Ново издание на 'Портрет на една дама' от Хенри Джеймс

Издателство Изток-Запад представя ново издание на „Портрет на една дама“. Това е не само най-доброто произведение на Хенри Джеймс, но и една от най-забележителните книги на всички времена. Доказателство, че женската душа, обрисувана от перото на гений, докосва всяко следващо поколение със своята уловена човечност и неудържим порив към красотата. Драматичен разказ за предателство и съкрушени мечти, но също и за силата на характера, който се калява само в огъня на страданието.

Хенри Джеймс (1843–1916) е американски писател, написал 20 романа, 112 разказа, 12 пиеси и голямо количество литературна критика. Роден е 15 април 1843 г. в Ню Йорк в заможно семейство. Баща му, Хенри Джеймс старши, е един от най-известните интелектуалци на Америка в средата на 19 век, сред чиито приятели са Торо, Емерсън и Хоторн. Брат му е Уилям Джеймс (1842 – 1910) – известен философ прагматист.

Животът на Джеймс преминава предимно в Европа. През детските си години пътува из цяла Европа с баща си и брат си. Преподават му частни учители в Женева, Лондон, Париж, Болоня и Бон. На деветнадесетгодишна възраст за кратко време следва право в Харвард, но интересите му са повече в областта на литературата, отколкото на правото. Джеймс публикува първия си разказ „Трагедия от грешки“ на 21-годишна възраст и оттогава се посвещава на литературата.

Откъс от  „Портрет на една дама“:

Изабел Арчър беше млада жена с много идеи и забележително богато въображение. За свое щастие притежаваше по-изтънчен ум от повечето хора, сред които съдбата ѝ бе отредила да живее; имаше по-широк поглед върху околната обстановка и се стремеше към знания, които винаги докосваха непознати области. В своята среда тя минаваше за човек с необикновено дълбок ум; защото тези чудесни хорица винаги се възхищаваха от силния интелект, какъвто сами не притежаваха, и говореха за Изабел като за небивал източник на знания – жена, за която твърдяха, че е прочела всички класици в превод. Леля ѝ откъм бащина страна, мисис Веъриън, веднъж разпространи слуха, че Изабел пишела книга – мисис Веъриън боготвореше книгите, – и уверяваше, че племенницата ѝ ще стане писателка.

Мисис Веъриън се прекланяше пред литературата с чувството на човек, който е лишен от усет към нея. В голямата ѝ къща, забележителна с мозаичните си маси и декоративни тавани, нямаше библиотека и човек можеше да открие само пет-шест романа с меки корици, подредени на полица в стаята на една от госпожиците Веъриън. Фактически мисис Веъриън поддържаше допир с литературата единствено чрез списанието „Ню Йорк Интървюър“; и както сама забелязваше с пълно основание, след като човек прочетял „Интървюър“, загубвал всякаква вяра в културата. Но дори и това списание тя се стараеше да държи по-далеч от очите на своите дъщери, защото бе решила да ги възпита „както трябва“, и те не четяха абсолютно нищо.

Нейните изказвания за литературните трудове на Изабел, разбира се, не отговаряха на действителността; девойката никога не бе правила опити да пише и не се стремеше към авторски лаври. Тя нямаше дарба да се изказва писмено и не смяташе, че притежава изключителни способности; имаше само известно убеждение, че хората с право я третират като човек, който стои над тях. Дали това беше така, или не, е отделен въпрос, но хората имаха право да се възхищават от нея, ако бяха искрени в убеждението си. Всъщност на нея често ѝ се струваше, че умът ѝ работи по-бързо от техния, и това пораждаше в душата ѝ известна нетърпимост към другите, която лесно можеше да се вземе за интелектуално превъзходство. Нека кажем веднага, че Изабел навярно можеше лесно да се поддаде на самомнителност; тя често анализираше със задоволство собствения си характер; имаше навик да смята за естествено – без достатъчни основания, – че постъпва правилно; позволяваше си лукса понякога сама да се прекланя пред себе си.

