„Мъглата” от Стивън Кинг ни поглъща отново (откъс)

Кралят на ужаса Стивън Кинг се завръща с една от най-култовите си книги. В ново издание и нов превод излиза „Мъглата” – новелата, вдъхновила едноименния филм на Франк Дарабонт и сериала на Spike.

Нещо страшно дебне сред мъглата, обгърнала след необяснима буря малко градче в щата Мейн, но жителите му скоро ще трябва да се изправят пред него. Докато по улиците бродят създания от праисторическата ера, единственото убежище за малкото оцелели, сред които са и местния художник Дейвид и неговия син, се оказва супермаркетът. Но колко издръжливи ще се окажат неговите стени и ще се намери ли някой, който да е достатъчен смел, че да надвие злото, дремещо във всеки от нас, когато инстинктът за съхранение и оцеляване се изглежда единствен спасител и същевременно най-опасен враг?

„Мъглата” е може би най-популярното и най-обичано заглавие на Краля. На страниците на тази кратка новела властват всепоглъщащ ужас, напрегнато действие, разтърсващи срещи, а страхът се превръща в най-верния спътник. Кинг изважда на показ най-низките човешки страсти, най-жестоките черти от характера.

Прочетете откъс от "Мъглата" в следващите редове:

I. ИДВАНЕТО НА БУРЯТА

Ето какво се случи. Вечерта срещу 19 юли, когато небивала­та в историята на Нова Англия жега най-сетне приключи, целият район на Западен Мейн бе обхванат от най-ужасната гръмоте­вична буря, която съм виждал в живота си.

Живеехме край езерото Лонг Лейк и малко преди мръкване челният є фронт започна да настъпва към нас през водата.

Само допреди час цареше пълно безветрие. Американското знаме, което баща ми бе издигнал над заслона за лодки още през 1936 година, висеше неподвижно на своя пилон. Дори крайчецът му не трепваше. Жегата бе плътна, лепнеща и дълбока като застоя-ла вода в изоставена каменна кариера. Същия следобед тримата бяхме ходили да поплуваме, но водата не носеше прохлада, ако не влезеш в дълбокото. А нито Стефи, нито аз искахме да ходим на дълбоко, защото Били не може да плува. Той е само на пет. 

Хапнахме студена вечеря към пет и половина, дъвчейки раз­сеяно сандвичи с шунка и картофена салата на терасата, гледаща към езерото. Никой не пожела друго за пиене освен бутилките пепси, оставени да се изстудяват в метална кофа с кубчета лед.

След като се нахранихме, Били отиде да играе на катерушки­те зад къщата. Стефи и аз седяхме почти без да говорим, пушех-ме и гледахме над мрачната, огледална водна повърхност към град Харисън на отсрещната страна. Няколко моторни лодки браздяха с бръмчене езерото, а вечнозелените дървета покрай брега изглеждаха прашни и посърнали. На запад грамадни, пур­пурни буреносни облаци се надигаха бавно, като струпваща се армия. Във вътрешността им проблясваха светкавици. В съсед­ната къща радиото на Брент Нортън, настроено на станцията за класическа музика, излъчвана от ретранслатора на връх Уошинг­тън, пращеше силно при всяко присветване. Нортън беше адвокат от Ню Джърси и домът му бе единственият на езерото, който се ползваше само през лятото и нямаше печка за дърва, нито външна изолация. Две години по-рано бяхме водили спор за границите на парцелите, който накрая стигна до съд. Аз спечелих делото, а Нортън заяви, че е станало така, защото съм бил местен, а той – не. Отношенията ни не бяха съвсем дружески.

Стефи въздъхна и започна да си вее с края на блузката. Съмнявам се дали това я охлади, но значително подобри гледката към гърдите ѝ.

– Не че искам да те плаша – казах, – но май се задава сериоз-на буря.

Тя ме изгледа недоверчиво.

