Ако кажа, че не съм грешник, бих бил най-големият развратник сред всички люде

Този декември от печат излезе българското издание „Надежда“ – първата автобиография на папа, публикувана приживе. Книгата е разказ за един живот, изцяло отдаден на вярата. Вдъхновен от искреното желание да предаде посланието на надеждата на бъдещите поколения, папа Франциск (1936 – 2025) не крие нищо от младостта си, от своите страсти, колебания и дори от провалите си.

Читателят ще открие основните цели на неговия понтификат и ценностите, съпровождащи действията му: мира, справедливостта и братството. Срещу лудостта на войната и разрушението, на които е подвластен нашият век, този „роман на един живот“ е морално и духовно завещание с поразяваща сила.

Преводът от италиански е дело на Тони Николов, а редактор на книгата е Димитрина Чернева. Представяме ви откъс от българското издание, предоставен специално за OFFNews.bg от издателя - фондация "Комунитас":

Като клонче от миндално дърво

Беше 21 септември 1953 г. и срещата беше фиксирана. Понеделник, но празничен ден: в тази част на света, моята, тогава отбелязваме началото на пролетта, и с приятели от енорията се бяхме уговорили за това празнуване отдавна.

El Día de La Primavera (Денят на пролетта) е също така и Ден на учащия, съответно голям празник за всички деца. Излизахме заедно, разхождахме се, правехме си пикници, излягахме се на ранното слънце, за да прогоним зимната влага и студа, свирехме на китара или слушахме концерти под открито небе, а улиците и градините бяха украсени с виолетовите цветове на жакарандата. В Буенос Айрес обикновено се събирахме в Японската градина, на площад „Франция“ или в „Горите на Палермо“, едно от най-красивите места в столицата.

Накратко, имахме уговорка.

Сутринта трябваше да мина през някаква комисия по поръчение на майка ми и да оформя документите на съседката, за да може тя да получи пенсия, след което предстоеше да се срещнем на гарата. Но преди да взема трамвая, минавайки край църквата „Св. Йосиф“, почувствах как някой ме зове или по-скоро почувствах, че някой ме подтиква да вляза; нещо силно и непознато, към което се отнесох с леко суеверие: ако не влезеш, нещо може да ти се случи… Влязох, погледнах в дългия кораб на базиликата, към олтара, и видях да идва към мен свещеник, когото не познавах, никога не бях го виждал, въпреки че това беше църквата, в която обикновено ходех на меса в неделя. В този момент почувствах, че трябва да се изповядам. Свещеникът седеше в изповедалнята, последната отляво на олтара, и аз влязох там. Не знам как да разкажа по друг начин случилото се: изповядах, разбира се, греховете си, а свещеникът се отнесе към мен с любов и доброжелателност… но разбирам, че това не обяснява всичко. Факт е, че когато си тръгнах, вече не бях същият и осъзнавах, че ще стана свещеник.

Тази мисъл смътно ми идваше в главата и по-рано, по време на обучението ми в салезианския интернат, в последната година на началното училище, но беше само детска мисъл, която държах изцяло в себе си и която, както бързо се появи, така и с лятото, ваканцията и работата като чистач във фабриката веднага изчезна.

Разбира се, това не влизаше в плановете ми през онзи пролетен ден. Нито пък ми беше минало през ума, когато влязох в църквата онази сутрин.

Но вече беше настъпил обратът и всичко беше различно.

Не се срещнах с приятелите си на автобусната спирка онзи следобед, както се бяхме уговорили. Някъде писаха, че съм имал годеница, но не беше така; това е историята.

Не отидох на гарата. Случи се „нещо“ голямо и не можех да се престоря, че нищо не се е случило. Още не знаех, че вече ми е била определена друга среща, но както впо-следствие се убедих, Бог ни изпреварва. В Аржентина използваме един по-смел израз, по-добре предаващ идеята: primerea (предваря). Като клончето от миндалното дърво, за което говори пророк Йеремия и което цъфти по първа пролет (Иер. 1:11). Ти мислиш, че Го търсиш, но Той вече те е намерил. Ти съгрешаваш, а Той чака, за да ти прости.

Той вече е бил там, което аз узнах с изумление.

