Едип и Йов

„Случаят Йов“ на Рене Жирар е новото заглавие в поредицата "Християнска библиотека" на фондация "Комунитас". Емблематичният труд, посветен на библейската Книга на Йов, на известния френски философ, за първи път излиза на български език в превод на Тони Николов, а редактор на изданието е Димитрина Чернева. Художественото оформление е дело на Николай Киров.

„Какво знаем за Книга на Йов? Не много. Героят страда непрестанно. Изгубил е синовете си и целия си добитък. И чеше раните от проказата си. Злочестията, принудили го да ридае, са изброени още в пролога. Това са злодеяния, сторени му от сатаната с позволението на Бога. Но Йов намеква за нещо друго и това друго нещо е повече от намек. Той дебело подчертава причината за нещастието си, която не е сред злочестията, изброени в пролога. Причината не е нито божествена, нито сатанинска, нито материална, а човешка, само човешка.“ - пише Рене Жирар.

Рене Жирар (1923–2015) е френски мислител, известен със своята „миметична теория“, антрополог на насилието и на религиозното. Практикуващ католик, той е роден в Авиньон в деня на Рождество Христово. През 1946 г. заминава за САЩ. Преподава френска литература в университетите в Индиана и „Джонс Хопкинс“ в Балтимор, а след това и в Станфордския университет, където ръководи департамента по френски език, литература и цивилизация до края на кариерата си. Автор е на книгите: „Романтична измама и романна истина“ (1961), „Достоевски: от двойничеството към единството“ (1963), „Насилието и свещеното“ (1972), „Неща, скрити от създание мира“ (1978), „Жертвеният козел“ (1982) и др. На български език е издадена книгата му „Видях сатаната как падна от небето като светкавица“ (превод Тони Николов, Изток-Запад, 2006).

Публикуваме откъс от книгата, предоставен специално за OFFNews.bg от фондация "Комунитас":

Едип и Йов

Контрапунктът между сакралната и десакрализиращата реч разкрива една обобщаваща истина, истината на всяка религия, прибягваща до насилието. Той демистифицира традиционната перспектива не само към Йов и другите „жертвени козли“ в общността на Йов, но и към всички „жертвени козли“ на насилствената сакралност.

Навсякъде преследвачите карат жертвите си да поемат по „древния път“ и тези пътувания стигат до нас единствено под формата на епопеи на божественото отмъщение в преобразените представи, които се изграждат за тях. Тъкмо това наричаме митове.

Още веднъж да вземем за пример Едип. И да приложим към него узнатото от Йов. Първо да сравним двете истории. Дори изследователи като Мейер Фортес не са осъзнали до каква степен историите са подобни.

Благосклонността на народа издига Едип дори в по-голяма степен от Йов, увенчават го с царската корона, която вторият не притежава. Ала ето че на безоблачното небе, след „изследване“, толкова странно, че почти напомня на Елиуевото „без изследване“, Едип бива обвинен в отвратителни престъпления. Кариерата му рухва в Ужаса, често упоменаван от приятелите на Йов. Със същата смущаваща бързина кумирът се превръща в прокълнатия, покварения и чумавия, чието колективно наказание ще възстанови божествената благословия, временно оттеглена от една общност, твърде закъсняла да се мобилизира срещу „врага на Бога“.

Кариерата на митичния герой твърде наподобява тази на Йов, за да не съзрем зад двата текста едно и също явление – метаморфозата на народния кумир в жертвен козел.

Без съмнение, ще кажат някои, имаме същото нещо, с изключение на отцеубийството и кръвосмешението: тази разлика си остава непреодолима. Едип „реално“ е извършил тези си престъпления и в този смисъл не е „жертвеният козел“, който аз си мисля, че откривам навсякъде. Отцеубийството и кръвосмешението завземат авансцената не само у Фройд, но и у повечето модерни изследователи, които тези престъпления вълнуват много повече, отколкото невинността на Йов.

