Мишел Уелбек: Аз не се чувствам гражданин, а само потребител

"Драги Бернар-Анри Леви,
Между нас, както се казва, няма нищо общо – с едно-единствено, но съществено изключение: и двамата сме твърде недостойни личности."

Така започва кореспонденцията между световноизвестния френски писател Мишел Уелбек и интелектуалеца Бернар-Анри Леви. Авторите разменят мисли и мнения по въпроси, върху които почти не са се изказвали дотогава, в рамките на шест месеца - от януари до юли 2008 г.

Книгата излиза под заглавието "Публични врагове" и - както отбелязва Александра Велева, преводачът на българското издание - кореспонденцията между двамата е любопитно свидетелство за времето и света на авторите ѝ и осветляваща някои от най-тъмните страни в живота и творчеството им.

Мишел Уелбек е познат на българските читатели с романите си „По-широко поле за борбата“, „Елементарните частици“, „Платформата“, „Възможност за остров“ , „Карта и територия“.

Романът му „Подчинение“, появил се на френския книжен пазар на 7 януари, в деня на кървавото нападение срещу сатиричното списание "Шарли Ебдо", излезе на български през август миналата година. „Подчинение“ разказва как би изглеждала Франция под управлението на президент, който налага исляма като "най-сполучливата формула за обединяващ хуманизъм."

Бернар-Анри Леви е по образование философ, писател, водещ рубрика във френското списание „Поан“, автор на уводни статии в „Кориере дела сера“ и „Ел Паис“, сътрудник на „Ню Йорк Таймс“, „Ню Рипъблик“, „Хъфингтън Поуст“, „Дейли Бийст“, израелския „Хааретз“, норвежкия „Афтенпостен“ и шведския „Еспресен“. Леви е член на надзорните съвети на телевизионната програма „Арте“, на в. „Монд“ и на в. „Либерасион“.

"Публични врагове" ще е в българските книжарници следващата седмица, издадена у нас е от „Факел експрес“. Преводът от френски е на Александра Велева.

Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставен специално за OFFNews.bg от издателството:

Мишел Уелбек
16 март 2008

[…]

Откакто от няколко години насам живея в Ирландия, признавам, че нещата вървят по-добре. Не защото мерките в здравеопазването са по-различни, те са европейски и Ирландия ги е приложила много по-бързо, отколкото някои други страни, разликата е в положението ми. Ирландското правителство никога не ми е предлагало да участвам в изборите, не ми е създало впечатлението, че съм длъжен по един или друг начин да участвам в политическите решения, взимани в страната. И което е най-важно, плащам много малко данъци. Данъците в Ирландия, особено ниски за приходите от произведения на изкуството, са по принцип много ниски – почти никой в тази страна не плаща големи данъци, самото схващане за държава е съвсем различно. При такова ниско данъчно облагане човек предполага, че с него се покриват основните и неизбежни разходи – за реда и сигурността на гражданите, за поддържане на пътищата и т.н., и изобщо не допуска, че в случая правителството провежда смела политика, за която са му нужни одобрение и поддръжка. Това действа успокоително, не ви създава впечатлението, че сте длъжен на всяка цена да участвате, или най-малкото не ви кара да си задавате въпроси, с една дума, всичко това ви деполитизира. Предполагам, че съществува психологически праг, който за дадено правителство е опасно да се прескочи – интересно е в тази връзка да отбележим, че различните църкви, независимо от разновидностите в тяхното историческо и географско развитие, са абсолютно единодушни по отношение на налога, който изискват от привържениците си, а именно 10% от приходите им и нито стотинка повече.

Преди няколко години разговарях по този въпрос със Силвен Бурмо (френски журналист и поет, дългогодишен заместник-директор на сп. „Енрокюптибл“ и в. „Либерасион“. – Б. пр.) Споменавам го, защото това е втората благородна причина за моята „неангажираност“: симпатиите и уважението ми към хората не са били никога повлияни от политическите им възгледи. Много добре знам, че Силвен Бурмо е типичен представител на „моралната левица“ и че се пали на теми, които дълбоко не ме вълнуват, това е при него истинска мания, което не ми пречи да го смятам за честен и дълбок литературен критик, един от малкото във Франция, чиято оценка на собствените ми
произведения може да ме засегне или да ме разколебае.

Смятам го също така най-вече за свестен човек.

Та, в разговора си със Силвен заявих, че макар да се отнасям благосклонно към правото на имигрантите да гласуват във Франция, съм против живеещите извън страната французи изобщо да гласуват, независимо от вида избори. И че не разбирам защо, след като са избрали съвсем съзнателно да живеят извън Франция, да имат право на мнение за вътрешната ѝ политика. Той ми отвърна или по-скоро изказа мисълта си на глас: „Хмм... значи да гласуват само потребителите“.

Сетих се за това месеци по-късно и си казах, че тази малка гадна думичка „потребител“ (сигурен съм, че това ще натъжи много Режис Дьобре) отговаря най-добре на отношенията ми с правителството на моята страна, на всички страни. Що се отнася до Франция (или която и да е страна, в която реша да живея), аз не се чувствам (никога не съм се чувствал и ще се чувствам все по-малко) гражданин, а само потребител. Ето, изрекох го. Малко е тъжно – изчезва една принадлежност, обезценява се. Но сме решили да говорим, доколкото можем, истината, нали?