Минах през комисията заради приятелката на моята майка, върнах се у дома за обяд и там останах. Но преди това, на излизане от изповедалнята поговорих със свещеника, който трябва да е бил петдесетгодишен: „Никога не съм ви виждал, отче, явно не сте оттук?“. Казваше се Карлос Дуарте Ибара и беше от Кориентес, провинция, отдалечена от Буенос Айрес на около 800 километра, на границата с Бразилия.

Не му казах нищо повече, а това, което изпитах в онзи момент, не съм споделял с никого през годините в средното училище. Изчаках да дойде неделята, а после, през следващите месеци продължих да навестявам същия този свещеник, понякога заедно с моя близък приятел Луиджи Мария Кантон. А с него, с отец Дуарте, постепенно започнах да говоря за всичко, включително за случилото се с мен.

Той беше дошъл от град Сао Томе, малък областен център с население около двадесет хиляди жители, възникнал като йезуитски манастир и после съединил се с бразилския град Сао Боржа дал Понте да Интеграсао, а сега живееше в свещеническия дом във „Флорес“, тъй като се лекуваше от рак във военната болница, където беше капелан. Той страдаше от левкемия. Разказваше ми, че преди да се обърне към вярата и да стане свещеник, бил театрален художник, правеше впечатление на културен човек. Понякога ходехме заедно на театър или на опера. Друг път той ме покани да гледаме филм с християнска насоченост – „Плащаницата“ с участието на Ричард Бъртън в главната роля, една американска суперпродукция, която беше голям хит през тази година и която отидох да гледам повторно с баба ми Роза. Накратко, нашите срещи продължиха, ние дискутирахме и той ме успокояваше с много уважение и хуманност.

Докато болестта не се влоши и след по-малко от година отец Дуарте почина. Бях при него в болницата, когато това се случи. Плаках от мъка, както не си спомням да ми се е случвало. За първи път изпитах такова отчаяние. Чувствах се напълно изгубен, сам, изоставен, почти уплашен, че след като ме напуска единственият, с когото бях споделил тези свои мисли, човекът, който ме накара да почувствам Божията милост, сякаш сам Бог ме е изоставил.

Ала вместо това отново се сблъсках с Неговата милост.

На 21 септември е празникът на свети Матей, а Беда Достопочтени , говорейки за обръщането на митаря, казва, че Иисус го погледнал „miserando atque еligendo“. Тази фраза, която впоследствие стана мое епископско мото, а сетне и папски девиз, не е никак лесна за превод. Буквалният превод би бил „милостиво избран“, но се сещам как дядо Франсиско оформяше материала в дърводелската си работилница в Бокаюва. „И Той го помилва“. Когато години по-късно четох латинския бревиарий, осъзнах, че Господ ме е оформил чрез Своето милосърдие. Всеки път, когато идвах в Рим и се установявах на улица „Дела Скрофа“ , влизах в църквата „Св. Лудвиг Френски“, за да се помоля пред картината на Караваджо „Призванието на св. Матей“ – тази почти символична сцена, в която персонажите са обвити от гъста тъма, през която си пробива път лъч светлина.

Но не трябва да се мисли, че онзи септемврийски ден е бил като гръм сред ясно небе, че нещо е кристализирало веднъж и завинаги. Това е мисъл, която оставя следа, но изчезва, а след това отново се появява, мощна идея, върху която се задействат всички човешки механизми на защитата и заличаването, нещо се отлага, след което отново се въплъщава и се връща, връща се, всеки път по-силно.

Когато чета за обръщането на Павел, за случилото се по пътя към Дамаск в онзи ден, когато конят му го хвърля от седлото, си мисля, че същото се е случило и с мен.

Не смятам, че той веднага е осъзнал всичко: отправил се е в пустинята, а после в Арабия, след което се връща в Дамаск… човешките процеси са бавни, нужно им е време, за да съзреят.

Аз също се върнах в училище, продължих живота си, навлязох в света – уроци, приятели, летувания на открито, работа в лабораторията, дейности в „Ационе Католика“, енорията, без да говоря с никого за желанието си да стана свещеник.

Преживях опита на самотата, на „пасивната самота“, такава, каквато изпитваш без видима причина, не поради криза или загуба. И макар че паднах от коня, и на мен бе предначертан друг път.

Дори в най-тъмните мигове, дори в моменти на грях чувствах, че Бог не ме е изоставил; че – както свидетелства етимологичното значение на думата „милосърдие“ – Той е открил сърцето Си за нещастника.

