Милос

Тази година жребият падна върху Милос – най-западният цикладски остров, родно място на мраморната богиня Венера Милоска, която претърпяла инцидент на младини и останала инвалид. Понастоящем живее в Лувъра, където компания ѝ прави друга богиня – победоносната Нике от Самотраки. Тя пък си загубила главата.

Групата ни е шест човека, но с Боян пристигаме три дни по-рано и ще си тръгнем преди другите. Така ще имаме време да сме двамата, а преди да сме се изпокарали, ще дойдат и останалите и ще сме в готина компания, която ще напуснем, преди да сме си писнали.

Боян не е омагьосан от гръцките острови като мен и всеки път, когато успея да го завлека на някой, го играе жертва. Така и сега. Фериботът спира почти на главната улица на Адамас, оживена от вечерна глъчка, която скоро ще прелее в нощен купон.

- Я, тук имало хора! Осветено е! – с непресторено учудване констатира Боян, сякаш е очаквал да се озове отвъд цивилизацията.

- Нали ти казах! С мен няма да попаднеш на лошо място. – Малко самореклама никога не е излишна.

За първите дни сме наели стая в хотел.
На сутринта тъкмо блаженствам под душа, когато чувам над главата си отчаяни викове за помощ и силно тропане по стените. Крясъците идват от банята над нас. Някой панически моли за помощ и твърди, че умира – на английски, разбира се. Гласът е мъжки. Горе явно става як бой, по-точно мълчаливо пребиват някого, а жертвата реве като магаре. Не мога спокойно да си мия зъбите, докато над мен става убийство. Мятам набързо хавлия и хуквам навън. Боян ме е изпреварил и вече тича по коридора към стълбите. От млад обича да участва в чужди битки. Аз обаче нямам намерение точно сега да рискувам спътника си – не и в чужбина, не и на остров! С внезапни сили успявам да го догоня и с грацията на престаряла лъвица се хвърлям зад гърба му, хващам го с ръце през кръста и увисвам с цялата си тежест. Не съм лека жена. Провлачва ме няколко крачки, когато се появяват двама мъжаги от охраната на хотела – готвачът и барманът. Заварвайки ни в това нелепо положение, решават, че ние сме проблемът, но онзи продължава да се дере от стаята и разсейва заблудата.

Вече заедно тичаме по стълбите нагоре. Стрелва ми се мисълта, че ако убиваха някого, досега трябваше да са свършили. Колко цинично трезв и хладен е човешкият ум в такива моменти, и колко точен. Барманът разбива вратата с шут точно като по филмите. Виковете продължават от банята. Втора врата.

Истината се оказва прозаична и некрасива. Млад наркоман първо се заключил в банята, после се надрусал здраво, после счупил бравата, после получил панически пристъп, решавайки, че е зазидан. На стената до тоалетното казанче е монтиран телефон за такива случаи, но къде ти. Извеждат момчето, което се страхува да стане мъж. Долу чака специална кола – нещо като полицейска линейка, две в едно. По островите хората са практични и бързо се учат от опит. За този младеж почивката приключи.
Служителите от хотела се извиняват за неприятното преживяване и ни черпят допълнително парче торта със закуската. Какво сега, да се тъпча със сладкиши, защото светът се напълни с млади, нещастни неудачници. Грозно ми е!

Решени да не допуснем случката от сутринта да ни развали деня, взимаме малка очукана колица под наем и потегляме на опознавателна обиколка. Първа ще е Плака, старо градче на хълма. Някога то е било главното, защото е нависоко и отдалече се вижда приближаващ враг или опасност. В по-мирни времена животът се стекъл до морето и пристанището, до търговията, а укрепеното градче замряло и се свило до селце.

Боян включва джипиеса насред сокаците на Плака. Целта е да ни изведе до главния път от другата страна на хълма. Този модерен пътеводител обаче изглежда е настроен за някоя друга Плака. Движим се по тесни калдъръми, колата едва се провира. Сега разбирам защо е ожулена от всички страни, а вежлив женски глас ни приканва след 300 метра да продължим направо. Уличката свършва след по-малко от 30 метра, но Боян упорито се опитва да следва абсурдните напътствия на непознатата дама. Вече я мразя!

