Историята на пет поколения жени от времето на революцията на Кастро в Куба до днес

Романът "За жените и солта" от Габриела Гарсия, който разказва историята на пет поколения жени от времето на революцията на Кастро в Куба до днес, излезе и на български език.

Само за няколко месеца „За жените и солта“ се превърна в бестселър на New York Times, а преди дни романът стана носител и на златен медал на името на Исабел Алиенде за най-вдъхновяваща проза за 2021 г.

Многопластов и изящен, „За жените и солта“ се появява на български език в превод на Паулина Мичева (изд. „Сиела“), за да изгради мост между съдбите на няколко поколения, съчетавайки магическия реализъм на Исабел Алиенде с жестоката действителност на американската мечта.

В сърцето на Куба през XIX век, в дни на социално неравенство и революции, в най-обикновена фабрика за пури един мъж чете на глас „Граф Монте Кристо“, „Ромео и Жулиета“, „Клетниците“. А шумът на страниците изпод пръстите на Четеца ще промени завинаги съдбата на Мария Исабел. И ще даде начало на нейната собствена история.

От тютюневите складове на Куба по време на революцията на Кастро до Маями и Тексас в наши дни – прозата на Габриела Гарсия е съпротивата на думите срещу юмрука на безсилието. Ярък портрет на онези жени, затънали в тресавището на живота, но намерили сили да бъдат спасително подадена ръка една за друга.

„За жените и солта“ е роман за невидимите нишки, които ни свързват, и за оковите, на които сами се осъждаме. 

Публикуваме откъс от книгата, предоставен на OFFNews от издателство "Сиела":

1

НЕ ТАНЦУВАЙТЕ ОТВЪД ДАЛЕЧНАТА ПЛАНИНА

Мария Исабел Камагуей, 1866 г.

В шест и половина, когато всички свивачи на пури се настаниха на масите си пред купчините тютюневи листа и управителят звънна с камбанката, Мария Исабел сведе глава, прекръсти се и взе първия лист. Четецът направи същото от разположения над работниците подиум, само че в ръцете му имаше не кафяви листа, а сгънат вестник.

– Почитаеми трудещи се – каза той, – днес започваме с писмо от многоуважаемите издатели на „Ла Аурора“, изискващо вашето особено внимание. Тези образовани люде изразяват топлите си чувства към работниците, чийто стремеж за знание – за наука, литература и морално усъвършенстване – е горивото, тласкащо Куба по пътя на прогреса.

Мария Исабел облиза лепкавата долна страна на първото листо. Този земен горчив вкус вече ѝ бе тъй близък, че го усещаше като част от плътта си. Постави омекналия тютюнев лист върху другите, струпани встрани до нея – висока купчинка листа с нежни и дълги жилки. На свивачите бе позволено да пушат колкото си искат и мнозина от тях вече драскаха клечките кибрит с покритите си с петна ръце и димът излизаше от устите им на плътни кръгчета. Въздухът се сгъсти. Мария Исабел бе поела толкова много тютюнев дим в живота си, че редовно ѝ течеше кръв от носа, но управителят не позволяваше на работниците да отварят прозорците широко, а само леко да ги открехват, защото слънчевата светлина изсушаваше пурите. Затова тя потискаше кашлицата си. Беше единствената жена тук и не искаше да изглежда слаба. По кубинските стандарти тази фабрика не беше голяма: само стотина работници. Толкова бяха достатъчни, за да обработват тютюна от плантацията на около километър и половина. В дървен силоз в центъра на помещението се държаха изсушените от слънцето листа, тези потъмнели хартиени снопчета, които свивачите щяха да отнесат до работните си места. До силоза имаше стълба, виеща се около подиум, и стол, на който седеше Антонио, четецът.

Той се прокашля, вдигайки вестника, и започна:

– „Ла Аурора“, петък, 1 юни 1866 година. Редът и високият морал, следван от работниците във фабриките ни за пури, както и въодушевлението им за придобиване на знание – нима това не е неоспоримо доказателство, че страната ни постига напредък?

Мария Исабел прегледа купчината си с листа и отдели встрани за пълнеж онези с по-лошото качество.

– Просто отидете в някоя фабрика с двеста работници и ще се изумите от царящия там ред, ще видите, че всички се стремят към една обща цел: да изпълняват задълженията си…

Раменете ѝ вече започваха да изтръпват. С всеки изминал час напрежението щеше да прераства в силна туптяща болка, а в края на деня почти нямаше да може да си вдига главата. Да изпълняват задълженията си, да изпълняват задълженията си. Ръцете ѝ се движеха в свой собствен ритъм. Камбанката звънваше и тя поглеждаше към купчината пури, гладки като сътворени от глина, изненадана, че ги е навила всичките. Кафявите пластове се сливат в едно до безкрайност, масите се превръщат в стени, листата – в очи, а протягащите се ръце се движат в ритмична последователност, докато всичко и всички не станат част от една и съща телесна поема, една и съща песен, сътворена от човешката пот. Обедна почивка. Мария Исабел бе уморена.

***

Един-единствен черен път минаваше покрай портата на фабриката и продължаваше към захарната плантация на около километър и половина по-нататък. И двете принадлежаха на креолско семейство на име Портеньо. Мария Исабел стигаше до дома си по този път, лъкатушещ между сенките, които ѝ предоставяха кратка защита срещу болезнено прежурящите лъчи на слънцето. Докато крачеше по него, тя размишляваше за думите на Антонио: Самообразованието е все по-обичайно занимание сред работниците; днес те обръщат гръб на борбите с петли, за да прочетат вестник или книга; сега те пренебрегват състезанията с бикове; днес може да срещнете тези хора най-често в театъра, в библиотеката и в средищата, предлагащи благородни занимания.

