Книга на седмицата: По бреговете на Нева

В края на миналия век една книга предизвиква небивал интерес в Русия. Това е книгата на поетесата Ирина Одоевцева – удивително жива, колоритна и интригуваща сбирка от портрети, събития, характери и стихове на поети от следреволюционното време.

В нея ще срещнете някои от най-знаковите имена от руския Сребърен век: Николай Гумильов, Осип Манделщам, Анна Ахматова, Александър Блок, Андрей Бели, Владимир Маяковски, Георгий Иванов, Михаил Кузмин, Фьодор Сологуб и др.

Одоевцева е любимата ученичка на Гумильов. През 1921 г. заминава за Париж със съпруга си Георгий Иванов и живее там до 1987 г., когато 92-годишна се завръща в своя Петербург. Благодарение на феноменалната си памет в „По бреговете на Нева“ тя възпроизвежда разговори, спорове, признания, които добавят нови щрихи към повече или по-малко познати имена от руския литературен живот в началото на XX в. Разказва с възхита, любов и чувство за хумор, а живият ѝ емоционално обагрен разказ помага на ценителите да се озоват в гладните и страховити преломни години в Русия, когато се създават ярки и емблематични литературни творби.

Книгата е написана в Париж през 1967 г., първото ѝ издание в Русия е в края на 80-те години и веднага се възприема от читателите като „бляскаво и увлекателно откровение“. Пиша не за себе си, а за онези, които ми бe дадено да познавам – подчертава авторката. За онези велики поети от следреволюционна Русия, чийто трагичен край вече е бил предизвестен. Одоевцева обаче ги спасява от забвение, като им издига „паметник неръкотворен“, пренасяйки ни век назад по бреговете на Нева...

„Одоевцева е литературен псевдоним на Ираида Густавовна Гейнике, родена на 27 юли 1895 година в Рига в семейството на руски немец, известен адвокат. Фамилията на майка ѝ е Одоевцева. Ученичка на Гумильов, „малката поетеса с голямата панделка“, както сама нарича себе си в едно свое стихотворение, е била известна в литературните кръгове на своето следреволюционно време.

„По бреговете на Нева“

Това не е моята автобиография, не е разказ за това

каква съм била,
когато живеех на тази земя...
Не. За мен „спомените, като остър нож са те“. Защото спомените винаги са „regrets ou remords“, а аз с еднаква сила мразя и жалбите по миналото, и угризенията на съвестта.
Неслучайно признавам в стиховете си:

Не е вярно, не е вярно, че мило е миналото.
Като гроб изкопан то жадно е зинало,
да надникна във него боя се...

Не, за нищо не света не бих започнала да описвам моето „детство, юношество и младост“, моите родители и както е прието да се прави, когато се пишат такива спомени, няколко поколения мои предци – всичко това не е потребно никому.
Аз пиша не от егоистично желание отново да се гмурна в онези трагични, страшни и прекрасни – независимо от всичките ужаси – първи следреволюционни години.

Пиша не за да разказвам за себе си и пиша не заради себе си, а за онези, които ми бе дадено да опозная „по бреговете на Нева“.

Пиша за тях и заради тях.

За себе си се старая да говоря колкото е възможно по-малко и само това, което така или иначе е свързано с тях.
Аз съм само очите, които са виждали тези хора, ушите, които са ги чували.
Аз съм една от последните, която ги е виждала и чувала, аз съм само живата памет за тях.
Авторите на спомени обикновено се кълнат и се заричат, че всичко, което разказват, е най-чистата, стопроцентова истина – и веднага след това правят грешка след грешка.
Аз не се кълна и не се заричам.
Много е възможно и при мен да се открият грешки и неточности. Изобщо не претендирам за непогрешимост, граничеща със святост.
Но твърдя, че пиша абсолютно честно и правдиво.

Мнозина се учудват, че толкова точно, така стенографски цитирам думи и разговори. Как съм могла да запомня всичко това с такава точност? Дали пък не си ги съчинявам? Дали в моите спомени няма повече Dichtung, отколкото Warheit?
Но аз си слагам ръката на сърцето – нищо не съчинявам и нищо не измислям. Действително имам прекрасна памет. Помня дума по дума това, което съм чула преди четирийсет – и дори преди повече – години.