Дойде време да пристъпим към неблагородните причини за моята неангажираност и вие имате право да изтръпнете. Не се тревожете, няма да е дълго. Разбирам, че пътуванията ви в Дарфур и опасността, на която сте били изложен, са ви помогнали да добиете, и то скоропостижно, по-точни сведения за самия себе си; за съжаление, ничий или почти ничий живот не е достатъчно къс, за да ни спести ситуации, съвсем конкретни, в които си даваме сметка за собствените си морални качества. Не се безпокойте, не става дума за самонаблюдения, а за преживелици, при които можах да установя напълно обективно колко струвам.

Аз съм почти неспособен на физическо насилие, при това никога не съм изпитвал удоволствие от него, дори в случаите, когато съм бил в положение на надмощие. За мен отказът от физическо насилие като основен метод за разрешаване на конфликтите е бил единственото предимство на зрелостта. Оръжията никога не са ме привличали, нито пък стратегическите игри.

Освен това съм дълбоко в същността си органически неспособен да се подчинявам. Когато ми се стори, че ми заповядват, нещо вътре в мен се вцепенява, превръща се в болезнен, непреодолим ментален възел. И тъй като в повечето случаи съм прекалено страхлив, за да се противопоставя фронтално, се измъквам, оставяйки впечатлението, че ще се подчиня, когато му дойде времето. И после, в последния момент, без самият аз да го очаквам, воден от някакъв неудържим порив, едва ли не рефлекс, не се подчинявам.

Неспособен на подчинение, аз не изпитвам никакво удоволствие да командвам. Правя го без ентусиазъм, само за много кратки периоди и когато явно се налага.

Тъй че можете да си представите що за войник бих бил. Лично аз нямам никакво съмнение по въпроса, драги Бернар-Анри – в случай на война (а когато става дума за ангажираност, човек трябва винаги да мисли за този краен вариант), ще се бия малко и лошо. Ще разменя няколко удара или няколко изстрела в зависимост от контекста (при най-добрите обстоятелства действието би се развило на компютърния екран) и после много бързо ще се запитам какво търся тук, слабата възбуда, причинена от битката (все пак се надявам да съм в състояние да произведа поне малко адреналин), ще отшуми. И при първа възможност аз чисто и просто ще офейкам. Ще се присъединя към огромното мнозинство от хора, които са воювали малко и лошо; към онези, които са очаквали, без да смеят да си признаят, другите да престанат с глупостите си. Към онези, на които им е безразлична съдбата на демокрацията, на свободна Франция, на Чечeния или на страната на баските, към онези – Дьо Гол е бил напълно прав, – които не могат да устоят на „страховитата бездна на доброволния отказ“ и нейното хипнотизиращо привличане. Аз съм един от тях. От онези, които нищо всеобщо и универсално (нито частно или локално) не може истински да развълнува. От онова огромно мнозинство, което е потърпевшо в историята и същевременно дълбоко не се интересува от нищо, освен от нещата, които лично го засягат, него и близките му.

Мисълта, че застъпвайки егоизма и страха, ставам може би по-симпатичен на съвременниците ни от вас, който проповядвате героизма, ми е изключително неприятна; но аз ги познавам добре нашите съвременници и знам, че ще стане точно така.

А сега нека кажа нещо и от името на един по-висш героизъм, като например този на Далай Лама. В книгата на един тибетски монах ме порази мисловният опит, който описваше – представяше си как ляга на железопътна линия малко преди да мине влакът. Монасите, казва той, разбират явлението разчленяване на тялото и го възприемат спокойно като ментален образ. Въобще не се шегуваше, беше стигнал дотам.

Аз въобще не съм стигнал дотам и говоря всъщност от името на почти нищо. От името може би на някакво смътно схващане за прогреса, който няма за мен друг смисъл освен научен или технически. Някакви остатъци от сериозност, с корени в детството и продължили да съществуват благодарение на образованието ми, ме карат да възприемам войните (граждански или религиозни, освободителни или завоевателни) като страшно губене на време. Та нали важното е да създаваме парни машини, да развиваме промишленото производство, да опитомяваме климата. Всъщност става дума за нещо повече от остатъци, какво да правя, така съм възпитан.

Тогава ще има добри и лоши ученици – добрите ще се прибират вкъщи след часовете и ще си пишат домашните по математика за следващия ден, а лошите, дегенератите, ще се шляят из улиците в търсене на поводи за вандалщини или сбивания.

По-късно ще има честни инженери, които ще строят виадукти за железниците и сгради за офисите, ще има и окървавени палячовци, които по какъвто и да е повод, било то идеологически, или религиозен, ще ги рушат.

Всъщност за това ли става дума? Нима е толкова просто? За съжаление, боя се, че да. Винаги съм изпитвал най-дълбоко подозрение към онези, които хващат оръжието независимо от каузата. Винаги ми се е струвало, че у подпалвачите на войни, на революции и на брожения има нещо крайно нездраво. Какво е по същество войната или революцията, ако не начин да си прекараш времето, и то подтикван от проклетията си? Какво друго е, ако не едно кърваво и жестоко развлечение?

Безкрайно съчувствах, изстрадах и приех за вярна старата фраза на вече остарелия Гьоте: „По-добре несправедливост, отколкото безпорядък“.

Бях най-вече впечатлен от фразата, безкрайно обща и затова толкова тайнствена, на Огюст Конт: „Прогресът не е нищо друго освен усъвършенстване на реда“.