Левида

Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Левида – малко каменисто островче, захвърлено някъде между Додеканезите и Цикладите, люшка се безгрижно сред водите на Егейско море и сякаш се наслаждава на самотата си.

Капитанът ни Димо само е чувал за него от свой близък шкипер. На островчето живеели пет, шест души – едно семейство, но имало кръчма! Повече навивки не ни трябват. Изпъваме с ентусиазъм платната, а вятърът с готовност ги издува. Левида, очаквай ни!

След около час порене на вълните яхтата ни надниква в първия залив, само за да установим, че вече сме закъснели. Поне 7 катамарана и яхти блажено се поклащат в тихите води, самодоволно пуснали котва. Капитанът, който винаги е готов да се ядоса, просто защото му харесва да го прави, изпраща пиперливи закани към всички, дръзнали да се шляят из гръцките острови и да му се пречкат. Ловко насочва яхтата към следващия малък залив с несигурна надежда за по-голям късмет.
Там нещата се оказват по-оптимистични. Само една немска лодка ни е изпреварила – немците обичат да са първи. Взаимно се преценяваме набързо с коси погледи, докато се връзваме за плаващата шамандура. Оказват се мъжка компания – шест бройки веселяци между 30 и 60 години. Ада моментално пуска сексапилния си чар в действие и почти взима лодката им на абордаж – очите им стават на ластици, които залепват в борда ни. Още не са видели Руми.

За всеки случай капитанът и нашият левент Лъчо правят един тур за овации по палубата, да се види, че не сме само русалки, а има и мъжко присъствие. Настроението на съседите леко спада, но Ада продължава с насърчителните усмивки и многообещаващи погледи – вечерта тепърва предстои.

Имаме спешна задача – да запазим маса за вечерта. Тревожим се, че лодките на котва в двата залива, са повече от масите в малката таверна. С Люба и Лъчо доплуваме на собствен ход до малкия пристан, защото Димо го мързи да пуска надуваемата лодка Динги на вода – придава си важност като всеки капитан. Лелеяната кръчма-таверна не е на брега, а някъде нагоре по камънака, към нея водят стрелки, начертани по камъните. Впрочем, не знаем накъде точно водят, но в Гърция всички пътища и тайни пътеки накрая стигат до маса. Тримата вървим в индийска нишка по каменистия сипей, докато слънцето изсушава осолените ни тела. Наоколо се мяркат някакви кози, които ни гледат подозрително и бързат да се скрият зад ниските каменни огради, с които е разграфен островът.

Стигаме къщата на единствените обитатели на острова. Кръчмата всъщност е техният двор – шест, седем маси, не повече. Посреща ни възрастна жена и вика сина си Михалис – строен, прошарен грък около четиресетте, явно той е главният тук. Запазваме най-хубавата маса, избираме си вечерята – изборът е между три ястия и се прави предварително. Люба и Лъчо решават да пообиколят камънака на острова, не може да няма параклис, а аз бързам да се върна и да докладвам на групата. Отгоре се вижда, че междувременно в “нашия“ залив са акостирали още две яхти. Точно стигам брега и Михалис ме застига с моторетката си. Оказва се, че всеки късен следобед обикаля с малката си лодка, която го чака вързана на кейчето, закотвените вече съдове и предлага гостоприемството си. Значи можело да си ангажираме места от борда, ама ние не – първи да сме, сакън да не останем без маса!

Вечерта се явяваме в пълен състав в двора на къщата, наречен за таверна. Нашите съседи по лодка вече са тук – немците цепят секундата на две, дори когато са на почивка. Едва сега забелязват смуглата ни красавица Руми. И така – имаме пълен набор хубавици – пищна блондинка а‘ла Мерилин Монро и огнена брюнетка с бадемови очи и походка на черна пантера. Вечерта за синеоките тевтонци ще е трудна – просто не могат да съберат долната и горната си челюст. С непогрешимия инстинкт на алфа мъжки Димо бързо преценява ситуацията и разпорежда:

- Я, вие двечките, сядайте до мен от двете ми страни, а така!

Тримата сядат с гръб към немската маса и зрителният контакт е прекъснат. Ние, по-обикновените сме свободни да се разположим където искаме. Нищо обаче не може да спре флиртаджийския нагон на Ада – тя се обръща през рамо ту наляво, ту надясно и щедро раздава мамещи погледи и полуусмивки. Димо забелязва това и обгръща собственически облегалката на стола ѝ, накланя се свойски към ухото ѝ и процежда с мила усмивка:

- Още веднъж се обърни и ще ти шибна един зад врата! – звучи като любовен шепот.

- Ама, кап‘тан, ревнуваш ли?! – пита Ада с надежда и галено се цупи.

Руми предпочита да остане загадъчна и недостъпна. Гъстата ѝ кестенява коса се спуска по гърба ѝ като плътна завеса. Харесвам северен тип мъже и съчувствам на германците, но с моето ЕГН вече не мога да ги утеша.