– Гръмотевици имаше и снощи, и предната вечер, Дейвид. А после всеки път се проясняваше.

– Е, сега ще бъде различно.

– Така ли?

– Ако стане наистина напечено, ще слезем долу в сутерена.

– Колко напечено може да стане според теб?

Баща ми бе първият, построил целогодишен дом от тази страна на езерото. Когато бил още почти момче, заедно с братята си вдигнали лятна постройка на сегашното място, а през 1938 година една буря я изравнила със земята – заедно с каменните зидове и всичко останало. Само заслонът за лодки оцелял. На следващата година той положил основите на голямата къща. При силен вятър дърветата са онези, които правят белята. Щом остареят, се прекършват и падат. Просто майката природа от време на време запретва ръкави и си разчиства домакинството.

– Не знам – отвърнах откровено. Бях чувал само истории за случилото се през трийсет и осма. – Но вятърът може да връхлети откъм езерото като експресен влак.

Били се появи след малко, оплаквайки се, че вече не иска да играе на катерушките, защото бил „целият потен“. Разроших му косата и му подадох още едно пепси. Повече работа за зъболекаря.

Тъмните маси настъпваха все по-близо, изтласквайки синевата на небето. Вече нямаше съмнение, че ще се разрази буря.

Нортън бе изключил радиото си. Били седеше между майка си и мен и гледаше захласнато нагоре. Изтрещя гръм, изтъркаля се бавно до другия край на езерото, а после отекна обратно. Облаците се кълбяха и преобръщаха – ту черни, ту пурпурни, ту на ивици, ту отново черни. Постепенно обхванаха езерото и под тях се разпростря фина пелена от дъжд. Все още далечна – вероятно валеше някъде в Болстърс Милс или дори в Норуей.

Въздухът започна да се движи. Отначало на неуверени тласъци, като отлепяше знамето от пилона и го пускаше обратно. Но скоро укрепна и стана постоянен, охлади потта по телата ни, а после сякаш я замрази.

Тогава за първи път видях сребристия воал, носещ се над водата. Той скри Харисън от погледите ни и се насочи право към нас. Лодките вече бяха опразнили сцената.

Били се изправи от стола си, който представляваше умалено копие на нашите сгъваеми столове, с неговото име, изписано отзад върху облегалката.

– Татко! Виж!

– Да влезем вътре – станах и го прегърнах през раменете.

– Но виж там. Какво е това?

– Воден циклон. По-добре да се прибираме.

Стефи ми хвърли бърз, притеснен поглед и също го подкани.

– Хайде, Били. Слушай баща си.

Минахме през плъзгащите се врати, водещи към всекидневната. След като ги затворих подир нас, спрях да хвърля още един поглед навън. Сребристият воал вече бе преминал три четвърти от езерото и добиваше формата на бясно въртяща се чаена чаша, увиснала между свъсеното черно небе и повърхността на водата, която пък бе добила цвят на олово, прошарено с бели ивици хром. Езерото започваше да прилича на разбунтуван океан, с високи талази, прииждащи и разбиващи се на пяна в кея и вълнолома. Навътре цялата повърхност бе набраздена от бели, играещи зайчета.

Гледката на фунията от вода беше хипнотизираща. Тя вече бе почти над главите ни, когато се разрази мълния, толкова ярка, че половин минута след нея виждах всичко в черно-бяло.

Теле­фонът уплашено издрънча. Обърнах се и видях съпругата и сина си застанали точно пред големия панорамен прозорец, от който се разкриваше гледка към езерото на северозапад.

Споходи ме едно от ужасяващите видения, които навярно са запазени изключително за съпрузите и бащите – как стъклото се пръска от рамката си и запраща остри, назъбени късове право към беззащитния стомах на Стефи и към гърлото и лицето на Били. Кошмарите на Инквизицията са нищо пред онези, които собственото ни съзнание може да сътвори по отношение на лю­бимите ни хора.