Впрочем според мен в това няма нищо поразително. Попитайте когото и да е от вашите възрастни познати как се е явявал на зрелостните си изпити или как се е чувствал по време на първия си бой и вие ще получите от него изключително точен – до най-малките подробности – отговор.

Обяснението е, че в този ден и час вниманието му е било изключително напрегнато и изострено и завинаги е запечатало в паметта му всичко, което се е случило.
За мен в онези години всеки ден и всеки час беше не по-малко важен, отколкото би могъл да бъде изпитът или първият бой.
Моето изострено, напрегнато внимание е регистрирало абсолютно всичко и за цял живот е запечатало в паметта ми дори и незначителни събития.
Все пак ще дам един пример.

Наскоро припомних на Георгий Адамович един забавен епизод от неговото детство. Той и сестра му Таня „съживявали“ един лъв играчка, като сутрин му наливали в пастта горещ чай и муш­кали вътре сандвичи. Това продължило дотогава, докато – за пълен техен възторг – лъвът не взел да си тресе главата и не „оживял“. Но точно тогава животното се спукало на две половини и заляло килима със своето съдържание.
Георгий Адамович ме слушаше, сключил съсредоточено вежди.

– Имаше нещо такова... Ние наистина, струва ми се, съживявахме този лъв – неуверено промълви той. – Да, да! Ала кажете, откъде ви е известно това?

– Как откъде? Ами че вие сам ми разказахте за съживяването на картонения лъв, това беше през юли 1922 година, бяхме у вас на улица „Почтамтска“, пак тогава ми разказахте също и как за първи път сте били с вашата французойка в Операта, гледали сте „Фауст“ и тя посочила Мефистофел, като въздъхнала: „Il me rappele mon Polonais! “

Адамович кимна:
– Да, всичко беше точно така. Сега и аз си го спомних. Колко е странно – вие помните случки от моето детство, за които аз съм забравил. – И добави с усмивка: – Мога да свидетелствам, че вие действително помните всичко, абсолютно всичко – можете да ме цитирате...

Сега, когато се оглеждам назад, понякога се питам дали не греша, дали не преувеличавам. Били ли са те – тези, за които пиша – наистина тъй очарователни и блестящи? Дали не са ми изглеждали такива „в онези дни, за мен когато нови били са всички допири до битието“ поради това, че тогава аз смятах поетите за почти полубогове?

Ала не. Сигурна съм, че не греша. Старая се да се отнасям към тях критично и да не прикривам техните сенчести страни.
Но само да затворя очи и да си представя Гумильов, Блок, Манделщам – и веднага виждам лицата им, излъчващи сияние също като ликовете на светците по иконите.

Да, аз им се възхищавах. Обичах ги. Но нали всъщност любовта помага да опознаеш човека докрай – и външно, и вътрешно. Да видиш в него това, което не могат да видят другите, равнодушните и безучастни очи.
Зинаида Гипиус често повтаряше: „Когато обичаш един човек, ти го виждаш такъв, какъвто го е замислил Бог.“
Възможно е и за мен през земните им обвивки да е просветвал техният образ такъв, какъвто е бил замислен от Бога.

Съгласна съм с Габриел Марсел, че „любовта дарява безсмъртие“ и че когато произнасяш: „Обичам те“, с това заявяваш: „Ти никога няма да умреш.“

Няма да умреш, докато аз, който те обичам, ще бъда жив и ще те помня.

Пиша тези спомени с тайната надежда, че вие, моите читатели, ще обикнете също както живите, така и тези, за които аз си спомням. Обикнете ги, възкресете ги в своята памет и в сърцата си.

И така им подарете безсмъртие.

Вие, съвременници мои, и вие, които ще четете тепърва – аз и за това се надявам самоуверено – „По бреговете на Нева“, когато мен отдавна вече няма да ме има на белия свят.