- Изключи тази глупачка, човек! Не виждаш ли, че сме в задънена улица!
Иде ми да грабна телефона му и да го метна през прозореца.

- Нещо не е точно... – установява накрая и Боян.

- Вярно ли? Как разбра?

След сложни маневри се озоваваме на върха на хълма, всички сокаци водят надолу, незнайно накъде. А онази продължава: „След 150 м се пригответе да направите десен завой.“ Боян спира и гаси колата.

- Нали знаеш гръцки? Хайде, оправяй се! – в гласа му не се долавя нищо друго освен упрек.

Като по поръчка зад нас се задава кола с местен шофьор. Препречили сме пътя. Слизам и на примитивен гръцки питам как да стигнем до главния път. Обикновено знам как да попитам. Страшното идва, когато ми отговорят. Тъма, непрогледна тъма. Неслучайно много гърци като ме чуят, минават директно на английски. Обидно!
Човекът от колата е отзивчив, но фъфлещ и бързорек като повечето гърци. От многословното му обяснение успявам да разбера, че трябва да завием три пъти наляво.

- Не може да бъде! – отсича Боян, като му докладвам. – Нещо не си разбрала...

- Така ли?! – кипвам. – Карай тогава, накъдето ти знаеш, карай!
Гръцкият шофьор е успял някак да ни заобиколи и дава знак да го следваме. Ще ни изведе на пътя. Боян потегля с неохота. След малко сме на шосето.

- Видя ли?! Наистина завихме три пъти наляво – тържествувам аз.

- Имаше и по-пряк път – наглее Боян.
Да. Сега е моментът. Взимам щита от дебела кожа и мазоли, слагам шлема от непукизъм с мазно покритие и ставам неуязвима за убождания, настъпвания и захапвания. Така се пътува в чужбина. Не съм мечтала цяла година за топла гръцка есен, за да допусна мърморенето и шегичките на спътника да ми развалят настроението. На родна земя ще се разправяме.

В късния следобед се прибираме след дълъг, мързелив плаж. Хапнахме в малката таверна на самия прибой. Компания на масата ни правеше една червена кокошка. Най-безцеремонно се настани на третия стол, без да поръчва нищо. Стопанката-сервитьорка я видя, но не я изгони, само ни погледна въпросително. „Не ни пречи“ – пак с погледи. След като издържахме теста за търпимост, птицата достолепно се оттегли.

Влизйки в хотела, виждам, че момичето от рецепцията се е привело зад плота и хапва набързо. Надвесвам се над главата му и казвам високо, за да го стресна: „Калорекс!“, което според мен значи „добър апетит!“. Момичето ме поглежда учудено и неразбиращо.

- Калорекс! – повтарям. – Бон апетѝ! – соча устата си със свити пръсти.

- Ааа, калѝ орекси!

И двете избухваме в смях. Толкова за моя гръцки. Оттогава сутрин и вечер си пожелаваме „калорекс“ със служителите на хотела. Ние си знаем.
Идва денят, когато ще дойдат нашите приятели. Чакаме ги с нетърпение, освобождаваме хотела и се нанасяме в къща, наета за останалата част от престоя. Тя е на два етажа, с три мини-апартаментчета с отделни входове. Много удобно, хем сме заедно, хем сме независими. Заемаме първия етаж, там има голяма тераса, където вечер ще се събираме всички. Разполагаме се блажено на шезлонгите и с чаша питие в ръка очакваме попълнението.

Първа по каменната алея се задава Валя - тя е свързващото звено в групата. Освен това е юрист - който се съди или го съдят, тича при Валя. Завещания, делби, жалби, искове - при Валя. Покрай нея и Филип, съученик на Боян, се запознахме с Григор и Жени. Засичахме се по купони, излети и пикници, допаднахме си, и ето ни сега на Милос.
Понеже сме ветерани на острова, сме разузнали и направили примерна програма. На сутринта след протяжна закуска предлагаме Клефтико - живописен залив с отвесни мраморно бели скали и подводни пещери. Наемаме малка лодка.

