Подпис: Хиос

Още от малка знаех, че имам гръцки остров. Бях в началните класове, когато за домашно трябваше да си измислим подпис. Мислих, мислих и със самочувствието на полуграмотен второкласник съчиних следното: Х. И. Ос. Това, че и трите съкращения бяха неправилни, не ме притесняваше ни най-малко. С гордост представих сътвореното на баща ми. Той погледна, усмихна се скептично и заключи:

- Нямаш подпис. Имаш гръцки остров.

Така разбрах, че имам собствен остров. Незнайно защо, понякога незначителни думи и случки се забиват в паметта завинаги. Измислих си друг подпис, но Хиос си остана първият, моят. Бях убедена, че пътят рано или късно ще ме отведе до острова ми. Не бях нетърпелива, имах по-важни житейски дела, не бързах, не го мечтаех, просто знаех, че срещата е неотменима и приближава. Ще се срещнем, когато му дойде времето. И един ден времето дойде...

В едно ранно юлско утро още преди развиделяване фериботът ни стовари с нескрито облекчение на брега и побърза да продължи морския си път. По форма Хиос наподобява профил на жена с къдрави коси небрежно вдигнати на кок и гърбав нос - съща гъркиня. Та, ние - неколцина ентусиасти, решени да упражняват гръцкия в естествената му среда, пристанахме някъде на тила ѝ.

Групата ни е от девет единични бройки и едно семейство за спойка. Не се познаваме предварително, освен с Карина и Малина - двете преподавателки, при които сме учили езика по различно време и начин. Аз съм от по-старите “присъствени” ученици, повечето от новите са “онлайн”. Всеки е на различен етап от усвояването на думи и граматика, общото е, че всички имаме желание за още. Инструктирани сме след границата да говорим само на гръцки. В началото през повечето време мълчим на гръцки, само оперният певец Пиер си пуска гласа, но той знае повече от всички. На останалите тепърва ни предстои да извършим езиковите си подвизи.

Натоварени в таксита пристигаме пред имението, което ще е наш дом в следващите дни. Озоваваме се пред висок зид от червен камък и плътен метален портал. Докато още се чудим това ли е мястото, металните врати започват бавно и тържествено да се отварят пред нас и ни разкриват приказна гледка. Портите на рая едва ли някога ще се отворят пред мен, но тези го направиха и това ми стига. С меко скърцане на гумите потегляме по пясъчна алея, засенчена от високи дървета и уханни храсти. Наистина ще отседнем в имение от времето, когато генуезците са владели острова, не било само реклама. Стаите ни са в различни сгради разпръснати сред цитрусови дървета. Всяка стая е с отделен вход, към който водят няколко стълби - самостоятелност без изолация.

Най-после! У дома съм! Нямам усещането за завръщане, просто открих точния си адрес.

Тепърва предстои да се опознаваме с групата. На закуска (Малина още спи и сънува на гръцки, а Карина прави йога някъде из парка, та използваме да си говрим тайно на родния език) разбирам, че някои имат имоти в Гърция и гръцкият им е нужен, за да разбират по-добре местните хора. Част от имотите се оказват не ваканционни жилища, а маслинови насаждения. Споделя се кой какви сортове отглежда, колко годишни са дърветата, кога се подменят, кога ги берат и колко зехтин може да се изкара от тях на сезон, почти професионален разговор. Освен за вкусната тасоска маслина “труба”, нищо друго не разбрах. Семейството пък строи двуетажни къщи, за тях и за продан. Сигурно съм гледала доста недоумяващо, когато ме застига въпрос:

- А вашият имот къде е?

- Имот ли? Не инвестирам в тухли и керемиди, имам достатъчно. Сега трупам преживявания и спомени.

Почти физически усетих как акциите ми се сгромолясаха. Е, не за всички. Добре че дойде време за първите учебни занятия, та се разпръснахме. Всяка група учи в различни краища на имението - под сянката на клонести дървета, около каменна маса и пейки, а за нас като най-напреднали специално дойде една гъркиня да ни мъчи само на гръцки в малък павилион. Идилия отвсякде, чувстваме се като древните елини с техните учители мъдреци. И дните зад каменните зидове потекоха - безметежни, топли, подарени... Като лято в рая.
Вечерите, естествено, завършват на маса. Установихме, че всички таверни водят към нас, сами ни намират. А там редовно се провежда уЗно изпитване. И след няколко изпитНи чаши гръцкият ни като потече... та стига чак до бара в самия край на кея. Получава се почти като в песента, че барът е в морето и морето е в бара, особено като плисне по-висока вълна. Тук ни посреща не кой да е, а Огнян, който от осем години не се е прибирал в България и вече фъфли повече от гърците. За кой ли път се убеждавам, че където и да се намираш, в радиус от километър ще има българин. Странно, толкова сме малко, а толкова охотно се прихващаме на чужда почва. Може пък да е за добро.
Постепенно започваме да усещаме острова и неговия особен характер. Хиос не е туристически и не се стреми да бъде. Не се предлага сервилно, опитвайки се да те омае на всяка цена, дори сувенири се намират трудно. Провинциално застинал, той самият се харесва такъв, какъвто е. Ако го приемаш - добре дошъл си, ако не - пътища много. Основният поминък тук са цитрусите и мастихата. Мастиховите дървета дават специална смола, сакъз (каквото е и турското име на острова), която се получава само тук, изнася се по цял свят и служи за фармацевтични, козметични и кулинарни цели. Така че, туризмът им е вповече на хиосците.

