OffNews.bg

Какво прави Русия на Балканите? Тя не целѝ да създава, а само и единствено да пречи

Какво търси Русия тук? Как в Москва виждат Балканите?

Своите отговори на тези въпроси даде д-р Димитър Бечев – възпитаник на Класическата гимназия с докторат по международни отношения от Оксфордския университет и специализации в Харвардския университет и Института по икономика в Лондон - при представянето на българското издание на книгата си „Русия се завръща на Балканите“ на 27 ноември.

Снимка: изд. "Изток-Запад"

Ето част от изложението му:

Книгата говори за три периода в руското присъствие, но за нас най-интересният е последният, започнал с третия мандат на Путин и Крим: когато Путин видя Запада като заплаха за оцеляването на режима си в Москва; когато хората излязоха по улиците на Москва и Санкт Петербург и поискаха сметка от партията на властта за ширещата се корупция по високите етажи и когато срещу връщането на Путин в Кремъл имаше много негативна обществена реакция сред по-просветените руснаци от средната класа.

Той видя, че именно Западът е заплаха за неговата политическа кариера. Тук влязохме в нова фаза на конкуренция и противостояние. Именно затова тук, на Балканите, Русия няма позитивен дневен ред, няма позитивни цели. Тя не цели да създаде нещо. Няма как Москва да бъде център на своя галактика, няма как тя да ни субсидира или да разполага тук свои въоръжени сили, защото това е свързано с разходи, с рискове.

Колкото и да виждаме Русия като наследник на Съветския съюз, като една идеологическа империя, тя е по-скоро прагматичен играч. Нейният интерес е по-скоро да пречи, да използва проблемите на региона, за да се конкурира със Запада.

Как размишлява Кремъл?

10-15 години е наблюдавал как в Киев се случва революция, как в Тбилиси се случва революция, как в Молдова избират проевропейски правителства. В техните очи нищо не се случва случайно. Хората не излизат току-тъй на улицата. Те излизат, защото има сили, които са взели това решение, политически централи. Също така протестиращите в Москва не излизат на улицата от само себе си и тъй като Западът се меси в делата на висшето съветско пространство, пък и на самата Русия, Русия счита, че нейно пълно право е да прави абсолютно същото там, където може да постигне такъв резултат: било то в България, било то в Черна гора, било то в Сърбия или където и да било другаде. Балканите са много благоприятна среда.

Тук много добре знаем какви са условията, които спомагат на това руско влияние. На първо място, в тези общества имаме антизападни настроения. В България около 30% от населението виждат последните 30 години като период на разпад, виждат бъдещето на страната в съюз с Русия, тъгуват за загубените пазари, виждат българската икономика като заложник и жертва на интеграцията със Запада. В Сърбия спомените от бомбардировките на НАТО са още живи. В Гърция споменът за авторитарното управление, покровителствано от САЩ, също е жив. Именно тези настроения са хранителната среда на руската пропаганда и на руската машина.

Много често не става дума за познаване на Русия, за любов към Русия, а за негативна реакция и наследена омраза към Запада, някой път не без основание. Която обаче много лесно се експлоатира. Когато в сръбските медии се пусне материал, че Джордж Сорос, с помощта на Държавния департамент, сее цветни революции тук и там с цел да дестабилизира страни, които са готови да се борят за своите интереси против Запада, този тип разкази винаги привличат вниманието и се ползват с популярност. А такъв разказ не е много трудно да се пусне от някоя централа в Русия. Не трябва да имаш своя телевизия в Сърбия. Не трябва да имаш своя медийна империя. Просто генерирайки в това свързано информационно пространство и през социалните мрежи такъв тип теми, те намират своя отклик.

Освен антизападните настроения енергийната зависимост е много сериозен фактор. Тук ще говорим по-скоро за предлагането – какво прави Кремъл, но нека не пропускаме, че има и търсене. На първо място, много политически актьори в нашия регион виждат Русия не като заплаха, а като възможност: било то за лично обогатяване, било то за някаква политическа изгода във вътрешните борби. Русия е съюзник. Да, ако си Румъния, дори и България, и имаш граница на Черно море и Крим е на няколкостотин километра и руските нови въоръжения са директна заплаха, твоята геополитическа ситуация е там. Но ако живееш в Гърция, Македония, Сърбия, Черна гора дори руската заплаха е нещо доста по-абстрактно. Няма го този исторически опит, няма я тази географска зависимост. Тоест много по-лесно е на Русия да се гледа като някаква възможност.

