Излезе новата книга от поредицата за Космоса на Стивън Хокинг и дъщеря му (откъс)

Новата книга от поредицата на най-популярния съвременен учен в света – покойният проф. Стивън Хокинг, и дъщеря му Луси вече е на българския пазар.

В новото издание от поредицата – „Джордж и синята луна“, героите Джорд и Ани се забъркват в поредната щура космическа сага, но този път мястото на действието е един от спътниците на Юпитер - Европа.

В новата книга от съвместната им поредица за деца читателите ще се запознаят с Европа – най-малката от четирите Галилееви луни на Юпитер, известна като „синята“ луна заради дебелата ледена кора, която покрива повърхността ѝ.

Докато обясняват разбираемо подробности за спътника Европа на страниците на „Джордж и синята луна“, семейство Хокинг ни въвличат в нова щура история за Джордж и Ани, които този път кандидатстват за мероприятие през лятната ваканция – изпитателна програма за обучение на млади астронавти в подготовката за мисия до Марс през 2025 г.

Междувременно двамата приятели и бащата на Ани – Ерик, решават да се разходят виртуално до спътника на Юпитер, но ненадейно докато суперкомпютърът Космос ги развежда из малката луна, младежите се натъкват на странна дупка на повърхността на Европа. Кой е успял да стигне там и да пробие тази дупка? Какви са подбудите му? Заложена ли е съдбата на Вселената на карта?

Измежду шантавите приключения на Джордж, Ани и баща ѝ Ерик, Луси и Стивън Хокинг съумяват не само да разкажат интересни факти и актуални научни теории за Космоса, но и да вмъкнат множество есета от известни учени и специалисти, посветени на различни теми – за океаните на Земята от проф. Рос Е. М. Рикаби от Оксфордския университет, за живота на Марс от астронавта на „Mars One“ Кели Джеради, за вулканите на Земята, в нашата Слънчева система и отвъд нея от проф. Тамсин А. Мейдър от Оксфордския университет, от самия проф. Стивън Хокинг и др.

Подобно и на другите книги от поредицата за Джордж, и в тази са засегнати важни теми като вербалното насилие между съученици, интернет тормоза, желанието на децата да следват собствения си път и др. Изданието съдържа и оригинални черно-бели илюстрации.

„Джордж и синята луна“ е петата книга от научно-популярната поредица на Луси и Стивън Хокинг. Другите заглавия са „Тайният ключ на Джордж за Вселената“, „Джордж търси съкровища в Космоса“, „Джордж и Големият взрив“ и „Джордж и неразбиваемият код”.

Прочетете откъс от „Джордж и синята луна“ на Стивън и Луси Хокинг в следващите редове:

– Джордж! – беше най-добрата му приятелка Ани. Стоеше пред него и държеше картонения комплект за 3D виртуална реалност, който той носеше само до­преди миг.

Джордж премигна, като се мъчеше да привикне към ярката слънчева светлина на летния следобед във Фоксбридж, блеснала в очите му внезапно след при­глушеното синьо сияние на дълбините на Коралово море край брега на Австралия. Чувстваше се напълно загубил ориентация. Само преди секунда се носеше във водата край Големия бариерен риф, а сега беше обратно в къщичката на дървото в дъното на гради­ната, а не на дъното на океана. Никаква костенурка не му беше говорила – била е приятелката му Ани от съседната къща и определено изглеждаше, че има още много какво да му каже.

– Взимам си комплекта за ВР! – отсече Ани. – Въобще не трябваше да ти го давам! Прекарваш цяло­то си време под водата! Искам да погледнеш ето това – размаха тя таблета си пред него и натисна бутон. Екранът оживя. Джордж го погледна, но пред очи­ те му все още се въртяха сини облаци с формата на риби, затова му трябваше малко време, за да фокуси­ра зрението си. В сравнение с чудесата на рифа това на екрана изглеждаше страшно скучно.

– Накара ме да изляза от ВР, за да прочета някакъв формуляр! – негодуваше той. – Като онези, които по­пълваш, за да получиш карта за намаление за пътува­не с влак.

– Не, глупчо – настоя Ани. – Не гледаш внимателно.

Джордж погледна пак.

– Ох! – възкликна той, осъзнаването го озари като изгрева на планета с две слънца в небето.

– Видя ли? – каза Ани. – Какво пише?

