''Пирамидата на дните'' на Дайна Ополскайте е новото заглавие на издателство ''Парадокс''

Тринайсетте разказа в сборника на литовската писателка Дайна Ополскайте често започват с наблюдавани отблизо отношения в семейството: между съпрузи, между родители и деца, между братя и сестри; понякога между близки млади приятели или любовници.

Темите за предателството и дългогодишното чувство за вина са обследвани и обговорени с помощта на деликатен и изискан литературен език. Напускайки полетата на нормалността, сюжетът на разказите обикновено се измества към нещо необикновено; изникват неочаквани взаимовръзки, на читателя се предлага поглед от нова гледна точка. В мрежата от заплетени човешки взаимоотношения той придобива просветляващи измерения и хвърля нова светлина върху някои нюанси на човешкото затруднение като такова. Това се постига най-вече с гениална находчивост в самия край на историята, предоставяща възможността за тънко прозрение. Ефектът понякога се постига чрез фино разкриване на скрит нюанс в последните едно или две изречения или чрез въвеждане на мистична нишка в историята, която служи като ненатрапчив литературен похват, предоставящ нов поглед над човешките взаимоотношения.

Дайна Ополскайте (1979) завършва Литовска филология и работи като гимназиален учител по литература в родния си Вилкавишкис. През 2000 г. тя получава наградата на Съюза на писателите на Литва за своята първата книга Drožlės, през 2018 г. печели награди за литература за разкази „Антанас Вайчулайтис” и „Юргис Кунчинас”. Ополскайте е особено плодотворен автор на юношеска и младежката литература, с три романа, наисани в периода 2015-2018 г. През 2016 г. е отличена с награда за детска литература, а през 2017 г. нейният роман „Ir vienąkart, Riči“ става книга на годината в Литва. „Пирамидите на дните“ е удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз (2019).

Откъс от "Пирамидата на дните"

Из „По здрач“:

А сега нещата ми се сториха съвсем различни. Нямаше и намек за онова размазващо чувство на поражение, когато всичко се случва толкова бързо, че не сварваш да направиш почти нищо, а времето не ти се подчинява.Това не беше онзи неуловим страх, който редовно ме обземаше вече доста време – от месеци или дори години. Сега се чувствах щастлива, излъчваща ненарушима умиротвореност като никога досега.Опитах се да си спомня всички онези причини за тъга и съжаление, които ме потискаха последните няколко седмици, но без резултат. Съзнанието умело и сръчно ги отблъскваше една по една като тенис топки – никоя от тях не ме улучваше. Усещането за покой беше божествено и толкова силно, толкова неразрушимо здраво, колкото само и единствено Бог може да създаде и хвърли като невидимо наметало около треперещите ти рамене.

Никога досега вятърът не е бил толкова кадифен и така наситен с аромата на сини и бели ириси, какъвто беше днес – когато легнах със затворени очи в очакване през завесата на клепачите неговите галещи докосвания по лицето, устните, клепачите, миглите, косата. Усещането беше такова, сякаш венчелистчета кацат по кожата ми. Същински дъжд от цветя – огромни и меки, сини и бели венчелистчета. Милиони венчелистчета, незабележимо покриващи ме със себе си и скриващи ме цялата. Потънах в цветя. Никога не бях преживявала нещо по-невероятно.

И никога досега постелята ми не е била толкова лека, чиста и приятно шумулкаща, както сега, когато несъзнателно преместя крак или ръка или обърна глава леко настрани, наслаждавайки се на носения от вятъра мирис – ирисите растат и цъфтят точно на такива огрени от слънцето места. От лехата до моя прозорец са има-няма двадесет крачки.

И никога още не е било толкова тихо, толкова чудодейно и тържествено мълчаливо, че цялото тяло да не усеща вибрацията на вълнението, а тук и там в очите току се запремятат странни пламъчета. Това не беше просто тишина – случайна и обогатена с безчувствени продължителни паузи. Нито такава, на която се натъкваш внезапно и по никакъв начин не те завладява - когато всички думи изведнъж се втурват да се изливат твърде бързо и тутакси избледняват без следа. Това беше красива и сериозна тишина, далеч по-значима и специална от множеството думи, с които я описват в дълбокомислените книги. Усетих я тук и сега.
Беше ми неописуемо добре. Бях сама със себе си. Знаех, че съм сама в къщата, и това усещане беше много естествено, някак спонтанно, бих казала дори физиологично, неоспоримо в своята първичност… Лежах неподвижна със затворени очи. Вътре в мислите си се опитвах да отгатна колко ли е часът; мислех си за това, че вероятно един от най-прекрасните летни дни ме чака пред прозореца и че там грее слънцето. Дори чисто физически усещах как светлината грее. Въпреки че клепачите ми бяха затворени, усещането за светлина се чувстваше съвсем ясно - проникващи през миглите и порите на кожата мънички искрички. Сигурно вчера, когато си легнах, съм забравила да дръпна завесите. И прозорецът е останал отворен през цялата нощ.

Изобщо не си спомнях кога и как съм заспала. Май е било още на здрачаване. Или съвсем рано вечерта, когато Габриела дойде да ми пожелае лека нощ. Увита в тъмна и тежка като наметало сянка, тя се приближи до моето легло и едва-едва докосна пръстите ми. Не спя още – рекох ѝ – добре, че дойде. Тя седна до мен и аз я хванах за ръката. Опитах се да я погледна в очите, но лицето ѝ беше безпощадно скрито в тежката качулка на сянката. Виждах само още по-тъмната лента на веждите и малко по-бледите очертания на челюстите. Исках да я помоля да запали настолната лампа, но не го направих. Почувствах, че онзи внезапно застинал миг е твърде болезнен, кратък и скъп, толкова трептящ и изчезващ пред очите ми като пламтяща хартия, че ми стана страшно да кажа или да направя каквото и да било. Беше ми непоносимо трудно да държа в дланта си топлата, крехка и нежна като пилешко крилце ръка на Габриела. Това беше наистина страшно.

За момент наистина се уплаших от самата себе си. Някъде дълбоко в гърлото ме задавяше пареща и драскаща топка, сълзите се гонеха с неистова скорост и бях уплашена от това, което мога да направя – всъщност нямах ни най-малка представа какво ли бих могла да направя, но си представях нещо страшно до ужас. Накрая Габриела сама се наклони към мен и дъхът ѝ, косата, гласът ми напомниха незапомнено стари времена: как се роди, как дълго време нямаше на главицата си никаква косица – само няколко пухчета на темето; как страхливо приклякваше до мен като коте при вида на минаващо край нас колело или кола. Тя поседя до мен доста време, без да каже и дума – и двете мълчахме.

Тишината странно и дълго заглушаваше мислите ни, но имах чувството, че и двете мислим за едни и същи неща. После си поговорихме – само че изобщо не помня за какво - докато накрая се успокоих. Тогава тя ми каза: добре, мамо, аз вече тръгвам, ти заспивай, лека нощ! А аз кой знае защо ѝ пожелах: късмет!
И това беше всичко. Не помня да се е случило още нещо.