Един пример: много от вас може би гледаха Световното по футбол в Русия. На трибуната видяхме хърватската президентка Колинда Грабар-Китарович до Путин. Тя до преди няколко години говореше за Русия като проводник на хибридна война, като конкурент в Босна, като заплаха. Цялата ѝ биография минава през САЩ, а и структурите на НАТО. И изведнъж такъв проамерикански, прозападен политик направи много сериозен завой.

Хърватският случай показва манталитета на много от политическите елити. В най-чист вид може би в Сърбия, където тази неотитовска политика на стоене на два стола и балансиране между Изтока и Запада е много ясна. Но дори в България. Това не е любов, това е брак по сметка. На Русия се гледа като на източник на ресурси, на някакъв партньор много често в схеми, свързани с овладяване на обществен ресурс и извличане на корупционна изгода както в Русия, така и в страните от региона.

Не трябва да пропускаме именно това, че в обществата, пък и в политическите системи, има търсене на Русия. И Русия може да се възползва от това. Там е заровено кучето. Така се играят слабите карти. Когато имаш толкова много пролуки и канали за взаимодействие, какво значение има, че Европейският съюз е много по-голям икономически играч в региона, че 70% от инвестиционния поток е свързан с ЕС?

Винаги в среда като нашата въпросът е какво трябва да се направи. Много често нашата инстинктивна реакция е на руската пропаганда и влияние да отвърнем с контрапропаганда: "Русия е голяма заплаха"; "Русия е проблем", което е вярно, но често забравяме да се запитаме кои са условията, които помагат на Русия да влияе у нас и в тези страни. Кои са условията, които създават тази хранителна среда?

Топката всъщност е на нашия терен.

Ако в енергийния сектор имаше отчетност и добро управление и върховенството на закона беше гарантирано, Русия щеше да има много по-малко възможности да влияе и да използва икономическите лостове за геополитически цели.

Ако в медийната сфера имаше прозрачност и знаехме кой е собственикът на тази или онази медия, ако имаше журналистически стандарти и беше ясно какво може да се напише и какво не може да се напише, кога има спекулации или конспиративна теория и кога има истинска журналистика, публицистика, за Русия щеше да бъде много по-трудно да прокара своите тези – примерно, че Европа е заплашена от бежански поток от Близкия изток и утре християнската религия ще бъде заличена от картата на Балканите. И кой може да ни помогне? Разбира се, Путин.

Ако в съдебната сфера работеше върховенството на правото, българската прокуратура не следваше някакви тесни свои гилдийни интереси или корпоративни интереси на олигархични кръгове, много по-трудно Русия щеше да намира своите партньори в този или онзи казус.

Нашата домашна работа е преди всичко да оправим нашия двор, а след това да говорим за геополитиката – какво е Русия, какви са нейните интереси. Защото Русия, така или иначе, винаги ще присъства. Много трудно е в рамките на една, две, три години, дори едно десетилетие да се отблъснем от нея. Но проблемът не е опортюнистичното поведение на Путин или неговите амбиции, или на руския елит да наложи Русия като сила на международната сцена. Проблемът е, че този процес на реформи, на озападняване в обществата на Югоизточна Европа е половинчат и именно тази половинчатост и незавършеност, местните, вътрешни недъзи дават на Русия такава тежест, каквато тя иначе не би имала. За съжаление много често в нашите поляризирани дебати - дали сме русофили или русофоби - го пропускаме, защото сме вторачени в Кремъл, а забравяме какво се случва тук, при нас, в София.

Забележителна книга, възкликна Трайчо Трайков, който като бивш министър на енергетиката се фокусира в коментара си по време на официалното представяне именно върху тази част от книгата на д-р Бечев.

"Не я наричам „труд“, защото „труд“ звучи като нещо, което не става за четене, а а това е прекрасна творба.

Вътре всичко е представено много синтезирано. Например има две изречения, които звучат приблизително по следния начин: „Първото правителство на ГЕРБ и особено енергийният министър Трайчо Трайков бяха скептични по отношение на икономическите ползи от АЕЦ „Белене“. Трайков, също така, положи усилие за намаляване на цените на газа и увеличаване на транзитните такси.“ Излишно е да казвам, че само с тези две изречения аз мога да напиша книга, която е приблизително в същия обем. И въпреки това Димо е успял да направи един забележителен и вертикален, и хоризонтален разрез на теми, които са общи за целия ни регион, но също така да ги илюстрира с отделни случки, анекдоти и да направи анализ върху тях, който стига до изводи, с които човек не може да не се съгласи", каза Трайков.

