Книга на седмицата: 'Гулаг' от Ан Апълбаум

Освен това е важен фактор в икономическото развитие на страната. В разцвета на лагерите – между 1929 и 1959 г. – през системата преминават около 18 милиона осъдени. В монументалното си изследване – обхващащо хиляди мемоари на лагерници и огромни документални архиви – Ан Апълбаум разкрива бита и нравите на лагерите; тяхната йерархия; националните и социалните особености във взаимоотношенията на осъдените; кошмара на робския труд, глада и униженията; цената на живота и смъртта, достойнството и низостта, отчаянието и надеждата, омразата и любовта...
„ГУЛАГ“ разтваря едни от най-трагичните страници от историята на XX век, които остават недостатъчно добре познати дори и днес.

Монументална творба, която дълго ще стои като паметник на безбройните жертви на ГУЛАГ и като позор за всички онези, които го отричаха.
Збигнев Бжежински, съветник по сигурността на американския президент Джими Картър

Ан Апълбаум е колумнист за „Атлантик“ и историк, носител на множество награди. Сред нейните книги са „ГУЛАГ. Лагерите на смъртта“, отличена с награда „Пулицър“ (2004), „Желязната завеса. Рухването на Източна Европа 1944–1956“ и „Червен глад. Войната на Сталин срещу Украйна“. През 1988–1991 г. отразява колапса на комунизма в Източна Европа като кореспондент за сп. „Икономист“ и в-к „Индипендънт“ във Варшава. Омъжена е за полския политик Радослав Шикорски, а през 2013 г. получава полско гражданство. Живее в Полша и Великобритания.

Откъс:

И изравнени от закона
получиха еднакъв дял –
син на кулак и на наркома,
синът на поп и генерал. [...]

Тук в лагера те бяха сродни,
бяха събратя по съдба
с клеймото „врагове народни“.
Александър Твардовски
„По силата на паметта“

Това е история на ГУЛАГ: история на огромната мрежа от трудови лагери, някога разпръснати надлъж и нашир из Съветския съюз – от островите в Бяло море до бреговете на Черно море, от Арктическия кръг до равнините на Централна Азия, от Мурманск до Воркута и Казахстан, от центъра на Москва до предградията на Ленинград. Думата „ГУЛАГ“ е съкращение от Главное управление лагерей, или Централно управление на лагерите. С течение на времето обаче тя не само обозначава администрацията на концентрационните лагери, но започва да символизира и системата на съветския принудителен труд във всичките ѝ форми и варианти: трудови лагери, наказателни лагери, криминални и политически лагери, женски лагери, детски лагери, транзитни лагери. Постепенно думата придобива и по-широк смисъл – съветската репресивна система, сбора от процедури, който затворниците някога наричали „месомелачка“: арестите, разпитите, превозването в неотоплени товарни вагони, принудителния труд, унищожаването на семейства, прекараните в изгнание години, преждевременната и неоправдана смърт.

ГУЛАГ има предистория в царска Русия – още от ХVІІ до началото на ХХ в. в Сибир работят принудителни трудови бригади. После, почти веднага след Руската революция, той придобива своята съвременна и по-позната форма и става неразделна част от съветската система. Масовият терор срещу реални и предполагаеми опоненти е част от Революцията от самото начало – и към лятото на 1918 г. нейният лидер Ленин нарежда „ненадеждните елементи“ да бъдат затваряни в концентрационни лагери край големите градове. Много благородници, търговци и други хора, определяни като потенциални „врагове“, бързо се озовават в тях. Към 1921 г. вече има осемдесет и четири лагера в четирийсет и три района от страната и основната им цел е да „превъзпитат“ тези първи врагове на народа.

След 1929 г. лагерите придобиват ново значение. През тази година Сталин решава да използва принудителния труд за ускоряване индустриализацията на страната и за експлоатиране на природните ресурси в слабо заселения Далечен север на Съветския съюз. Пак през тази година тайните служби поемат контрола над съветската наказателна система и постепенно изземват правомощията над всички лагери и затвори от юридическата институция. В резултат на масовите арести от 1937 и 1938 г. лагерите навлизат в период на бързо разрастване. В края на 30-те години ги има във всичките дванайсет времеви зони на Съветския съюз.

