Несвоевременно християнство

Неотдавна на български език излезе „Несвоевременно християнство“ от Майкъл Едуардс. Книгата включва единайсет есета, посветени на боговдъхновената и поетична сила на Библията. Преводът от френски е дело на Тони Николов, редактор е Димитрина Чернева, а художественото оформление е на Моника Вакарелова.

Сър Майкъл Едуардс (род. 1938 г.) е англо-френски поет и литературен критик. Завършва Кеймбридж с докторат върху творчеството на Жан Расин. Смятан е за един от най-значимите съвременни английски християнски поети, за което през 2014 г. е отличен с благородническа титла от кралица Елизабет II. Основните теми в двуезичното му творчество са връзките между езика, музиката, литературата и Библията. През 2013 г. става първият британец, избран за член на Френската академия. Сред последните му книги са: „Библия и поезия“ (2016) и „Молиер и Шекспир“ (2017).

Публикуваме откъс от книгата, предоставен специално за OFFNews.bg от Фондация "Комунитас":

Търсете и ще намерите

„Благата вест“, радостта, вдъхновението могат да ни изглеждат твърде далечни и затова подхващам наново онова, за което говорих в началото на тази книга. Бог не иска да повярваме в Неговото съществуване, както вярваме в съществуването на Монголия, нито да одобрим християнството, както например можем да одобрим републиканския режим. Той ни подканва да Го познаем чрез посредничеството на Христос. И все пак вярата, която ще ни даде това познание, се намира извън нашия обсег. Дар от Бога, тя зависи от Него; и идва отдругаде. Не можем сами да си я създадем. Тя е друго средство за познание, различно от онези, с които вече разполагаме, необходима ни е, за да провидим друго измерение в реалното; тя е като друг орган, от който се нуждаем, за да живеем пълноценно.

Ето го учението на Библията, но какво да кажем тогава на оня, който би искал да има вяра, но това не се случва? Че вярата ще дойде или няма да дойде? Че нищо не може да се направи? Че трябва да се подготви, за да бъде в крайна сметка разочарован и изключен от благодатта?

Затова нека чуем какво му казва Иисус:

Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте,

и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и

който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.

(Мат. 7:7-8; Лук. 11:9-10)

Произнасяйки това, Иисус спонтанно композира кратка поема според нормите на хебраистката поезия. Всеки стих, повтаряйки на три пъти почти същото в леко различна перспектива, следва правилото на синонимния паралелизъм по начина на поетите от Стария завет, включително и на Исаия:

Търсете Господа, когато може да Го намерите; призовавайте Го,

когато е близо.

(Ис. 55:6)

Настоява се върху необходимостта да търсиш и сигурността да намериш чрез възобновяването отново и отново на същото обещание. Самият израз на тези подканвания не е ли изненадващ? Нима не ни секва дъхът? Иисус не казва, че ако търсим, може би ще намерим, нито че ще имаме добри шансове да намерим, нито че ще е твърде вероятно да намерим. Той казва с целия си авторитет на Син Божий: търсете и ще намерите... който търси, намира. Обещанието е чудно, ободряващо, божествено.

Честно казано, всеки път, когато се съсредоточа върху някой пасаж на Библията, откривам до каква степен Откровението е създадено, за да ни изненадва.

Дори началото, дори сигурността в другите призиви, идващи от Иисус, също са заповеди. Той издига глас и казва на тълпата, стекла се в Йерусалим за големия религиозен празник: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие“ (Иоан. 7:37). Търсете, и ще намерите; елате, жадни, и ще пиете. Ала тази жажда не е дефинирана като в Блаженствата, където гладните и жадните „за правда“ ще се наситят (Мат. 5:6). Тук не се пита търсещият жаден ли е за правда - за чистота, за прошка... - а просто дали е жаден, за да се доближи до Иисус, тласкан от жизнената си потребност. А в друг момент Иисус извиква: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). „Ще ви успокоя“ - достатъчно е Той да дойде. Поемата на Иисус изглежда адресирана към всички. Вярно е, че в Евангелието на Лука Иисус, след като е научил учениците Си на „Отче наш“, продължава, казвайки, че щом човеците умеят да дават на оня, който им го е поискал, то колко повече Отец Небесний ще даде на ония, които Му искат, и следователно: „Искайте, и ще ви се даде...“ (Лук. 11:9). Поканата да търсиш и да намериш се отнася не само до невярващите, но и до учениците, и подобно на „Отче наш“ - до всички християни. И все пак в Евангелието от Матея разликата между учениците и събранието от слушатели си остава несигурна. В серия от проповеди, съдържащи се в глава 5 и 7, Иисус се обръща било към учениците, било към дошлите, било и към двете групи. В края на тези проповеди Матей съобщава, че Иисус ги поучава като имащ власт, а не като книжниците и фарисеите, а „народът се чудеше на учението Му“ (Мат. 7:28). Затуй съвсем естествено е тъкмо към народа да са насочени думите „търсете и ще намерите“, към онези, които не познават Бога, но не са безразлични към Него.

Ето защо поканата, отнасяща се към учениците, а сетне и към християните, леко сменя смисъла си. Техният живот в идеалния случай се превръща в неспирно търсене на онова, което вече са намерили, в искане, в дирене, в безкрайно повтаряно и удовлетворявано желание.

Подобно на множество други пасажи в Евангелията тези глави от Матея смесват слова, насочени към различни категории личности и отекват отвъд конкретния исторически миг и отделните обстоятелства. Трансцендентността на Иисус спрямо линеарното време Му позволява да се обръща към всяко поколение и към целия свят, към християнина и към търсещия. Обещанието е завинаги - че онзи, който търси, ще намери.