Адв. Валентина Иванова: Колективни искове могат да решат проблема с банките

Валентина Иванова е адвокат с повече от 20 г. практика. През 2002 г. тя става първият адвокат, опитал да осъди банка заради незаконно формирани и надвзети такси. Във връзка с това води и дело срещу БНБ заради отказ от предоставяне на информация. По инициатива на Георги Атанасов (тогава пресаташе на БНБ) става съучредител и зам.-председател на гражданското сдружение с обществена полза „Български финансов форум“. Дейността на БФФ е свързана с упражняването на граждански контрол върху обществено кумулираните парични потоци в защита на правата на потребителите и задължените да извършват парични вноски правни субекти в България (например здравно- и пенсионноосигурителни). За целта БФФ учредява и регистрира Финансов омбудсман за извънсъдебно уреждане на проблеми с банките в България.

През 2005 г. адв. Иванова участва като представител на БФФ в работната група на Министерството на икономиката и енергетиката по изработване на първия Закон за потребителския кредит. Там тя активно критикува представените проекти на БНБ и МИЕ, залегнали в основата на приетия впоследствие закон, обслужващ най–вече интересите на банковия сектор. Адв. Иванова представя конкретни предложения за структуриране и обхват на закона и предложения по конкретни текстове, останали неприети от мнозинството в групата. До днес адв. Иванова работи активно в защита правата на потребителите, включително и чрез оперативно съдействие и юридическа помощ и съвети на самоорганизиралите се в мрежи групи от потребители срещу банковия произвол (напр. при кореспонденция с КЗП, КПУКИ и обжалване на техни актове).

Преди дни бе публикувано решение на СРС по гражданско дело, водено от адв. Иванова срещу „Юробанк България“ АД, в което съдът официално изрично обявява за нищожни 4 клаузите от типовите договори на банката, а за първи път се прави и опит банката да бъде осъдена за обезщетение за нарушение на договора.

Преди дни Софийският районен съд прогласи за нищожни клаузи от договор за кредит по дело, водено от Вас, и постанови връщане на неправомерно надвзети суми. Кои са най-често срещаните начини, по които банките злоупотребяват с клиентите, адвокат Иванова?

Обикновено най–масовите и вече доказани са едностранните, без съгласие и уведомяване на клиента манипулации на Базовия лихвен процент (БЛП) и надбавките - и то винаги нагоре, независимо от обективните пазарни условия, което влече увеличаване на Годишния лихвен процент (ГЛП) на кредита и на практика – драстично увеличаване цената на целия договор в годините. Като при такива изменения банките не променят цената само на сключвани занапред договори, но автоматично и на заварени и вече действащи кредити.

Образно казано, тъй като банките търгуват с паричен ресурс, набран при конкретни условия към момента на сключените договори, това е равносилно Вие днес да си купите един хляб за 1 лев, произведен при днешни условия и по днешни цени на вложените продукти, а утре продавачът да дойде при Вас, и ултимативно да Ви каже, ама без реално да ви докаже, че е така: “Виж, от днес цената на брашното се качи с 20 стотинки и затова днес цената на хляба, който си купи и изяде вчера, вече е 1,30 лв. и сега ти ми доплати още 80 стотинки към левчето от вчера, защото имам и разходи за трамвайно билетче, за да дойда до теб да си поискам парите”. След още 2 седмици ситуацията се повтаря, и после пак, и пак… Докогато на въпросния продавач му харесва….

Друг вариант е и промяната в съотношението на компонентите в месечните вноски (няма да изпадам в подробности как по този начин се манипулира цената на договора не само директно, но и индиректно, вторично – например чрез таксите при незаконосъобразно НЕнамалена изплатена главница); промяна в таксите ( макар, че за голяма част аз бих казала, че са изобщо незаконосъобразни (защото по закон такса е сума, която плащаш за услуга, а в ред случаи банката или не предоставя никаква “услуга” така, както законът го е дефинирал, или предоставя услуга, която не може или не желае да обясни каква е, или пък – с някои т. нар. “такси” директно извършва дейност, с която на практика защитава своя собствена инвестиция с цел печалба – например такса за проучване на бъдещ кредитополучател, такса за оценка на предоставяно обезпечение, които всъщност е редно сама да понесе, защото тя има интерес да защити сумата, която отпуска и от която печели лихви, и на практика тя се ползва от тази т.нар. “услуга”) и др.