Гледаме и се дивим на божествената красота, нелеп е всеки опит да бъде описвана. Скачаме от лодката и плуваме наоколо - всеки преживява по своему волността сред морските води. Лодкарят ни сочи отвора на подводна пещера и дава знаци, че ще ни чака от другата страна на огромната снежно бяла скала. Малко е страшничко - тъмна дупка в основата на скалата, а след нея непрогледен мрак. Отворът позволява да влизаме само по един. Така всеки ще има своето преживяване. Няма място за отказване, лодкарят вече се е отдалечил.

Идва моят ред, навлизам плахо в тъмния тунел. Всъщност, в началото не е толкова непрогледен. Освен мен влиза и слънчева светлина и дискретно осветява пещерата. Когато загребвам вода, около дланите ми се появява фосфоресциращо тюркоазено сияние - невероятно е! Сякаш по пръстите ми тече ток. Нежната загадъчна игра на водата и светлината в морската тунелна пещера е магическа, а най-вълнуващо е, че и аз участвам! Навлизайки навътре, сиянието отслабва, светлината избледнява и се губи. Тунелът е дълъг около 30 метра, но е извит и изходът още не се вижда. Тук скалата се надвесва плътно над мен. Ако протегна ръка над главата си, ще докосна тавана. В миг ме залива първичен страх от мрака, в който плувам. Ами ако в тази тясна дупка дойде по-голяма вълна - тогава к’во пра’им? Още няколко маха и пред себе си виждам светлина. Не знаех, че мога да плувам толкова бързо.

Един по един се събираме отново на лодката. Мълчим. За броени минути всеки е преживял и първоначалния възторг, и последващото усещане за безпомощност в мрака. Всеки отнася своя спомен, своята светлина, своя мрак...

Вечерта естествено завършва в съответната таверна, а нощта още по-естествено започва на голямата тераса с поредното последно питие. Някой май спа на шезлонга, не знам, не помня...
Следващият ден е посветен на индивидуални забавления.

Валя е повелителката на археологическите обекти и си е набелязала два. Като на всеки остров и тук има нещо древно, свещено и неповторимо - исторически камънак, свързан я с някой бог, я с някоя битка. Няма желаещи да я придружат. Престорено нацупена тръгва сама на експедиция. За нея ние сме “прост турист”, ние пък великодушно ѝ даваме възможност да остане сама със себе си за ден.

Мъжете ще заточим на Саракинико - най-уникалната част на острова. Природен феномен не се описва. Бяло, по-бяло, Саракинико! Който е бил на Милос и не е видял Саракинико, не е бил на Милос, да ходи на поправителен. С Боян бяхме там, той иска да заведе и другите. Жени също го е виждала, заради нея избрахме този остров, била е тук отдавна и горещо го препоръча - има защо.

Оставаме двечките - харесали сме си малък каменист плаж наблизо и смятаме да му отдадем заслуженото.
Днес Жени е настроена за споделяне на женски тайни.

- Дано Гришката хареса Саракинико, да му се отпусне душата, че напоследък е все напрегнат, много му се събра.

Бях забелязала, че Григор е изнервен, сприхав, все подвикваше на Жени.

- Нещо с фирмата ли? - питам, колкото да не съм невъзпитано безразлична.

- Овътрихме се с едни кредити... той де. Ще го дадат на съдия-изпълнител и е много притеснен. Ако не беше татко, нямаше и тук да дойдем. Нали знаеш, той има земи и от рентата заделя по някоя хилядарка. Винаги е насреща.

Виж ти! Григор беше изявен мачо - все се перчеше с големия си джип, оставяше показно големи бакшиши, когато бяхме с колите, винаги водеше колоната. Бяхме му свикнали и не се дразнехме, но да ходиш на почивка с парите на тъста си, когото презрително наричаш “дъртия реститут”, ми идваше вповече.

- Добре че имаш подкрепата на баща ти...

