Малко познатият „Гам“ на Ерих Мария Ремарк с ново издание (откъс)

След литературните шедьоври „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“, които се радват на ново, подобаващо съвместно издание, дойде ред да видим красивото ново издание на още един роман на големия германски писател Ерих Мария Ремарк – непубликувания приживе „Гам“.

По време на околосветското си пътуване пленително красивата Гам сменя континент след континент и мъж след мъж в търсене на любовта. Постепенно героинята на Ремарк се изгубва в себе си, за да намери това, което винаги е търсила – връзка със собствената си природа. Екзотиката на местата, които Гам посещава, добавя нови пластове към този сякаш безкраен лабиринт от емоции, преживявания и идеи, които са едновременно илюстрация на епохата и прозорец към вътрешния свят на автора. Именно в този вътрешен негов свят, в който писателят ни позволява да надникнем, са видими немалко елементи от някои от по-късните му творби.

За разлика от стила на Ремарк, който познаваме и ценим високо, с така силно застъпената антивоенна тематика и живота на „изгубеното поколение“ в романите „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“, сборника с разкази „Врагът“, а също и във „Време да се живее и време да се мре“ и „Живот назаем“, тук писателят ни показва едно свое различно и малко познато лице – „Гам“ е по-скоро роман на тезите. В него Ремарк сблъсква множество гледни точки за любовта, страстта, смисъла на живота, страданието и смъртта.

„Гам“ е вторият роман на Ерих Мария Ремарк, писан скоро след „Мансардата на бляновете”. За него писателят почти не говори приживе – Ремарк споменава „Гам“ единствено в епистоларната си комуникация с известната германско-американска актриса и певица Марлене Дитрих. Може би затова романът е слабо познат на читателите – той вижда бял свят през 1998 г., цели 28 години след смъртта на автора. Книгата излиза за първи път на български език в края на 1990-те години.

Преводът от немски е на Диана Диманова. Новото издание е с твърди корици, чиито художник е Дамян Дамянов.

Прочетете откъс от "Гам" в следващите редове:

Гам отпътува за Давос. Главният лекар й представи някои хора. Двама незначителни дипломати, един ита­лианец средна ръка, Браминта-Сола, Раколовна, Кин­сли, Вандервелде, Кай, някои жени – човек не може да им запомни имената.
Браминта говореше за Пуришков. От няколко дни бил зачезнал. Предполагаше се, че е с жена. Но все пак никой не знаел подробности. Може би просто е изпад­нал в меланхолично настроение, от него можеше да се очаква ексцентричност.

След около час докторът си тръгна. Кай разбърка картите; започнаха игра на покер. Гам отиде с Браминта в съседната стая, откъдето можеше да се види снегът. Тя потъна в някакво кресло и с радост забеляза изящ­ната извивка, хоризонталната седалка, страничните об­легалки, тапицерията на гърба, която като ръка прикре­пяше раменете. Колко любов и фантазия трябваше да притежава човек, за да измисли това!

От една от съседните стаи се чу гласът на Раколов­на, нежен и умоляващ. Някакъв баритон й отвърна. Не се долавяха думи. Разговорът продължи кратко, докато накрая женският глас се залута сам в стаята като уло­вена птица.
Раколовна излезе забързано навън. Очите й бяха за­червени, устните й висяха отпуснати. Видя Браминта и понечи да заплаче; но бегъл поглед към Гам я накара да се окопити. Тя бавно повдигна ръка:

– Не знаех...

Гам не я чу, тя седеше потънала в креслото. Пребледняла, Браминта-Сола се надигна:

– Вандервелде иска пари? – попита тя.

Раколовна кимна.

– И Вие му дадохте?

Княгинята поклати глава.

– Тръгна ли си?

– Да – заплака тя. Повдигна поглед като ударено животно. – Не можах да му дам нищо – преди седмица продадох бижутата си.

– Колко поиска?

– Двойно.

– Докога?

– До утре. Всичко проигра.

– Ще Ви дам един чек.

Раколовна повдигна глава:

– Искате да ми заемете пари?

– Наречете го както искате. Ще Ви дам пари, но при едно условие – да оставите Пуришков.

Раколовна сви рамене:

– Той е руснак.

Браминта замълча. Защо с думи да отлага неизбеж­ното; всеки Ерос бива сломен от насилието на Волята – Волята е студена и затова идва последна.