Какво предизвиква присъствието на тези престъпления в мита? Като че ли не задавам въпроса както трябва. Митът е с неизвестен произход: благоразумието ни подтиква да го приемем като изцяло измислен. Никога не ще узнаем откъде идват отцеубийството и кръвосмешението, както не знаем дали в Тива е имало цар, наречен Едип. Можем да познаем тези неща само психоаналитично, фройдистки, разбира се, или строго юнгиански, но нищо повече. Като се питам върху конкретния генезис на тези теми и предполагам в тях „феномен на тълпата“, сякаш давам доказателство за наивен реализъм и притъпявам острото чувство за несигурност, характерно за нашите съвременници.

Самият Йов, и това е безспорно, намеква за споменатия от мен генезис. Обръщането на тълпата срещу него му навлича всякакви обвинения, но в неговия случай те не „сработват“; не прилепват към Йов; и скоро се забравя, че изобщо са били повдигнати.

Защо? Защото Йов докрай протестира, че е невинен. Ако „приятелите“ бяха успели да му наложат мълчанието, към което са се стремили, тогава вярата на преследвачите във виновността на техния жертвен козел щеше да е единодушна. Тогава цялото обобщение на делото оттук насетне щеше да произтича от онези, които смятат вината му за реална. И бихме имали само една перспектива – тази на приятелите. Другояче казано, щяхме да имаме мит. А митът е тъкмо това – абсурдна вяра във всемогъществото на злото у жертвата, което освобождава преследвачите от взаимните контраобвинения и прави така, че тази вяра да съвпадне с абсолютната вяра във всемогъществото на спасението.

Обвиненията „сработват“ така добре, че биват въздигнати в статут на истина. И вече не могат да се откъснат от Йов; те се сливат с него. Дори не разпознаваме обвиненията: ето го мита. Едип реално е убил баща си и се е оженил за майка си. И не общността, а сам той е отговорен за своя срам и прогонването си. Същото приятелите казват на Йов, но не им вярваме, защото въпреки всичко вярваме на Йов. В Библията жертвата е тази, която има последната дума, и това ни въздейства дори да не искаме да отдадем на Библията почитта, която наистина ѝ дължим.

В случая на Йов ясно виждаме, че обвиненията се умножават, след като тълпата се е обърнала срещу своя някогашен кумир, и то тъкмо по причина на самото това обръщане. Ако Йов не беше там, за да се защити, щяхме да останем с обратното впечатление; струва ни се, че тълпата се обръща срещу Йов след откриването на неговото престъпление и тъкмо поради тази причина. Такова поне е усещането, което създава митът.

Ала обвиненията не са същите. Ясно е, че дори Йов да не беше там, за да се защити, обвиненията със сигурност щяха да приемат невероятен и прекомерен обрат, както е в мита. Тълпите, чиято истерия никой не сдържа, почти винаги използват като претекст отцеубийството и кръвосмешението.

Язвите на Йов твърде напомнят на чумата, която заради Едип опустошава Тива… Както повечето от големите библейски истории, Книгата на Йов би трябвало изначално да отвежда към някой мит и не е чак толкова отдалечена от Едип, но какъвто и да е този мит, той вероятно е бил обект на критики от еврейска страна, създаден е с по-радикално и взискателно вдъхновение.

Митът е „дело Йов“, разказано от край до край от преследвачите. Диалозите на Йов са „Едип“, в който жертвата отказва до края да присъедини гласа си към този на преследвачите.

Едип също е успешен жертвен козел, тъй като винаги е неразпознат като такъв. Йов е провален жертвен козел. Той съсипва митологията, която би трябвало да го погълне, удържайки собствената си гледна точка, въпреки единството, което го обкръжава. Оставайки верен на своята истина като жертва, Йов е наистина този герой на познанието, който Едип не е, но за какъвто минава в очите на философската традиция.

За да може единодушието да е пълно, би трябвало и жертвата да е част от него. Би трябвало тя да присъедини гласа си към единодушно осъждащия я глас. Нещо, което да преобразува перспективата на преследвачите в неоспорима истина. Ето обяснението за крайното подчинение на Едип на глупавата присъда на тълпата.