Обобщено казано, това са все способи, с които банките прехвърлят собствения си търговски риск и ангажимент към клиентите си, като дори в движение едностранно и обективно необосновано си позволяват да променят приетите от страните параметри на договора, което по същество – най–меко казано, е некоректна и неетична търговска практика на по–силния икономически субект към по–слабия, а в по–прав текст – диктат и директно закононарушение, и то в една изключително сложна икономическа обстановка в страната. Липсва всякаква яснота, прозрачност и, най–вече, предвидимост на договорното действие в процеса на изпълнението му.

Решението на Софийския районен съд от 6 август 2013 г. прогласява нищожност на клаузи, които фигурират масово в договорите за кредит, без значение от името на конкретната банка в България - които например дават право на банките да променят и налагат по-високи лихви след сключването на договора за кредит…

Не, не е съвсем така. Вярно е, че сходни клаузи масово са налице при почти всички банки. Проблемът е, че те са обвързани с Общите условия и методологиите за формиране на Базовия лихвен процент на конкретната банка, а те са различни за различните банки и включват различни компоненти, които се оборват по различни начини. Оттук – налице и разлика в начина на конфигуриране на исковете, предявявани пред съда, и способите и начините за доказването им.

Как клиентите на банки с договори, съдържащи неравноправна клауза, биха могли да използват това решение, за да осъдят съответната банка?

На юристите е ясно, но на обикновените граждани не, че всяко съдебно решение се структурира в 2 части– мотиви и диспозитив (това е частта, в която съдът обявява решението си). От тях само диспозитивът се ползва с т.нар. Сила на Пресъдено Нещо (СПН) – т.е. с окончателност, задължителност и забрана за разглеждане и пререшаване на същия казус пред съд повторно. С диспозитива съдът дава отговор и решава конкретните искове, с които е сезиран, като разрешава спора, докато всички, включително и преюдициалните (бел. ред. обуславящите присъдата) за произнасяне на решението въпроси се разглеждат и обсъждат в мотивите, но те са само нещото, обосноваващо защо съдията е решил така, и не се ползват с тази сила. Ето защо, когато от съда не е изрично поискано да се произнесе и обяви дадена клауза за нищожна, той ще разгледа и обсъди в МОТИВИТЕ фактите около твърдения на ишеца в тази посока (още повече, че дори и да няма наведени такива твърдения, по силата на принципа за “служебно начало” сам съдът е длъжен да следи за валидността на договорните текстове), но РЕШЕНИЕ, с което да ПРОГЛАСИ ТЕЗИ КЛАУЗИ ЗА ПРАВНО НИЩО (защото това значи “нищожност”), НЯМА ДА ДАДЕ.

С други думи, банката спокойно може да бъде осъдена и да върне нещо, което е получила незаконно за конкретен период от време, но тъй като клаузите в договора не са обявени за недействителни – още по–спокойно може да продължи практиката си, позовавайки именно на тези клаузи.Това ще наложи периодично кредитополучателите да водят дела до приключване на договора за кредит. Ето защо, след като съдът ИЗРИЧНО се е произнесъл и е ПРОГЛАСИЛ всички атакувани клаузи от договора за нищожни в диспозитива, може да бъде ползвано във други процеси като юридически аргумент от ищците по тях. Особено – ако бъде потвърдено и от следващите инстанции и влезе в сила (а аз съм убедена, че ще бъде, защото в тази част решението е изключително добре мотивирано и аргументирано).