По коридора се чуха стъпки. Раколовна се надигна и се запъти към вратата.

– Дайте чека.

Тя го взе с нежно движение, усмихна се, кимна и из­лезе, запъти се към Вандервелде.

Ярки червени петна пламнаха върху бузите на Бра­минта. Тя срещна питащия поглед на Гам и изрече за­мислено:

– Това е болест, никога не остава време, за да се промени нещо. Ако човек се бори за златни пранги, той си ги купува. Ако обичаш нещо и не можеш да го пос-тигнеш по друг начин... не бива ли да го взимаш само защото трябва да си го купиш? Защо да се завоалира с думи, те не могат да поправят нищо. А и без това са без значение.

Едно слабо високо куче притича през стаята. Гар­вановочерно, с къса козина като коприна: афганска хрътка. Браминта пребледня. Пуришков влезе, а до него вървеше второ куче досущ като първото.

Показа няколко книги – на стар английски мистик, и две окултни томчета. После дойде и Раколовна с чаша чай в ръка.

Пуришков веднага се надигна. Тя му подаде ръка. Но щом той се наведе, за да я целуне, изпусна чашата си, така че чаят се разсипа върху костюма му, а чашата се пръсна на пода. Дори мускулче не помръдна на лицето му, когато извика прислугата и се извини, че трябва да се преоблече.

Раколовна остана неподвижна за миг, после бързо отиде до игралната маса и забъбри. Очите на Браминта блеснаха. Гам си помисли: „Кой мъж би забравил това?“

Зад прозорците снегът скърцаше под изгряващата луна.

Пуришков се върна разведрен. Говореше с Брамин­та, но с погледа си търсеше Раколовна. Най-сетне тя се появи и подметна мимоходом:

– Разправят, че сте избягали с някаква жена, Пуриш­ков.

Блед като платно, той я гледаше втренчено. Тя му махна още веднъж и усмихнато му се закани с пръст. Той прехапа устни.
Без видимо да обръща внимание на баналностите, Браминта започна духовито да бърбори. Ноздрите й потръпваха, под очите й се появиха нежни виолетови сенки. Раменете й меко проблясваха, устните й черве­нееха на развълнуваното й лице.

Руснакът не вникваше особено в разговора. Тя за­бави темпото и смени темата. Нежно и сърдечно се ста­раеше да привлече вниманието му. Той веднага стана сдържан. Тонът съвсем съответстваше на положението му и той се освободи от чувството на скованост. Лицето му се отпусна. Без да осъзнава, той отговаряше, при­казваше за познати неща, които се случваха около него. Браминта усети, че той отново се изнервя, и се отказа от опитите си да продължи разговора. Пуришков й це­луна ръка и се запъти към Раколовна.

Тя не му остави никакво време, а му направи детин­ска сцена на ревност. Той беше безкрайно изненадан, опита се да я омилостиви и да изясни ситуацията. После постепенно се изплъзна от раздразнението й. Тя много точно се бе прицелила в най-чувствителното място. Той стана хладен, нетърпелив, докато тя му отправяше сме­хотворните си упреци. Не я разбираше, беше обиден, вместо на руски, започна отново да говори на френски.

На следващата вечер се предаде на Браминта.

– Колко сладострастна е цигулката – въздъхна за­мечтано Гам и се заслуша как плавната мелодия се из­ливаше под струните, извисяваше се през дълги каденца и завършваше във висока жизнена ферматаi. – Когато свири цигулка, човек никога не може да повярва, че ще умре. Небето става още по-високо, само един тон може да размие всички граници. Сякаш в цигулката са скрити крилата на цяло ято чайки. Все някъде човек се чувства у дома и въпреки това навсякъде е тъжно чужд. Човек би могъл да сътвори куп глупости, ако има цигулка. Дори променя живота, толкова неповторима е цигулка­та. Някой излиза от другия, оглежда се набързо и за­става до него. Устните му се движат, ръцете се повдигат и се получават думи. И всичко, което прави, изглежда правилно. Но не знае и вечно се пита: „Това аз ли съм, или другият – аз другият ли съм, а пък другият – аз? И чие поведение е правилно и добро?“ В човека винаги има толкова отчужденост, че би могъл да отмине, да за­праши нанякъде, право напред, без да му мисли, някъде натам. Колко неповторима е цигулката.