Специалист по спонтанни признания още преди дивана на психоанализата, Едип заявява, че сам той е Прокълнатият и Нечестивият, Враг на Бога, тъй че заслужава всички мерки на отмъщение, предприети срещу него. Малко по-късно хорът се превръща в ехо на проклятието, отправено срещу бъдещия жертвен козел, и то на език, който напомня пламенните тиради на „приятелите“: езика на лов срещу сакрализирания и ритуализиран човек:

Пророческият камък от Делфи за кого ли каза,че с кървави ръце е извършил страшно престъпление?Настана часът му днес – по-бързо от вихрен конда бяга далеч от нас.Върху него се хвърля синът на Зевса с оръжие – с огън и гръм – в ръце.Идат страшни по негобезсърдечните кери.

………………………………………..

Той броди в диви гори,блуждае там като бикпо чуки и пещерив самота, със злочести нозе, злочест – да избегне вещаното в земния пъп.

(Софокъл, „Едип цар“, превод Александър Ничев)

Тезата за жертвения козел, генератор на сакрално насилие, е очевидна и тази очевидност щеше да се наложи от векове, ако така наречената хуманистична култура не беше тъй затворена към библейско влияние, както е още от Ренесанса.

Напротив, във всекидневната реалност това влияние се усеща, тъй като често то е насочено срещу претендиращите да говорят от името на Библията. В книгата си „Жертвеният козел“ разкривам плашещи подобия между „едиповски теми“ и други опити за линчувания, които възникват сред жадните за миметизъм тълпи всеки път, когато апетитът за насилие се обвърже с разпространението на миметични зарази и подмени, улесняващи постигането на единодушие срещу жертвения козел.

Не знаем откъде изникват тези теми и внезапно откриваме във всяко обобщение, приемащо ги за истинни, отражението на менталността на преследвача. Кръвосмешенията или детеубийствата, в които толкова са обвинявали евреите в периода на черната чума, за да ги „убедят“ да спрат бедствията, вече не са онова, с което можеш да мамиш някого.

Колективните насилия имат всички шансове да станат реални, независимо че обвиненията пребивават във фантастичния стереотип, който откриваме в мита за Едип. Знаем, че тези теми не възникват в чисто фантастичен и поетичен контекст; тяхното обвързване никога не е невинно и е много по-въздействащо, щом сложи край на бляскавата кариера на някой новоиздигнал се.

Анализът, който аз правя на Едип в светлината на Йов, разкрива даденото от мен в рамката на историческите преследвания. На практика това винаги е един и същи анализ. Колкото и да си остава непонятна за съвременното съзнание, Библията е достатъчно добре разбрана в дълбочина и ни предоставя уникалната възможност да преустановим митологичните кристализации, подхранващи илюзиите на преследвачите.

Смятам, че историята на Френската революция също би могла да се разглежда като митологична в един по-широк смисъл, но все пак тя не е достатъчно митологична, за да се представи пред очите ни под формата на мита за подмладения Едип. Съзираме възможните кълнове на този мит в грубиянската менталност на преследвачите. Ако тази менталност бе взела изцяло връх, не би било трудно да си представим сливането на два персонажа в един: на малкия Луи XVII, обвинен в кръвосмешение с майка си, и на Луи-Филип, който гласува за смъртта на краля в Конвента. Не ни е потребно повече, за да възстановим мита за Едип, отцеубиец и кръвосмесител.

Този жанр на митологичните кристализации не се просмуква напълно в нашия свят. Защото тутакси е разпознат като такъв. Но властта, с която разполагаме, буквално спира на прага на „високата култура“. Няма как да се наложим в светове, чужди на нашия, особено в „класическия свят“. Задушаваме в зародиш всяка нова митологична кристализация, но не сме се научили да разрешаваме случаите, събрани от етнолозите или облагородени от литературата. Не знаем или не искаме да използваме привилегированото средство на демистификацията, което Библията ни е дала в ръцете. Може би тайно се боим да не би то да нанесе твърде големи щети.

Нашите учени си въобразяват, че „не вярват на мита“, тъй като го смятат за пълна измислица, докато самият факт, че възприемаме отцеубийството и кръвосмешението като неотменна даденост, препраща към вярване, което възпроизвежда илюзията на преследвачите, сиреч най-същественото от митологичната илюзия.