Тук може би трябва да отбележа, че конкретно по договорите на "Юробанк България" от този период, по които имам и други висящи все още дела, аз виждам още някои клаузи, които биха могли да бъдат атакувани, а отделно – и още две фактически основания, по които клиентите ми са били допълнително ощетени чрез още надвзети суми. Тези пунктове обаче за момента не сме си поставяли за цел, и сега предстои да обмислим дали да не бъде сезиран съдът и в тези части с един нов процес, но това доверителите ми трябва да решат, защото (както считам, че е редно) правото е тяхно, и не е работа на адвоката да налага решения за разпореждане с него.

Как ще коментирате решенията на Съда да остави без разглеждане част и отхвърли едно от исканията по делото?

Отхвърлен е главния иск за нищожност на чл.12, който разрешава на банката да променя в хода на договора Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, защото тези промени не са пряко повлияли на увеличението цената на договора в този конкретен случай, но уважава евентуалния иск (на резервното правно основание) и СЪЩО Я ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА ПО ПРИНЦИП (не за случая, a всеобщо), така че всъщност делото е спечелено и за четирите клаузи. Не разглежда само 3 от евентуалните пък, защото не се е наложило поради спечелване на главните.

Вижте, правораздаването не елементарна и самоцелна игра. Има си доста сложни правила. Принципно целта е да се защити едно право. Но пътечките за тази защита могат да бъдат различни и много. Тези пътечки са т. нар. искове, всеки от които, съобразно правното си основание, се провежда и доказва по различен начин. Така че има случаи, в които за да защитиш определено право, можеш да минеш по няколко различни пътя, варианта и когато си посочил, че искаш да се защитаваш по повече от един начин, съобразно зависимостта, в която избереш да поставиш исковете си за това право пред съда. Ако успееш още по първия, който си посочил като главен, тогава (ако така си посочил на съда) няма смисъл и съдът не е длъжен и изобщо не разглежда останалите. Точно такъв е и случаят по делото, което коментираме. Затова по оставените без разглеждане искове мога само да отбележа, че тук изненада няма, предвид подчинеността и процесуалната конструкция на предявените множество искове в стремеж да бъдат обхванати всички правни основания за защита на правата на ищците така, че успехът да бъде гарантиран.

Решаващият съдия Станимира Иванова процедира напълно компетентно и законосъобразно и в абсолютен синхрон както със закона, така и с правната теория и наука. Може би трябва само да се подчертае, че въпросните нищожни клаузи са толкова порочни, че са нищожни на повече от едно законово основание и потребителите трябва да са наясно с това, защото става очевидно, че със сигурност има варианти и биха спечелили в съда.

Резерви в тази част могат да бъдат изразени единствено по отношение разпределението на разноските, за което ние ще предявим съответни искания по законовия ред за допълване решението и корекция, а ако не се получи – ще обжалваме в тази част за разноските.

А пък за единствения отхвърлен засега иск за обезщетението отделно от сумата, която банката е осъдена да върне (който е интересен от гледна точка на това, че до момента не ми е известно някой по точно този юридически път и с такива фактически основания, твърдения и доказателства да е опитал да бъде обезщетен за неправомерните действия на банката) –предпочитам за момента да не коментирам в детайли, защото в тази част доверителите ми вече дадоха съгласие да тръгнем към обжалване, за което аз си имам своите юридически аргументи и обосновка, още повече, че в хода на процеса се постарах да поставя опорни точки за бъдещо обжалване по този иск.

При какви условия прогласяване нищожност на клауза в конкретен договор за кредит от съд може да се счита за задължителна съдебна практика?

Конкретно на въпроса относно съдебната практика – неточно е поставен, защото на юридически, а не граждански език има разлика между “задължителност на решение” и “задължителна съдебна практика”. Принципно, всяко съдебно решение е съдебна практика, а става окончателно и задължително за прилагане между страните в момента, в който влезе в сила, тоест не е обжалвано, или обжалването е приключило на всички възможни инстанции.Това се нарича стабилитет на решението.

