с цифри и сметки: кой какъв парцел притежавал, кой щял да продава, обявената цена, реалната стойност, бъдещата му стойност, първоначалната ипотека и каква ще стане по-късно, и тъй нататък. Когато тя млъкна, Оливър си спомни за Сидни и каза с подчертано отвращение:

– До края на живота си няма да помисля за друг имот. Само къща, в която да се приютя, и нищо повече. Имотът е грижа и проклятие, а накрая данъчният агент прибира всичко.

Елайза го погледна стреснато, сякаш бе произнесъл гнусни еретически слова.

– Ей, почакайте! Какви са тия приказки! Не искате ли да имате и нещо скътано за черни дни, а?

– То и без това моите черни дни дойдоха – отвърна мрачно той. – Всичкият имот, от който имам нужда, е някой и друг метър черна пръст, за да ме погребат.

Сетне заговори с по-бодър тон, изпрати я до вратата на магазинчето и остана да гледа подир нея, докато тя ситнеше кокетно по площада и както подобава на изискана дама, повдигаше поли, минавайки покрай тротоара. Той се върна при мраморните си плочи, а в гърдите му потръпваше отдавна забравена радост.