И така, в малкия гръцки двор, ограден с висок каменен зид, сме се събрали пъстра международна компания. На масата под асмата са се настанили две двойки французи. Забелязала съм, че те винаги ходят на чифтове, независимо от възрастта. Някъде зад гърбовете ни се дочува клокочеща скандинавска реч и гърлен смях, съпроводен от възторжено цвилене – а колко тихи и меланхолични са северняците у дома... Тук са и неизбежните англичани. Ада твърди, че в тоалетната срещнала поляк, но тя среща мъже навсякъде.

Гръцката фамилия снове между гостите. Михалис взима поръчките за питиетата и салатите, двете му деца – момче на 13, 14 години и мургаво къдрокосо момиченце, което стърчи само с една глава над масите, но се старае за двама, разнасят почти бегом блюдата и чашите. Жена му контролира процеса облегната на вратата към кухнята с ръка на кръста. От време на време дава кратки нареждания или подава поредната табла. Зад гърба ѝ между фурната и котлоните се вихри бабата – главният готвач.

В цялата тази суетня Михалис намира време да спре до всяка маса и да се разговори приятелски с гостите. Така с нашия що-годе приличен английски и немощен гръцки успяваме да разберем, че децата идват само през ваканциите, а учат на Самос – най-близкия по-голям остров. Той и другите от семейството са тук през цялата година. Често за зимата оставал и брат му. Учудваме се защо. Притичвайки да ни донесе поредната поръчка питиета и да нагледа нещо в кухнята, Михалис се връща да довърши разказа си. Островът трябвало да е целогодишно населен, остане ли пуст – държавата веднага щяла да разположи военни. Това се отнасяло за всички островчета в близост до турския бряг. Обезлюдят ли се, турците веднага щели да ги заграбят. Между тези два народа май наистина има кръвна ненавист, особено от гръцка страна. Така че, държавата подкрепяла по всякакъв начин Михалис и семейството му да живеят на острова. Все пак, издръжката на няколко души е по-изгодна от поддръжката на макар и малка военна база. Таверната отваряли по-скоро за разнообразие през топлите месеци на годината – да се омешат със света. Накрая, преди отново да отскочи до другите маси, Михалис се навежда към нас и уж под секрет, с показалец на устните, но с нескрита гордост ни прошепва на гръцки: „Аз имам и пушка!“ – леко смигване, демек, ако коварният (разбирай турски) враг нападне, ще го посрещна с оръжие. Разбрахме – няма да се застояваме.

Малко по-късно, докато плащаме сметката, се сещаме да попитаме за какво са тези ниски каменни зидове, с които е набразден островът.

- А, камъните ли? – отвръща небрежно Михалис. – Те са от шестнайсти век. – Каза го, сякаш са останали от миналата седмица. Служели са като прикрития и за нападатели, и за отбранители, според случая, смига заговорнически гъркът. – Но ние още ги поддържаме за всеки случай – отново съучастническо намигане.

Ясно, скоро можем да бъдем нападнати от близкия турски бряг. Тези хора приемат съседската заплаха съвсем сериозно – току виж, иззад някой зид изскочи гневен чалмалия, размахал кървав ятаган. Е, поне няма да е неочаквано – Михалис има пушка!
Другите компании също се готвят да тръгват. Макар само за няколко часа домът на Михалис беше и наш – един двор, няколко маси, светът в шепа. На изпроводяк наоколо вече шета и жената Михалис, децата сигурно са заспали. На вратата на кухнята с уморена, но доволна усмивка ней-сетне е скръстила ръце бабата-главен готвач. Благодарим за вкусните гозби – тя ни махва сърдечно.

Поемаме по каменистата пътека надолу. Трима от нас са с челници и разпределени в началото, средата и края на групата, заедно образуваме светеща нишка в непрогледната нощ.

Стигаме брега, където ни чака надуваемата лодка. Обръщаме погледи назад. В мрака се движат две светещи гъсеници – немската и още някои, а по другата пътека към първия залив пълзят светлинките на хората от другите лодки. Приличат на звезди паднали на земята и търкалящи се към морето.

Оставам да спя на палубата – не ми се прибира в тясната душна каюта. Над мен са ярките летни звезди, а към тях се е устремило копието на мачтата ни. Яхтата се върти на въжето около шамандурата и в просъница виждам ту каменния гръб на острова, ту мачтите на другите лодки. Кротки сънливи вълни тихо пляскат по бордовете, а отнякъде се дочува мощно хъркане – Посейдон? Закъсняла луна допълва пейзажа и деликатно осветява спящото море, спящите лодки, спящия остров... и мен.

Сбогом, Левида! Всъщност не – вземам те със себе си, оставаш с мен – с една вечер, но завинаги.

Б. ред. - Тук може да прочетете и други разкази на Христина Острикова, публикувани в OFFNews.