Това, с което островът зашеметява, са ароматите - от смолата на мастиховите дървета на юг до цветовете на цитрусите на север, а жасминът и сладкият лепкав дъх на смокини са навсякъде. Палми няма - толкова са банални.

Постепенно групата възприема ритъма на острова и се слива с него. Нямаме изявен водач, затова не се движим на стадо. Следобедите ни са свободни и всеки ги прекарва по своему - плаж, разходки в околността, сиеста... Зад високите зидове се крият огромни имения, наследени от генуезците, а сега възстановени и притежание на богати фамилии. Погледът не може да проникне вътре. Както ни обясниха, собствениците не желаят да се знае кога и дали са вкъщи. Само веднъж зърнахме през открехната порта голяма двуетажна старинна къща с арки и широки веранди, мраморни колонади, плочници с мозайки, че и фонтан със скулптури - все едно за миг попаднахме в стария Рим и вратата хлопна пред опулените ни погледи. Продължихме по каменната улица в мълчание - видение ли имахме или беше истина? Липсата на показност и демонстрация на заможност ни поразяват все повече. Отначало си мислехме, че сме попаднали на полузаспал, останал встрани от съвременния налудничав кипеж остров, но с всеки изминал ден разбираме, че не е така. Тишината и мълчанието са съзнателен избор, част от странния, все по-пленяващ характер на Хиос.

Сякаш дните минават под въздействието на естествен лек наркотик. Все сме усмихнати, в добро настроение, благоразположени един към друг. За себе си знам, а за другите се досещам, че в живота никой не е целият в бяло, но тук и само тук бялата магия действа. По някакъв начин Хиос вади от всички ни само доброто.

Един от дните посвещаваме на Инусес - бижуто на Хиос, малко островче на час път с лодка. Корабчето ни пори енергично вълните, на палубата се чува смях и глъч, правят се неизбежните снимки. Насреща ни се задава огромен круизер, плаваща планина. При разминаването великанът свирна кратко за дружески поздрав. В отговор нашият дребосък нададе такъв мощен рев, че щеше да се разцепи на две. При малките силата е в свирката - със сигурност му взехме страха на големия бял кораб.

Наричат Инусес капитанския остров. Тук са родени и досега имат къщи и вили много морски капитани. Има и морско училище. От незапомнени времена се носи мълвата, че от тук са най-умелите и храбри мореплаватели. Всеки кораб искал да има в екипажа си моряци от Инусес или поне от Хиос. В дъното на площада на малкото капитанско градче е паметникът на незавърналите се моряци. Млад матрос с ръце на щурвала е вперил поглед към безкрайното море, а зад него в полукръг са наредени няколко реда месингови плочи, на които са изписани имената на незавърналите се моряци и годината на последното им отплаване. Заглеждам се в някои от имената и датите - 1763, 1824, 1919... 2003, 2008... Има оставено още празно място...

Освен градчето с пристана, брегът на Инусес редува малки пясъчни плажове, скали и каменисти плажчета. Групата ни се разпръсва и всеки избира място за плажуване по свой вкус. Някои опъват голо тяло на скалите, други се мажат обилно с кремове от глава до пети и се крият под чадърите, да не би слънцето да ги жарне с парещата си целувка. Със семейството на групата откриваме три чадъра, забити в пясъка, които ни очакват. От съседното заливче се дочува смях, чийто източник не може да се сбърка - само Пиер е способен така да го надипли и да го плъзне по вълните, та чак до хоризонта.

Обичам да ходя на плаж, защото там няма бедни и богати, депутати и просяци - всички са по бански. Скрита зад черните очила често зяпам и си фантазирам кой какъв е. Тук обаче няма как - поопознахме се, никой вече не парадира с нищо, не се опитва да се представи за повече от това, което е, с други думи поразголихме се и тялом, и духом.