А задължителна за съобразяване от останалите съдилища при постановяване решения по сходни клаузи със силата на закон обаче е само практиката на върховните съдилища, която се подразделя на такава, постановена по конкретни дела, и практика, установена в процеса на осъществяване една от най–важните функции на върховните съдилища – по тълкуване закона и унифициране на останалата практика на съдилищата чрез така наречени тълкувателни решения.

Доколкото обаче при банковите дела до момента няма основателно поискано и допуснато до касация “редово” решение на по–ниска инстанция, касаещо установителни искове по нищожни клаузи от кредитен договор, нито пък следствие на противоречаща си практика на съдилища от по–нисък ранг се е стигало до необходимост от тълкувателно дело на ВКС, при водене на делата в тази материя можем да се облягаме само на създаваната от останалите – районни, градски и окръжни съдилища, редова практика по конкретни казуси. За радост, в нея съдилищата в Република България достатъчно коректно, ясно, точно и вече уеднаквено са тълкували разпоредбите на приложимия закон, който е достатъчно ясен, и ги прилагат еднакво при разглеждане проблемите с кредитните договори, така че тази практика е достатъчно трайно, константно установена. Това, впрочем, е очевидно именно и от факта, че до момента от страна на банките (въпреки мощното им лоби на всички нива) не е намерено и обосновано законово основание, чрез което да “пробият” до касация в тази част, да не говорим пък – до тълкуване пред ВКС, въпреки че обикновено задължително опитват.

Възможно ли е такъв тип дело да стигне до касация все пак?

За да стане това, трябва да са налице юридическите основания, посочени в чл. 280 от Гражданския процесуален кодекс. Докато беше в действие старият ГПК до 2008 г., нямаше такава процедура по допустимост до касация. Тя се въведе с новия ГПК, изработен във връзка с хармонизацията на българското законодателство с европейското по искане на Европейския съюз, и на практика делата пред ВКС станаха да го наречем “двуфазови”, две дела в едно – фаза по допустимостта, която ако бъде преодоляна, следва вече фазата по същинската касация (т.е. проверката за правилността и законосъобразността на атакуваното решение на предходната инстанция).

При така въведената предварителна процедура по селекция на делата, които трябва да стигнат до ВКС за касация, основанията за допустимост са нещо съвсем различно от основанията за касационно обжалване. Тези основания са посочени в чл. 280 от ГПК. Трябва да е налице съществен материално-правен въпрос или процесуален въпрос в делото, чието решение се обжалва, и този въпрос да е решен, според т. 1 и 2, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е разрешаван противоречиво от останалите съдилища в страната. От т.3 на същия текст пък се извлича и още едно основание– този съществен материално-правен въпрос или процесуално-правен въпрос да е от значение за прилагането на закона, както и за развитие на правото. Така формулирани, тези основания за допустимост звучат много отвлечено и неразбираемо за обикновения човек, но в практиката са много категорично изяснени от ВКС, още повече, че имаше и изрично тълкувателно решение в тази посока. Тъй като, както вече посочих, практиката на по-нисък ранг съдилища е много уеднаквена, много е ясна и конкретна, до момента от страна на банките не са формулирани въпроси, които да се вместват в дадената от чл. 280 ГПК характеристика, така че да бъдат допуснати техни касационни жалби до редови дела.

Друга евентуална пречка, за са се стигне до касация, е подсъдността на делата за касация във връзка с материалния интерес. Съгласно втората алинея на чл. 280, тези дела трябва да са с по-голям интерес – над 5000 лв. за граждански дела, и над 10 000 лв. - за търговски дела. Евентуално настоящото дело, от гледна точка на материалния интерес, би могло да достигне до касация, би било допустимо - нещо, което в ред от другите дела също не е било налице.

- Да, при повечето дела исковете са до 5000 лева.