Сграбчих и двамата и ги дръпнах рязко назад.

– Какво правите, по дяволите? Махайте се веднага оттам!

Тя се сепна, а той ме изгледа така, сякаш току-що се пробуж­даше от дълбок сън. Заведох ги в кухнята и щракнах ключа на осветлението. Телефонът издрънча отново.

Тогава връхлетя вятърът. Усещането бе такова, сякаш цялата къща излиташе като набиращ скорост самолет. Високо, неистово виене, спадащо на моменти до басов рев, преди отново да се из­виси в пронизителен писък.

– Слизайте долу. – Трябваше да извикам с пълен глас, за да ме чуят. Точно над нас се разнесе трясък, сякаш някой удряше две великански дъски. Били обгърна крака ми с ръце, а Стефи викна в отговор:

– И ти идваш с нас!

Кимнах успокоително, като се помъчих да отлепя малкия от себе си.

– Разбира се, само да взема няколко свещи, в случай че спре токът.

Двамата тръгнаха, а аз започнах да ровя из чекмеджетата. Свещите са странно нещо. Човек се запасява с тях всяка пролет, знаейки, че летните бури може да прекъснат електричеството. А щом часът настане, от тях няма и следа.
В четвъртото чекмедже попаднах на остатъците от десетте грама трева, които с жена ми бяхме купили преди десет години и все още не бяхме изпушили. Също – на някаква играчка на Били – тракащи зъби, навиващи се с ключе.

Имаше купища снимки, чакащи някой да ги подреди в албум, каталог на магазините „Си­ърс“, както и тайванска целулоидна кукла, която бях спечелил на панаира във Фрайбърг, събаряйки дървени кегли с топка за тенис.

Зад куклата с нейните мътни, мъртвешки очи намерих све­щите, още в неразпечатаната им целофанова опаковка.

Тъкмо ги взех, когато светлините угаснаха и единственото електричество остана онова в небесата. Трапезарията се обливаше в поредица от бели и пурпурни отблясъци. Чук как долу Били започва да плаче, а Стефи с ласкав глас го утешава. 

Трябваше да хвърля поне още един поглед на бурята.

Водната фуния или ни беше подминала, или се бе разпад-на­ла, достигайки брега, но видимостта навътре в езерото бе спад­нала до двайсетина метра. Повърхността му представляваше съ­щински хаос. Видях нечий пристан – може би този на семейство Джасър – да преминава забързано, като подпорите му ту се об­ръщаха нагоре, ту пак потъваха във въртопа.

Слязох в сутерена. Били веднага притича и се притисна в мен. Вдигнах го и го прегърнах. После запалих свещите. Се­дях-ме в стаята за гости срещу моето малко ателие, гледахме пребледнелите си лица, озарени от трептящите пламъчета, и слу­шахме как стихията вилнее над главите ни. След около двайсет минути се разнесе раздиращ трясък – явно някой от големите борове се беше прекършил. После настъпи затишие.

– Свърши ли вече? – попита Стефи.

– Може би. А може би е само временно.

Изкачихме се горе, всеки със свещ в ръка като монаси, оти­ващи на бдение. Били държеше своята гордо и внимателно. Фа­ктът, че също е удостоен с тази чест – честта да носи огъня, – оз­начаваше много за него, помагаше му да забрави страха.

Беше прекалено тъмно, за да се разгледат пораженията нао­коло. Часът за лягане на Били отдавна бе минал, но никой от нас не бързаше да го сложи в леглото. Седяхме във всекидневната, заслушани във вятъра и загледани в светкавиците.

След час бурята започна да се усилва отново. От три седми­ци температурите ежедневно надхвърляха трийсет и два градуса, а в шест от общо двайсет и един дни Националната синоптична служба в Портланд бе отчела стойности от над трийсет и осем. Шантаво време. Тези жеги, след лютата зима и закъснялата про­лет, караха някои отново да извадят на бял свят старата партенка за трайните последици от изпитанията на атомните бомби през петдесетте. А също, естествено, и за края на света. Най-старата партенка от всички.