Противно на всеобщото мнение, ГУЛАГ не престава да се разраства през 30-те години, напротив – продължава да се разширява по време на цялата Втора световна война, през 40-те години и достига разцвета си в началото на 50-те. По това време лагерите вече играят централна роля в съветската икономика. Те произвеждат една трета от златото на страната, голяма част от въглищата и дървения материал, както и от почти всичко останало. В хода на съществуването на Съветския съюз възникват поне 476 добре обособени лагерни комплекса, съставени от хиляди отделни лагери, във всеки от които има от няколкостотин до няколко хиляди души. Затворниците работят почти във всички индустрии – дърводобив, рудодобив, строителство, във фабриките, земеделието, самолетостроенето и оръжейната промишленост – и всъщност обитават държава в държавата, почти отделна цивилизация. ГУЛАГ има свои собствени закони, свои собствени обичаи, свой собствен морал и дори собствен жаргон. Той създава своя собствена литература, собствени злодеи, собствени герои и оставя отпечатъка си върху всички, минали през него, независимо дали като затворници, или като пазачи. Години по-късно освободените често успяват да разпознаят на улицата бившите обитатели на ГУЛАГ само по „погледа им“.

Такива срещи не са редки, тъй като в лагерите има голямо текучество. Въпреки че постоянно се извършват арести, други пък биват освобождавани – поради изтичане на присъдите, поради постъпване в Червената армия, защото са инвалиди или жени с малки деца, или пък защото са издигнати от затворници в пазачи. В резултат на това броят на затворените в лагерите обикновено се поддържа на около 2 млн. души, но общият брой на миналите през тях съветски граждани – като политически или криминални затворници – е далеч по-висок. Най-точните изчисления показват, че между 1929, когато започва най-мащабното разрастване на ГУЛАГ, и 1959 г., когато умира Сталин, някъде към 18 млн. души са минали през тази огромна система. Други близо 6 млн. са изселени и депортирани в казашките пустини или сибирските гори. Тъй като законът им забранява да напускат своите изгнанически села, те също извършват принудителен труд, макар и не зад бодливата тел.

Като система за масов принудителен труд, засегнала милиони хора, лагерите изчезват след смъртта на Сталин. До края на живота си той остава убеден във важността на ГУЛАГ за съветското икономическо развитие, но политическите му наследници добре знаят истината: лагерите са лоша инвестиция и отживелица. Броени дни след смъртта на Сталин приемниците му започват да ги опразват. За ускоряването на този процес помагат три големи бунта, както и множество не толкова мащабни, но не по-малко опасни инциденти.

Но лагерите не изчезват напълно. Вместо това те претърпяват развитие. През 70-те и 80-те години на XX в. няколко от тях са преустроени и се използват за ново поколение демократи, антисъветски националисти – и криминални престъпници. Благодарение на съветските дисиденти и на международното движение за човешки права на Запад редовно се появяват новини за тези постсталински лагери. Постепенно те започват да играят своята роля в дипломацията на Студената война. Даже през 80-те години американският президент Роналд Рейгън и неговият съветски колега Михаил Горбачов продължават да обсъждат съветските лагери. Едва през 1987 г. Горбачов – самият той внук на затворници в ГУЛАГ – се заема с окончателното ликвидиране на съветските политически лагери.

Но въпреки че съществуват паралелно със самия Съветски съюз и през тях преминават милиони хора, истинската история на съветските концентрационни лагери доскоро не беше добре известна. Според някои стандарти тя все още не е известна. И макар горепосочените факти към този момент да са известни на повечето западни изследователи на съветската история, те не са проникнали в масовото западно съзнание. „Човешкото познание – пише веднъж Пиер Ригуло, френският историк на комунизма – не нараства планомерно като тухлена стена в резултат от работата на зидаря. Неговото развитие, но също така и застоят или упадъкът му зависят от социалната, културната и политическата среда.“
Би могло да се каже, че досега не е съществувала подходяща социална, културна и политическа среда за опознаването на ГУЛАГ.