Междувременно нейните заблуждения и грешки бяха често такива, че един биограф, който държи на достойнството на своя герой, не бива в никакъв случай да се спира подробно на тях. Нейните разсъждения представляваха плетеница от смътни идеи и представи, които никой човек с авторитет не се бе опитвал да оправи. Мненията си тя изграждаше по свой собствен начин и това я беше довело до хиляди смешни противоречия. На моменти откриваше, че е извършила комични грешки, и тогава в продължение на седмица се отдаваше на страстно самоунижение. След това обаче вдигаше глава повече от всякога, защото изпитваше неутолимо желание да мисли добре за себе си. Беше си изработила теория, че само така животът има стойност; че човек трябва да бъде сред първите, трябва да притежава изтънчено душевно устройство (за себе си беше сигурна, че го притежава), трябва да живее само сред светли простори, воден от природна мъдрост, щастливи импулси, от непрекъснато и благородно вдъхновение. Човек не биваше да се съмнява в себе си, тъй както не бива да се съмнява в най-добрия си приятел; трябваше да се стреми да бъде за себе си своят най-добър приятел, да бъде най-добрата си компания.

Въображението на девойката съдържаше известно благородство, което ѝ правеше редица добри услуги и същевременно ѝ играеше редица лоши шеги. Тя прекарваше половината от времето си да размишлява за красотата, смелостта и великодушието; в душата и бе заседнало твърдото решение да смята света за източник на просветление, на свободна изява на безстрашни прояви; смяташе за позорно човек да се страхува и да се срамува. Изпитваше огромна надежда, че никога няма да извърши нещо погрешно. И когато откриваше, че се е отнесла несправедливо към някого (подобно откритие я караше да трепери, сякаш се бе спасила от капан, който можеше да я унищожи), мисълта, че съществува дори най-малката вероятност да му навреди, я хвърляше в ужас. Подобна вероятност ѝ се струваше най-страшното нещо, което би могло да ѝ се случи. Обикновено смяташе, че винаги може да различи несправедливото от справедливото.

Тя мразеше неморалните неща и когато имаше искрено желание, обикновено успяваше да ги открие. Неморално беше например да постъпваш подло, да завиждаш на другите, да се държиш лицемерно или жестоко с хората; тя се бе сблъсквала с много малко от пороците в този свят, но познаваше жени, които мамеха и се стараеха да си навредят взаимно. Подобни прояви я възмущаваха, защото човек не можеше да не ги презре. Разбира се, опасността да притежаваш висок дух криеше и опасност от проява на непостоянство – опасността да развяваш знамето, след като крепостта се е предала; нещо, което беше толкова непочтено, че едва ли не би опозорило самото знаме. Но Изабел, която познаваше много малко от опасностите, на които една млада жена можеше да се изложи, се ласкаеше от мисълта, че такива противоречия никога няма да се появят в собственото ѝ поведение. Животът ѝ трябваше винаги да хармонира с нейните най-положителни прояви; тя трябваше да бъде онова, за което се представяше, и да се представя такава, каквато беше в действителност. Понякога стигаше дотам, че желаеше да изпадне в тежко положение, за да изпита удоволствието да постъпи така героично, както би наложил съответният случай.

С оскъдните си познания, с наивните си идеали, със самоувереността си – колкото простодушна, толкова и непоколебима, – със своите разбирания, взискателни и същевременно снизходителни към другите, със своя характер, изтъкан от жажда за знания и придирчивост, от възторзи и равнодушие, със своето желание да се представи колкото може по-добре в очите на света, с твърдото си решение да види, да опита и да узнае всичко, с деликатния си, недисциплиниран и пламенен дух, със страстното си желание за лична проява в живота тя би могла лесно да стане жертва на строгата критика, ако моята цел не беше да събудя у читателя по-снизходително и по-положително отношение към нея...