Вторият напор на стихията не беше толкова силен, но чух-ме падането на няколко дървета, чиито стволове бяха повредени още при първия. Вятърът вече замираше, когато едно от тях се стовари тежко върху покрива, подобно на юмрук върху капака на ковчег. Били подскочи и вирна притеснено глава нагоре.

– Не бой се, шампионе, ще издържи – уверих го.

Той ми отвърна с измъчена усмивка.

Около десет часа ни връхлетя и последният шквал. Воят се доближаваше по ярост до онзи в началото, а мълниите се редяха в нестихваща канонада. Паднаха още дървета, а откъм водата долетя грохот, който накара Стефи да нададе сподавен вик. Били вече бе заспал в скута и.

– Дейвид, какво беше това?

– Мисля, че заслонът за лодки.

– О, божичко!

– Виж, мисля, че е най-добре пак да слезем долу. – Взех мал­кия от ръцете є и се изправих.

– Моля те, кажи ми, че всичко ще бъде наред – изгледа ме тя с разширени от уплаха очи.

– Разбира се.

– Наистина ли?

– Да.

Спуснахме се отново в сутерена. Десет минути по-късно, с настъпването на кулминацията на стихията, отгоре се чу как па­норамният прозорец се пръсва на парчета и се посипва върху пода. Значи видението ми все пак не е било толкова далеч от ис­тината. Жена ми, вече задрямала, се събуди с тих писък, а Били се размърда неспокойно върху леглото за гости.

– Сега дъждът ще влезе вътре и ще съсипе мебелите – каза тя.

– Да прави каквото ще. Нали имаме застраховка.

– И какво ще помогне застраховката? Ще ни върне ли скрина на майка ти? Ами новия диван? Или цветния телевизор?

– Хайде, стига. Опитай да поспиш.

– Не мога – тросна се тя, но пет минути по-късно вече беше заспала.

Останах буден още половин час, с една запалена свещ за компания, заслушан в мърморенето и тропота на отшумяващата буря отвън. Отсега предусещах как идната сутрин всичките ми съседи ще звънят на застрахователните си агенти, ще бръмчат моторни резачки, отстраняващи падналите дървета от покриви­те, а наоколо ще пъплят оранжеви аварийни камиони.

Нямаше изгледи за нови усилвания на вятъра, затова оста­вих Стефи и Били да спят и се качих горе. Влязох във всекиднев­ната и видях, че стъклената плъзгаща се врата е издържала, но на мястото на панорамния прозорец имаше само зееща дупка с назъбени краища, окичени с клонки и листа. Те бяха от старата бреза, извисявала се тук, откакто се помнех. Съзерцавайки сега върха є, влязъл на гости у дома, можех да разбера думите на Стефи, че застраховката няма да помогне. Аз обичах това дърво. То бе ветеран, устоял на безчет стихии, единственото откъм тази страна на къщата, пощадено от собствената ми моторна резачка. Пламъкът от свещта в ръката ми се отразяваше до безкрай в го­лемите късове стъкло върху килима. Не биваше да забравям да предупредя Стефи и Били да обуят чехли. Те и двамата обичаха да шляпат боси, щом се събудят.

Слязох отново и легнах при тях на леглото за гости. Спах-ме тримата заедно, с Били по средата. Аз сънувах как Бог върви през Харисън, на отсрещната страна на езерото. Толкова гигант­ски Бог, че от кръста нагоре фигурата му се губеше в ясното, синьо небе. В съня си чувах оглушителния пукот на прекършва­щите се под Неговите стъпки дървета. Той заобикаляше брега и идваше към Бриджтън, от нашата страна. Къщите и летните вили по пътя му избухваха в пурпурно-бели пламъци, подобни на мълнии, и скоро димът покри всичко. Покри всичко като мъгла.