- Точно така. А тук предявените искове са на обща стойност около 18-19 000 лева. Ако някой реши да се пробва на касация, това дело би могло да бъде допуснато от тази гледна точка. Но от гледна точка на чисто юридическите основания за допустимост подчертавам, че не виждам основания да бъде допуснато. Не виждам банките какъв съществен процесуално-правен или материално-правен въпрос биха могли да сътворят, с който да заинтересуват върховния съд, предвид точно на това, че е унифицирана практиката на районните, градски и окръжни съдилища.

Доколкото разбирам, хората могат да ползват това решение пред съда, като поискат техният случай да бъде решен по същия начин, но не е гарантирано, че ще получи така. Има ли тогава начин, по който с едно дело веднъж завинаги да се реши въпросът с тези клаузи по договорите за кредит и то така, че да се ползва от всички заинтересовани.

Всъщност да, в закона има такъв способ, и това е завеждането на т. нар. колективен иск. Но тук трябва задължително да направим две уточнения:

Дори да се инициира такова производство, то пак няма да е общовалидно, а трябва да са толкова колективни дела, колкото са банките - нарушители на закона в България по простата причина, която изтъкнах по–горе – у нас всяка банка работи по свои собствени вътрешни правила и методики за определяне на Базовия лихвен процент, които пък в различни периоди също се променят и които са различни за различните банки;
На второ място, но не по важност, а дори напротив, стоят законодателно заложените пречки, проблеми и условия пред завеждане на един колективен иск, към който иначе всеки заинтересован може да се присъедини. Най–грубо казано, това са пречки от чисто административен (само казионни, вписани в нарочен регистър към министерството организации с нестопанска цел имат право да завеждат колективни искове) и от финансов характер (ако колективният иск бъде иницииран от граждани – физически лица, ще бъде трудно обосноваване и доказване на “способност” да понесат разноските по делото, каквото условие е залегнало в закона). Открит и без отговор засега остава въпросът защо Комисията за защита на потребителите не предприема стъпки за реализация на даденото ù по закон и възложено като задължение правомощие за завеждане на колективни искове срещу банки - закононарушители.

Всъщност, в обобщение трябва да се каже в прав текст, че най–прекият и всеобхватен начин за регулация на цялата “каша” около проблемите с кредитите е законодателен. В тази връзка вече доста се говори и в обществото, и се разисква в медиите, като редица и компетентни граждани, и организации са заели конкретна позиция, а "Български финансов форум" с председател Георги Атанасов, към който и аз съм активно съпричастна, от повече от 10–12 години работи упорито и провежда редица инициативи в тази посока, подкрепени и най–вече и от финансисти и общественици като д–р Любoмир Христов, проф. Кръстьо Петков, а и ред обществени организации, като следва да бъде подчертан значителния принос и на колежката адв. Веска Волева, която буквално, запалвайки искрата чрез спечелено свое лично дело, поведе нататък истински кръстоносен поход и окуражи хиляди обикновени хора да бранят правата си в съда.

Особено актуални към момента са - при директно обобщаване и обсъждане на проблемите с неформално организирани в няколко Фейсбук групи - повече от 8–10 000 засегнати потребители, във взаимодействие с Асоциация “Активни потребители”, Експертно сдружение ГЛАС, с активния личен принос на д-р Христов, адв. Веска Волева, проф. Кръстьо Петков, д-р Богомил Николов и др. вече сме подготвили и конкретно формулирани искания за такива промени, поднесени в 8 точки (http://www.zashtitise.eu/peticija-v-zashtita-na-bankovite-klienti), като към настоящия момент, в опит да бъде предотвратено поредното решаване проблемите “на тъмно”, без пряко участие на компетентни, работили с години по темата представители, способни да обосноват и защитят тези искания на действително засегнатите и потърпевши огромен брой както физически лица, така и фирми – вече върви и петиция за събиране нужния брой подписи за внасяне на тези искания в Парламента.

Всеки подпис в подкрепа има своята тежест и ще бъде от полза.