Винаги ме е поразявала историята на Израил, разказана в Библията, в глава 16 на Книгата на пророк Иезекиил. Тази история сравнява Израил с женско чедо, дъщеря, чийто пъп не е отрязан, и тя, захвърлена в кръвта си, е изоставена. Но ето че Бог вижда да я тъпчат в кръвта ѝ отрече от Себе Си. Той остава верен.

Помня своите грехове и не се гордея с тях, но даже в тези мигове Господ никога не ме е оставял сам: Той никога не ще остави никого.

Аз съм грешник. Това е най-точното определение. И това не е просто фраза, не е фигура на речта или диалектически похват, не е литературен жанр, не е театрална поза. Аз съм като Матей от картината на Караваджо: грешник, към когото Бог е насочил взора Си. И ето какво казах, когато ме попитаха приемам ли избирането ми за папа: „Peccator sum, sed super misericordia et infinita patientia Domini nostri Jesu Christi confisus et in spiritu penitentiae accepto“ (Грешник съм, но на безкрайното милосърдие и търпение на нашия Господ Иисус Христос се уповавам и в дух на покаяние приемам (лат.).

Когато някой се удивлява, че множество пъти наблягам на това понятие, аз пък се удивлявам на неговото удивление; грешник съм, на когото Господ е погледнал ми-лостиво: както казах, представяйки се пред затворниците в затвора Палмасола по време на апостолическото си посещение в Боливия през 2015 г.: този, който стои пред вас, е простен човек. Човек, който е бил и си остава спасен от своите многочислени грехове. Бог е погледнал на мен с милосърдие и ми е простил. Аз все още извършвам грешки и съгрешавам, изповядам се на всеки петнадесет-двадесет дни. И ако се изповядвам, то е защото изпитвам нужда да усетя, че Божията милост е все още над мен.

Необходимо е да се доверяваме на Бога и Неговото милосърдие, което има силата да ни преобразява. Винаги. Бог прощава с ласка, не с декрет. Ако християнинът иска всичко да бъде ясно и сигурно, тогава няма да намери нищо. Традицията и паметта за миналото трябва да ни помогнат, за да намерим смелост да открием новите пространства на Бога. „Ние сме новост – написа отец Мацолари – даже ако носим на плещите си две хилядолетия история. Евангелието е новост“. Тези, които днес постоянно търсят дисциплинарни решения, тези, които са прекомерно склонни към доктринална „сигурност“, тези, които упорито се стремят да си върнат изгубеното минало, имат статично и антиеволюционно виждане. Така вярата се превръща в една от многото идеологии, а не в жив опит.

Имам една догматична сигурност: Бог е в живота на всяка личност, Бог е в живота на всеки. Даже ако животът на човека е бил катастрофа, ако е съсипан от пороци, наркотици или нещо друго, Бог е в този живот. Ние можем и трябва да Го търсим във всеки човешки живот. Даже ако този терен е пълен с тръни и плевели, винаги има място, където могат да прорастат добрите семена. Бог не просто ни дава психологическо утешение, Той не е лекарство срещу тревожността. Той прави много повече: предлага ни надеждата за нов живот. Ние не оставаме в плен на нашето минало, каквото и да е то, а започваме да гледаме на настоящето си по друг начин.

Всички сме грешници. Ако кажа, че не съм грешник, бих бил най-големият развратник сред всички люде. В молитвата към Мария казваме, че тя е „майка на нас, грешните“, и това е така. Но не и на развратните. Тя не би могла да бъде майка на развратните. Защото развратните продават майките си, продават принадлежността си към се-мейството, към народа. Те правят егоистичен и бих казал, сатанински избор: залостват вратата отвътре. Залостват я и я заключват два пъти. Развратникът не се признава за грешник, у него няма смирение, той никога не е бил себе си, не чувства вина. Неспособността да чувстваш вина е сериозна и разпространена болест, особено през тази епоха. Болест, която буди страх. Матей, митарят, когото Христос е направил апостол, променяйки сърцето и името му, е бил предател на отечеството и грешник, но не и развратник. Той не е залостил вратата напълно. Достатъчна е била една цепнатина, за да влезе Бог, и с мен Неговото милосърдие стори точно това.

Следете новините ни в GoogleNews