- О, да! Колко пъти ни е помагал... Целите сме в заеми. Това много подтиска Гришката, тормози се...
Милият, тормозел се!

- Не го жали толкова. Той е силен характер.

Друго ми идваше на устата, ама нейсе, преглътнах.

- Да, да, много е силен, знам! - съгласи се Жени и се сви на хавлията като ранено животинче.
Тези неочаквани признания ми натежаха. Тръгвам да се разходя по прибоя и оставям Жени сама с проблемите ѝ. Преди събирах камъчета и мидички за спомен, мъкнех отвсякъде, според Боян имаме половин тон чакъл вкъщи. Вече не помня кое откъде е. Но се научих да им се радвам и да ги оставям, където ги намирам. Камъкът е жив и си тежи на мястото, вкъщи само събира прах. Изкушавам се да посегна и скрия в шепа някое камъче, но не - връщам го обратно. Абе, ще взема едно, не, две за компания, не може без хич!
Навеждам се и усещам да ме удря неприятна миризма. Чиста сяра! Сбръчквам нос и се оглеждам наоколо. Възрастен мъж лежи наблизо и е забелязал физиономията ми. Посочва мокро петно в пясъка зад прибоя.

- Вулкано! Вулкано!

Приближавам. Там в локвата наистина нещо бълбука и мирише. Сещам се, че сме на вулканичен остров. Мини-вулканче! Ту затихва, ту пуска смрадливи мехурчета и никой не знае какви са намеренията му, но ми изглежда миролюбиво.

Последния за нас ден сме на плажа с тамариските. От сладникавите любовни романи, които съм чела като пубертетна девойка, бях останала с впечатление, че тамарискът е красиво екзотично дърво, под което се правят любовни признания или се споделят съкровени тайни. Оказа се бледозелен роднина на дребни дървета, хвърлящ рехава сянка. Няма чадъри - всеки се разполага под своя тамариск. Плажът е почти празен, а в края му ни очаква таверната, която ще уважим по-късно.

Някои вече са във водата, мен още ме мързи, а на няколко метра зад гърба ми се излежават Жени и Григор. Вадя телефона да снимам и черният му екран ги отразява като огледало. Хем са зад гърба ми, хем са пред очите ми. Нещо спорят - приглушено, но разгорещено. Изведнъж, както са излегнати един срещу друг, Григор цапардосва Жени през лицето и врата. Не бяха шамари, а няколко удара вместо аргументи. Вцепенявам се. Спорът приключи. Жени стиска устни да не се разплаче и търси утеха в морето. То няма да скрие сълзите ѝ, само ще ги направи още по-солени. Григор ляга по гръб като победител, скръстил ръце на тила. Това на беше бой, от който се получават синини и отоци, а няколко бързи удара, колкото да унижат и смачкат. Невидимите белези болят повече и по-дълго.

Хем съм бясна, хем нищо не мога да направя. Ако реагирам, ще унижа Жени още повече. Под сянката на тамариска се случват не само романтични неща.
Вечерта Валя е забелязала лошото ми настроение и ме дръпва настрани.

- Защо си вкисната от сутринта? Мъчно ти е, че утре си тръгвате, а ние оставаме? Завиждаш ли? - опитва се да се шегува неуверено.

- Знаеш ли, че Григор бие Жени? - стрелям направо.
Валя замлъква и лицето ѝ се изопва.

- Знам! Това говедо, пак ли?! Казала съм ѝ, че само да даде знак и ще я разведа за два месеца. Какво чака, не знам вече...

- Май го обича...

- Като я шамароса някой ден пред децата, тогава ще я питам!

- Ще си лягам. Трябва да правя багаж. Лека нощ!

Сутринта фериботът ни отнася от острова и оставя след себе си бяла, пенеста следа. За първи път напускам с облекчение толкова красиво място. А слънцето пак грее обещаващо, морето пак е примамливо синьо, има още толкова острови...

Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Разказът "Милос" е от цикъла “Моите гръцки острови”.

Други разкази на Христина Острикова можете да прочетете тук.