– Търсят се астронавти! – прочете той. – Търсят се астронавти! – повтори. – Това е толкова готино!

Джордж продължи да чете на глас:

– Имате ли качествата да напуснете Земята и да от­пътувате по-далеч от всяко човешко същество досега! Можете ли да положите началото на годна за обитава­не от хора среда на Червената планета? Можете ли да спасите бъдещето на човешката раса, като й помогнете да се разпростре из Космоса и да колонизира цяла нова планета? Притежавате ли уменията да ни въведете в новата ера на управляваните от хора пътувания в Кос­моса? Ако е така, кандидатствайте тук… Чакай малко – сепна се той подозрително. – Не смяташ ли, че ако търсят астронавти, имат предвид възрастни?

– Не! – рече Ани триумфиращо. – Това е за мла­ди астронавти! Пише – на възраст между единайсет и петнайсет години!

– Малко е странно, нали? – попита Джордж. – Защо да пращат групичка хлапета на Марс?

– Оф – изпъшка Ани. – Мисията до Марс няма да е подготвена още години, а по времето, когато ще е готова за изстрелване, вече няма да сме деца. Явно искат да започнат обучението отсега, за да имат мно­го време да изберат най-добрите кандидати… Ще по­пълниш ли формулярите?

Тя му протегна таблета.

– Формулярите? – не разбра Джордж.

– Един за теб и един за мен – кимна Ани.

– Защо пък аз… – понечи да попита Джордж, но се спря.

– Не можеш да променяш вече написаното – каза Ани, която вече набираше увереност, щом си беше признала, че страда от дислексия. – Няма автокорек­тор, формулярът се изпраща автоматично, щом го по­пълниш. Ще бъде много по-добре ти да го направиш.

– Правописът дали ще е чак толкова важен на Марс? – усъмни се Джордж. – За пътешествията в Космоса има далеч по-важни неща, знаеш го.

– Не – каза твърдо Ани. – Няма да е важен. Но няма въобще да стигна до Марс, ако го нарека по­грешно „Рамс“.

– Този формуляр е доста дълъг – отбеляза Джордж, като скролваше надолу.

– Естествено, че е – присмя му се Ани. – Да не мислиш, че ще пуснат когото и да е да лети до Марс?

– Или до Рамс – добави Джордж с дръзка усмивка.

– Да, Рамс, новият дом на човешката раса – кресна Ани. – Добре, давай. Какъв е първият въпрос?

– Ами, обяснете със собствени думи защо бихте искали да сте славен кандидат да се присъедини­те към изпитателна програма за обучение на млад астронавт в подготовката на мисия до Марс през 2025 г.

– Това е лесно! – викна Ани. – Имам много висок коефициент на интелигентност, отлична съм в реша­ването на проблеми, имам голям опит в космическите пътувания…

– Това можем ли да го пишем? – прекъсна я Джордж.

Определено беше вярно, че с Ани бяха пътували в Космоса и преди, но никой не биваше да узнава за техните приключения извън тази Вселена.

– Кога започва? – попита той. – Чакай! Започва съвсем скоро. Как ще успеем да си спечелим места? Нима вече не са избрали хора?

– Ей, спокойно! Пише, че няколко места са се ос­вободили – каза Ани. – Планирано е програмата да започне в началото на училищната лятна ваканция.

– Та това е след няколко дни! – възкликна Джордж.

В този момент таблетът изписука и на екрана се появи входящо съобщение.

– Не го чети! – викна Ани.

Джордж вдигна изненадано очи, пръстът му замръзна над таблета и той видя, че Ани е пребледняла.

– Стига, де, аз… аз… нямаше да ти прочета съоб­щението! – каза удивено Джордж.

– Ами, недей тогава! – сопна се Ани. – Просто… недей. Върни се към Търсят се астронавти.

Таблетът изписука отново. И отново. И отново, докато се събра цял списък с непрочетени входящи съобщения, всичките от един и същ номер.

– Така. Марс – каза Ани непокорно и отмести пад­налата пред очите си дълга къдрица, явно решена да не обръща внимание на пристигащите съобщения, ко­ито се трупаха с всяка минута. – Нека оставим тази планета зад гърба си. Не искам да стоя тук с такива ужасни хора.

– Какви ужасни хора? – попита бавно Джордж. – Ани, какво става?