Докато се излежавам по гръб в топлото море, люшкана от невидими нежни вълнички, с плуване от съседния залив към нас се насочва Пиер. В мен се пробужда плаха надежда, че най-после ще оформим каре за карти. Но не било писано. Излизайки от водата, подминавам Гери, която блажено се плацика на прибоя и без да искам дочувам откъслечно разговора на Пиер и Ивайло. Някакви мъжки откровения:

- Още щом я видях, на мига разбрах, че е това е жена ми!

- Как разбра? Как???

Пиер е проточил врат и очаква да му споделят чудодейна тайна. Преди години е преживял сърдечно разочарование и не смее да се отдаде в нова връзка. А Гери и Ивайло имат три деца и още се държат за ръце, когато мислят, че никой не ги вижда. Било химия, знам ли... биохимия, може би.

По залез се прибираме на “нашия” остров уморени и изпълнени със слънчева топлина попила в телата и душите ни. Прегръдката на Хиос отново ни обгръща.

Всяка вечер, когато се прибираме от една от двете таверни в близкото селце, минаваме покрай странна двойка. Иззад каменен зид стърчи цилиндричен, много висок кактус, а около него е простряла клони грамадна туя. Мислим, че са влюбени. Кактусът всяка нощ се закичва не с един, а с няколко цвята и източва стройното си тяло все по-нагоре към клоните на дървото. А туята се надвесва над любимия си бодливец и го обгръща с ефирните си като дантела листа. Само луната е свидетел на тайната им любов. Още преди слънцето да се покаже, цветовете се затварят и увяхват, а туята сякаш се вкаменява... до следващата нощ.

Истеричните цикади не млъкват ден и нощ - да не би да ни се присмиват?

Вечер оставам сама на терасата за последна цигара и мислено прехвърлям поредния изминал ден. Уж дойдох да завладявам Хиос, а май става обратното. Островът ме поема все по-навътре в горещите си обятия - без да ме задушава, но и без да отстъпва, едновременно нежен и настойчив, като опитен любовник, не като влюбен мъж. Всеки ден му се отдавам все повече и вярвам, че ме приема, каквато съм - без възраст, без форма и външност, само душа - търсеща, копнееща, намираща...

Почти до рамото ми е кацнал невидим чухъл и ритмично ми натяква: “Чух, чух, чух...” Подслушва мисли! Звездите присмехулно намигат. Сега е моментът и луната да се покаже иззад високия зид, но не - няма луна, гушнала се е в някой облак и е заспала. Хайде и аз - ще се гушна в дълбоката хиоска нощ и ще затворя очи.

Изнизват се дните с уроците, с дългите и невинаги смислени разговори, с често безпричинния смях, вечерите на обща маса, прибирането посреднощ. По някое време всеки от групата е споделил нещо съкровено за себе си, понякога го изтърсва просто така, без връзка, имал е нужда да го каже на глас. Вече на никой не прави впечатление, че Людмила все контролира по телефона - смогнала да роди едва на 44 години и сега се чуди за син с непредвидим пубертет ли да се грижи или за майка с напредваща деменция. Оказва се, че и двамата се справят и без нея. Опознахме се, не знам доколко се сближихме, но дойдох сама, а ще си тръгна с хора.

Идва време Хиос да ни пусне от прегръдката си. Той ще го направи, знам, а ние дали ще можем? Аз ще мога, а ще искам ли? Не, тъкмо го намерих! Само тялом ще си тръгна. Със сигурност Крит е по-интересен, с него имаме недовършена приказка, Кефалония е по-красив, Парос - по-чаровен, но тук е мястото, където душата ми се прибира у дома.

Отново сме на ферибота, този път към континента. С нас на борда без билет се качва и нерадостната действителност, в която живеем, и рязко ни връща към несигурността и тревожните дни. След всички пътници, на кораба качват и голяма група сирийски бежанци, съпровождани от няколко униформени мъже. Повечето са семейства с малки деца, дресирани да не вдигат шум, да не хленчат, да не тичат и да се спотайват. Нямат вид на хора, тръгнали на път да търсят по-добър живот. Натръшкват се веднага, кой където свари и заспиват като упоени или затварят очи. Мъжете от униформената охрана сядат по масите и си говорят или почиват и те. “Задържаните” няма къде да избягат. Не изпитвам съчувствие към бежанците мъже, най-често афганистанци на около 15 - 20 години, които мълчаливо прекосяват разградения ни европейски двор. Възприемам ги по-скоро като враждебна войска, която може да бъде активирана всеки момент. Но тези бледи сирийци - попиляха им държавата, попиляха ги и тях. В очите им няма вече нито тъга, нито страх, нито надежда, нищо...

Та така, всички сме в една лодка.

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.