А доколко голямо е влиянието на Русия? По този въпрос Трайков коментира с думите: "Няма по-добър начин в България човек да приключи с политическата си кариера от това да наруши интересите на Кремъл. Може да ругаеш и обиждаш министър-председателя, да го наричаш как ли не. Това не пречи малко по-късно да му станеш съветник, депутат или доверено лице. Опитай се обаче да нанесеш финансова щета на Кремъл и ти се случва това, което се е случило с поредица български политици – от Стамболов и Батенберг през цялата плеада мъченици на комунистическия режим до наше време. Сменят се само инструментите, не се сменят подходите".

А отговорът му на въпроса как да противодействат ЕС и НАТО е в съсредоточаването в консолидираната и обща политика и инструментите за осъществяването ѝ. Защо? "Когато човек се опитва да противодейства на попълзновенията на Кремъл в ситуация, в която може да бъде заобиколен или прескочен, общо взето крайният резултат винаги е предрешен. Когато България се опита да има не надмощие, а равно поле в отношенията си с Русия, единственият начин е да използваме лостовия ефект на нашите съюзници. Затова например енергийният съюз е едно от най-важните неща в интерес на България за осъществяване като обща европейска политика. Дори мислех, че това ще бъде естествен приоритет на българското председателство на Съвета на ЕС, което не се случи.

...

Размишлявайки от гледна точка на нас, като една физически по-малка нация, мисля, че книгата поставя въпроси, дава някои отговори и ни подканва да търсим сами тези отговори. Има моменти, в които се усещах в настроение да дебатирам с Димо за някои от изводите, които е направил. Например той казва: „Южен поток“ предоставяше осезаеми икономически изгоди за страните, през които минава." Това наистина е така, можеше да има, а можеше и да няма осезаеми икономически изгоди. Ние стигнахме до позиция, в която нямахме, но съм сигурен, че ако проектът беше станал, Австрия щеше да има изгоди. Сигурен съм, че Словения щеше да има изгоди. И там Димо казва: „Набуко“, който беше политически проект, нямаше шанс срещу тази привлекателност на „Южен поток“. Големият проблем, всъщност, на „Набуко“ е, че той не беше политически проект. До края ЕК се опитваше да го позиционира като изключително икономически и търговски проект. Тогава сме водили разговори с комисаря по енергетика от това време, който каза: „Трайчо, аз никога не мога да обясня на въпроса как ние можем да отделим 150 милиарда евро, за да спасим икономиката на Гърция, която по всеобщо признание все още е периферна и малка икономика – 2% от еврозоната и въобще не толкова важна, а не можем да отделим 10 милиарда за нещо, което е от стратегически интерес за Съюза: южния газов коридор и диверсификация на енергийните ресурси. Ето това осъзнаване на ЕС, че успехът се крие в общи политики, подкрепени от общи действия и финанси, би могъл да направи успешен нашият път напред.

Когато в областта на сигурността отделни хора или групи се сблъскват с тактиките на Кремъл, дори и да изпитва някакво неудобство, човек може да разчита на нашата обща система за сигурност, на нашите партньори от НАТО. Във всяка друга област, но никъде повече, отколкото в енергетиката – тъй като нямаме такава обща рамка за сътрудничество – човек е оставен сам на себе си.

Трайков не пропуска и задълбоченото разглеждане на отношенията между Русия и Турция в книгата:

"Ние видяхме един от последните епизоди, който за мен беше много комичен. Смях се цяла вечер, когато след свалянето на руския бомбардировач ДПС моментално се разцепи на руско и турско крило. Това, което винаги сме знаели – че има руско ДПС и турско ДПС – изведнъж се оказа невъзможно за прикриване. И когато човек прочете книгата на Димо, вижда откъде идва тази случка и къде стига по-нататък. Как три месеца преди това Путин и Ердоган заедно откриват най-голямата джамия в Европа в Москва, а след 3 месеца стават най-големите врагове. И как след 6 месеца отново са най-добрите приятели."

"Русия се завръща на Балканите" вече е на книжния пазар. Издателството е "Изток-Запад".