Благочестивите класицисти винаги са се връщали към прословутата фаталност, която ловко прикрива всяко разследване на митологичните обвинения и превръща трагичния герой в своего рода престъпник, и то в подобаващо разобличен престъпник, макар и напълно несъзнаващ своето престъпление.

Идеята, че митът е изцяло фикция, го прави също толкова непроницаем, колкото и обратната идея – на религиозното, което го превръща в истина. Скептичният хуманизъм минава за най-висшата критика на религиозното, докато всъщност той е негов наследник и като всеки наследник е твърде заинтересован да задържи наследения капитал, тъй че изпитва скрита почит към него. Въпреки радикалното си отчуждение от божественото откровение, скептичният хуманизъм не разкрива ролята, която жертвеният механизъм играе в генезиса и организацията на митовете. Той се ситуира като пряко продължение на жертвената религиозност, чиято тайна пази.

Паралелът Едип – Йов позволява да уточним типа господство, който би трябвало да разкрием в библейския текст чрез една наистина радикална демистификация, съвпадаща с разрешаването на онази загадка, каквато си остава за нас митологията.

Става дума за наистина трагична демистификация и аз ни най-малко не се отричам от казаното от мен в „Насилието и свещеното“. Именно тя подчертава и откроява редица прилики между Едип и Йов, но тази демистификация не прекрачва определен праг, който библейският текст обаче престъпва.

Трагичното действие е битка за влияние на протагонистите спрямо народа, миметично съперничество, както е при Йов. Едип в крайна сметка губи партията, която би могъл да спечели. Всичко това определено е внушено от автора Софокъл, който дълго време омаловажава отцеубийството и кръвосмешението, но накрая ги вкарва в „древния път“, за да не промени нищо от маршрута. Софокъл не се сблъсква челно с вярването на гръцките Елифазовци.

От другата страна на Йов трагичната демистификация е само заготовка, чиста приумица. Подобно на Йов, Едип отначало твърдо се съпротивлява на обвиненията, повдигнати срещу него. При първото упоменаване на отцеубийството той само свива рамене, но накрая е принуден да склони глава и неговото подчинение преминава в пълно признаване и на двете престъпления. Това е очевидно потвърждение на истинността на пророчествата, тъй като разполагаме само с един свидетел, който никога нито потвърждава, нито отхвърля упорития слух, че Лай е загинал не от ръката на един убиец, а на мнозина.

И след като ни повтаря поне пет-шест пъти в хода на разследването си, че би трябвало да се провери този слух, Едип ненадейно спира да си задава въпроса, който сам е поставил. Отказва се от борбата и вече не мисли за друго освен как да се самообвини във всичко, което поискат. Делото за мнозината убийци е глух отзвук от колективното насилие, което пророчествата прикриват, за да могат винаги да призоват за нови жертви. Мнозината убийци на Лай са колективно насилие, тъкмо това колективно насилие, което отново се готви да разчисти сметките си с твърде любопитния Едип.

Как да не съзрем тук намек за жертвения процес, и то в един текст, изцяло обраснал в мрежа от алюзии за ролята на жертвения козел, която Едип накрая е принуден да изиграе, съблюдавайки традиционния сценарий?

В първата сцена царят казва на тиванците, дошли да молят за помощ: „Никой между нас не страда с моите страдания – вий своите болки знаете, не мислите за чуждите“ (превод Александър Ничев).

А малко преди идването на пастира Едип и Йокаста за пореден път припомнят слуха за мнозината убийци и Едип извиква: „Каже ли, че са били мнозина – аз не съм убиецът. Един не е мнозина“ (превод Александър Ничев). Тази фраза е отзвук от предходната, която обаче ѝ противоречи. Приемайки царството, всеки човек се излага на риска да стане жертвен козел, нещо, което Едип имплицитно признава в първата фраза. Развръзката настъпва, Едип отначало е склонен да се измъкне, но накрая прекланя глава.

Софокъл дава тук доказателство за изключителна проницателност, което не му пречи в заключението на „Едип цар“ да склони да бъде измамен от мита, чийто фиктивен, измамнически, а и преследващ характер изобщо не му убягва. Целият този анализ дължи много на изследванията на Шандор Гудхарт.