– НИЩО! – отвърна тя. – Защо все нещо трябва да става? Нищо не е станало. Освен че аз ще напусна Зе­мята завинаги и ще стана космически супергерой, за да мога да гледам отгоре тези идиотски земни червеи.

Джордж не каза нищо и отвори наслуки едно съоб­щение.

„Ти си глупава и зла и никой не те харесва“, прочете той.

– Бляк! – възкликна Джордж и се дръпна като опа­рен от екрана. – Това е гадно. Сега ще му отговоря…

Преди Ани да успее да си дръпне таблета, Джордж написа „Кой си ти?“.

„Ти зн – дойде отговорът само секунди по-късно. – Ти зн и те е страх от нас, щотси слаба и тъпа и те мразим.“

„Защо не млъкнеш, грозна мутро?“, литнаха ярост­но пръстите на Джордж.

„Грозна, лол! Ти щот не си най-грозна­та на Земята“, гласеше отговорът.

– Престани! – изсъска ядосана Ани. – Като връ­щаш съобщенията, само става по-лошо!

– Казала ли си на майка си и баща си за това? – попита Джордж.

– Няма начин! – кресна Ани. – Ще си помислят, че аз съм виновна!

– Защо да си помислят? – продължи Джордж. Беше толкова отвратен от съобщенията, че се дърпаше от екрана, сякаш го пареше. – Не разбирам.

– И аз не разбирам – рече Ани нещастно. – Мис­лех, че съм приятелка с всички.

Отначало й беше трудно да обясни, но после думи­те се изсипаха.

– Тази група момичета изведнъж започна да шу­шука за мен. Щом влезех в стаята, всички те започва­ха да мърморят нещо, като си криеха устите с длани, а като ги попитах защо, просто ми се изсмяха в лицето и казаха, че въобще не си шушукали за мен и явно много съм си вирнала носа, за да си мисля, че си го­ворят за мен. Но щом излезех от стаята, те спираха.

– Каза ли на учителя?

– Тя обеща, че ще види за какво става дума, и че ще помогне, ако мога да посоча водачите на групич­ката, но аз не мога. Най-доброто, което бих могла да направя, е да се държа достатъчно зряло и да не реа­гирам, тъй като, ако не обръщаш внимание на тези, дето те тормозят, те ще спрат. Ако не го направя, те ще продължат. Реших, че това означава, че аз съм ви­новна, задето им обръщам внимание.

– Това е глупаво! – възропта Джордж. – Няма да спрат да те тормозят само защото ги игнорираш!

– После започнаха да ме изключват от всичко – каза Ани. – Примерно всички ще ходят на обяд след училище, а аз съм единствената, която не е поканена. Ако се опитах да седна до някого от класа ми, той ста­ваше и се махаше, а всички останали се смееха.

– Но защо? – учуди се Джордж. – Не схващам.

Ани беше най-готиният човек, когото някога беше срещал, и не можеше да си представи, че някой би имал друго мнение.

– И аз – кимна тя.

– Това е толкова непонятно и странно! – възклик­на Джордж.

– Или например из училище се носят какви ли не истории за мен – каза Ани смутено. – Чух как едни момичета разправят, че всички знаели, че съм била наистина тъпа, но баща ми пишел домашните и затова съм с най-висок успех в класа.

– Е, това пък съвсем не е вярно! – махна Джордж. – Сигурно просто завиждат. Знаеш ли кой праща тези съобщения?

– Една от тях е – каза Ани. – Вероятно. Но не знам коя.

Тя обгърна коленете си с ръце и зарови лице в тях така, че Джордж виждаше само русата корона от коса над тресящите се рамене.

– Вече ми останаха само една-две приятелки и дори те не смеят да седят много-много с мен.

– Значи затова напоследък нищо не ти се праве­ше – рече настоятелно Джордж. Всеки път, когато той молеше Ани да отидат двамата в скейт парка или на кино, тя се измъкваше с някакво очевидно съвсем не­скопосано извинение. – За да не се засечеш с някое от онези момичета?

– Мда – отвърна Ани приглушено. – Само щеше да стане по-лошо – разхълца се тя, сякаш плачеше.

Ани преглътна и продължи ожесточено:

– Нищо не искам да правя и никъде не искам да ходя – тръсна глава тя. – Освен в Космоса. Все още искам да отида в Космоса.