За пръв път си дадох сметка за този проблем преди няколко години, докато преминавах по Карловия мост – основна туристическа атракция в тогава новодемократизирана Прага. Целият мост бе осеян с улични музиканти и амбулантни търговци и през четири-пет метра някой продаваше тъкмо онова, което човек би очаквал да се продава на подобно живописно място – пейзажи на достатъчно хубави улици, наред с изгодно продавани бижута и ключодържатели с изгледи от Прага. Сред дребните антикварни предмети човек можеше да намери и съветски военни джунджурии: шапки, емблеми, токи на колани и малки игли, тенекиени значки с образите на Ленин и Брежнев, които съветските деца някога забождали на униформите си.

Гледката ми се стори странна. Предимно американци и западноевропейци си купуваха съветски джунджурии. На всички тях би им призляло само от мисълта да си сложат свастика. Но като че ли нямаха нищо против да носят сърпа и чука върху тениската или шапката си. Беше обикновено наблюдение, но понякога именно такива обикновени наблюдения най-добре улавят културната атмосфера. Защото изводът е от ясен по-ясен: докато символът на едно масово убийство ни изпълва с ужас, символът на другото масово убийство предизвиква усмивки.

Липсата на особени чувства към сталинизма сред пражките туристи отчасти се дължи на липсата на образи в западната масова култура. Студената война роди Джеймс Бонд и трилъри, както и схематични руснаци като участващите във филмите за Рамбо, но нищо толкова амбициозно, колкото „Списъкът на Шиндлер“ или „Изборът на Софи“. Стивън Спилбърг, вероятно един от водещите холивудски режисьори (все едно дали ви харесва, или не), се заема да прави филми за японските концентрационни лагери („Империя на слънцето“) и за нацистките концентрационни лагери, но не и за концентрационните лагери на Сталин. Холивуд не проявява към тях същия интерес.

Интелектуалната култура не е по-отворена за темата. Репутацията на немския философ Мартин Хайдегер силно пострадва в резултат на краткотрайната му, открита подкрепа за нацизма – ентусиазъм, който той проявява преди Хитлер да извърши най-големите си зверства. От друга страна, репутацията на френския философ Жан-Пол Сартър не пострадва ни най-малко в резултат на агресивната му подкрепа за сталинизма през всичките следвоенни години, когато всеки, който иска, може да намери изобилие от доказателства за жестокостите на Сталин. „Тъй като не сме членове на Партията – пише той, – не е наше задължение да пишем за съветските трудови лагери; ние сме свободни да останем настрана от споровете за природата на системата, стига да не възникнат социологически значими събития.“ При друг случай той казва на Албер Камю: „И аз като теб намирам тези лагери за противни, но намирам за също толкова противен начина, по който буржоазната преса всекидневно се възползва от тях.“

След разпадането на Съветския съюз някои неща се промениха. През 2002 г. например британският писател Мартин Амис бе достатъчно развълнуван от темата за Сталин и сталинизма, за да ѝ посвети цяла книга. Това накара други писатели да се зачудят защо толкова малко членове на политическата и литературна Левица са повдигали темата.
От друга страна, някои неща не са се променили. Все още е възможно американски академик да публикува книга, в която да изказва предположението, че чистките от 30-те години са били полезни, тъй като са спомогнали за еволюирането и така са положили основата за перестройката. Все още е възможно британски литературен редактор да отхвърли статия, защото е „прекалено антисъветска“. Но далеч по-често темата за Сталиновия терор предизвиква отегчение и безразличие. Една иначе сериозна рецензия за моя книга, посветена на западните републики от бившия Съветски съюз, съдържаше следното: „Тук върлува ужасяващият глад от 30-те години, когато убитите от Сталин украинци са повече от избитите от Хитлер евреи. И все пак колцина на Запад го помнят? В крайна сметка убийствата са толкова [...] скучни и лишени от драматизъм.“