Вярно бе, че откакто статиите в „Ла Аурора“ изобличиха нецивилизованата същност на борбите с петли и бикове, броят на участниците в тях намаля. Но не само препоръките на вестника убедиха хората да се откажат от тези кървави спортове. Другата причина бе прекомерната им натовареност. Някои работници говореха за бунтовнически групи, надигащи се срещу испанските лоялисти. За хора, обучаващи се, за да се присъединят към отрядите, насочили се на запад, към Хавана. Отначало Мария Исабел бе толкова разстроена от скорошната смърт на баща си, който бе погълнат от демонична жълта треска само за няколко седмици, че не обръщаше внимание на случващото се, нито я бе грижа за суматохата около нея. Но в един момент всички заговориха само за това.

С времето слуховете за партизанските борби стигнаха и до тяхната част на острова, но също тъй бързо дойдоха и историите за междуособиците. Генералите от народната милиция идваха и си отиваха, замествани в мига, в който идеалите им се оказваха пречка. Хавана, с многобройните имения на тамошните испански фамилии, гледаше към бунта с безразличие и вероятността испанската корона да смаже сурово всяко въстание, бе все по-голяма. За Мария Исабел някогашните възвишени представи, в които бе вярвала – свобода, независимост – отдавна бяха заменени от изгарящо притеснение. Тя мразеше неизвестността. Мразеше факта, че собственото ѝ оцеляване зависи от смътното политическо бъдеще, което ѝ бе доста непонятно.

У дома. Майката на Мария Исабел седеше на земята, облегнала гръб на прохладната пръстена стена на тяхното бойо*. Аурелия също се бе върнала от работата си на полето.

– Mamá? – възкликна Мария Исабел, притеснена от вида ѝ: необичайна руменина пълзеше по цялото лице на Аурелия, чак до ушите.

– Estoy bien** – отвърна тя. – Просто се уморих от пътя.

Знаеш, че вече не съм толкова издръжлива.

– Не е вярно.

Момичето помогна на майка си да се изправи и да се подпре с ръка на стената.

– Mamá. – Докосна я по челото с длан, от която се нoсеше толкова силна воня на тютюнев сок, че Аурелия се намръщи. – Остани навън, на чист въздух, полегни в хамака, става ли? Аз ще приготвя нещо за хапване.

Майка ѝ я потупа по ръката.

– Ти си добра дъщеря.

Запътиха се към завързания между палмите хамак.

Майката на Мария Исабел бе изтощена и с вече влошено от десетилетия усилна работа и нещастия здраве, но все още бе съхранила част от някогашната си грация. Кожата ѝ бе гладка, почти без бръчки, зъбите ѝ се нижеха равни и здрави, безупречно бели. След смъртта на съпруга ѝ много обожатели наобикаляха Аурелия, мъже с липсващи зъби и похабена, изсушена от слънцето кожа, а и неособено състоятелни – някой имаше магаре, друг – парцел с мангови и бананови дървета – но все пак ѝ предлагаха да се грижат за нея и да я защитават. Аурелия отхвърляше всички предложения. „Една жена не трябва да предава любовта си към Бог, родината и семейството си. Ще умра вдовица, такава е моята орис“, повтаряше тя в онези дни, докато мъжете не спряха да я търсят. Но тя отслабваше все повече, Мария Исабел го виждаше ясно. Да намери съпруг за дъщеря си – тази мисъл обсеби майка ѝ и тя ѝ се посвети с отчаяна решителност. Момичето негодуваше: най-щастливо бе във фабриката или на полето, докато се потеше над огъня, докато белеше плодовете на юките и плантейните*** и с навити над лактите ръкави ги хвърляше в чугунената касуела**** с вряща вода, докато изливаше свинска кръв в метална кофа, за да направи черни лъскави наденици, и докато разсичаше с мачете сочни кокосови орехи. Свиването на пури бе желана, уважавана работа – Мария Исабел чиракува почти година, преди да започне да получава надница. И все пак ѝ плащаха на парче, половината от това, което изкарваха мъжете, и тя бе единствената жена във фабриката. Освен това знаеше, че другите работници не одобряват присъствието ѝ. Те бяха чули за това ново изобретение в Хавана – калъп, който улеснява толкова много работата им, че скоро почти всеки щеше да може да свие стегната пура – и се бояха, че Мария Исабел е предвестник на надвисналото страховито бъдеще: неопитни, непохватни жени и мърляви деца ще заемат местата им, готови да работят почти без пари. О, да, тормозеха я. Намекваха ѝ, че ще изкарва повече, ако „забавлява“ мъжете. Принуждаваха я да дава по-голям процент от надницата си за заплатата на четеца.

Имаше моменти като този сега, в които наблюдаваше през прозореца как майка ѝ лежи със зачервено лице в хамака, в които си представяше свят, в който Аурелия не трябва да работи, свят, в който Мария Исабел прекарва времето си, грижейки се за жената, която я бе родила, а не като свива пури с мъжете. И макар вътрешно да негодуваше срещу това, знаеше, че ще каже „да“ на всеки мъж, който ѝ предложи по-лек живот. Такава бе съдбата ѝ.

* Колиба със сламен покрив, типична за бедното население в Карибския регион (bohío, исп. ез.). – Б. пр.
** Добре съм (исп. ез.). – Б. пр.
*** Банановата юка и бананът плантейн са различни видове бананови дървета. Плантейнът е известен и като банан за готвене. – Б. пр.
**** Тенджера (cazuela, исп. ез.). – Б. пр.