Виктор Асенов, единственият незрящ ултрамаратонец у нас: Границите са в съзнанието ни, винаги можем да ги разширим

В рубриката “Вдъхновяващите българи с увреждания“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Виктор Асенов е единственият незрящ планински ултрамаратонец в България и един от много малкото в световен мащаб. Той обича природата и движението, кара тандемно колело, катерил се е по скали и се е спускал в пещери. Асенов е избрал няколко каузи, които приема за свои и подкрепя - подпомага училището за кучета водачи и популяризира предизвикателствата пред хората с увреждания в срещи с ученици и студенти. От тази година Виктор започна нов професионален път, като води мотивационни лекции и прави масажи в офиси на фирми.

Какво си спомняте за училището за незрящи и с какво ви допринесе обучението там?

На училището казвам „кьоравото“. Може би ще засегна много хора като го нарека така, но лично аз не се чувствам засегнат. Зависи в какъв контекст го използваш. Ако не влагаш лош смисъл в думата, няма проблем. За училището си спомням, че още от първи клас имах много различни съученици. Много тичах по коридорите. Спомням си как ходехме на различни лагери по морето, също и коледните тържества, на които оставах там. В училището научих брайлова азбука и още не съм я забравил, макар и да не я използвам. Имахме и часове по полезни умения, където се учехме да готвим храна, а също и тактилно творчество, където рисувахме и правехме неща от глина в различни форми.

Днес пазя една глинена чаша от този период. Но училището не е за всеки. На мен не ми беше лесно в началото. Но зависи от конкретната ситуация, от заболяването ти и от това дали можеш да се справяш. Има деца, които не могат да се справят и те няма как да са в масово училище. Няколко пъти вече ходя в училището за незрящи и като по-голям и разбирам това. Може би училището, в частта си за незрящите, трябва да се закрие, и да остане само тази за децата с допълнителни увреждания. Незрящите могат да се справят и в масово училище, стига ресурсните учители да си вършат работата. Не всички имат нужната експертиза, а други я имат, но е само на хартия. Като добър пример мога да дам Любомир Колевски, който работи много добре. А познавам много други хора, особено в провинцията, на които им е много трудно, не им се занимава да помагат на учениците да се справят, или не ги насочват. С тази тема трябва да се работи много внимателно. Има още в какво да израстваме. Приобщаващото образование е за хора с доста силна воля, с характер, защото много учители не се справят.

Виктор Асенов, снимка: личен архив

Как се отразява преместването в масово училище и как то се случи при вас?

Трудно е в масовото училище, но само ако човек не иска да се бори и ако няма желание да се справя. Аз се преместих в началото на шести клас. В моя случай училището беше 95 СУ в близост до моя квартал „Сухата река“. В началото много трудно го преживях. Съучениците ми ме отхвърляха и исках да се връщам в специалното училище. После започнах да искам да се движа сам. Директорката на училището се притесняваше, че като се прибирам сам, може нещо да ми се случи. Затова писах декларации, че училището не носи никаква отговорност. Бях почти на четиринайсет години. Имах съученици, които ми се подиграваха, като ми показваха ръцете си и питаха колко пръста виждам. Те отдавна знаеха, че не виждам, и просто ми се подиграваха, усещаше се.

На друго момиче, което нямаше видими увреждания, също много се подиграваха, и то напусна училището и после смени още няколко учебни заведения. Опитахме се да се сплотим с класа, в който бях, но не се получи. Но както по-късно разбрах, в масовото училище има и класове, които не са сплотени, без значение дали в тях има човек с увреждане. Много зависи и от класния ръководител, защото той също може да сплотява класа. Обичах и да спортувам и много исках да защитавам нормативите в бягането, но бях освободен от часовете по физическо възпитание. А в масовите училища основно се играеше волейбол, баскетбол, там нямаше как да играя. Тогава тренирах джудо при Цветолюб Станев. Много хубави спомени имам с него, ходили сме и на много лагери заедно и сме останали с много топли чувства. В обобщение, зависи и от отношенията в класа, и от учителите.

Коя е първата гражданска кауза, зад която застанахте и защо?

Може би бях осми клас, когато поисках да направят звукова сигнализация на светофарите в квартала, в който живея. Заставал съм и в подкрепа на каузата за повече електронни учебници за незрящи ученици. По-късно, докато бях студент, се борих за повече брайлови табелки и водещи линии в Софийския университет. Борил съм се за цялостна достъпност в градската среда, включително звукова сигнализация в градския транспорт. Покрай тези каузи се запознах и с доста хора, които сега са в управлението на страната. Бях ходил и на протестите за опазване на Пирин, Кресна… Бях също и на протестите ДАНСwithMe срещу назначението на Пеевски за шеф на ДАНС.

От 2013 година имах и куче водач и много настоявах незрящите да получат достъп до различни обекти, заедно със своите кучета водачи. Има много митове за тези кучета, а те изобщо не проявяват агресия. А това, с което съм се заел в момента, е да има повече водещи линии за незрящи, които да са вътре в сградите. Не се налага сградата да се затвори, за да се поставят такива линии. Те се лепят върху текущата настилка. Това се прави през нощта, когато сградата не работи. А ако е по-голяма площта, мястото се загражда с ленти, майсторите работят, лепят линиите, и след като изсъхне лепилото, хората могат да минават и върху тях.

Направи се пилотен проект за такова нещо в подлеза на Плиска. Това стана благодарение на кмета на район „Слатина“ в края на 2024 година. Водещите линии не объркват движението, те само помагат на незрящите като ориентир накъде да се движат, за да не се блъскат във врати и други препятствия. По закон тези линии са задължителни за всички обществени сгради. Иска ми се бизнесът да покаже, че може да ги поставя, защото това ще допринесе и за незрящите. На по-късен етап може да се сложат и брайлови табели. Мисля, че е време и в нашата държава, която от доста време е в ЕС, да се подобри средата. Аз мога да се справям и без водещите линии, но бих предпочел да има повече незрящи, които да се движат без проблем и да са активни.

Другото, за което работя сега, е достъпността на продукти, услуги и уебсайтове. Има един европейски акт, който е за уеб достъпност и влезе в сила от 28 юни тази година. Държавата е съобразила законодателството си с този акт. Често казвам на програмистите, че ако спестят време да правят софтуера достъпен още при неговото разработване, на по-късен етап това излиза по-скъпо. Добре е да се заложи още в началото, за да може и корекциите да са по-лесни след това. Има стандарти, които следва да се спазват и те са направени, за да ни е по-лесно. Но има и компании, които правят някои неща недостъпни. Например недостъпността на някои платформи не позволява безпрепятствено плащане с карта от незрящ.

Много постерминали не са с нормална физическа клавиатура с бутони, а са с тъчскрийн. Нямам против това, но трябва устройството да има гласова обратна връзка в слушалки, за да може човек да си чуе софтуера и да си въведе пин кода. Ако става дума за магазин, където има опашка, а постерминалът е с тъчскрийн, човекът трябва да търси начин да каже пин кода на служителя, или да носи точната сума, за да плати в брой. Ако се правят улеснения на плащанията с карта, те трябва да са за всички групи. Тепърва тези неща трябва да се спазват, защото глобите не са малки. Абсолютно всички сайтове, с много малко изключения, също трябва да отговарят на стандартите за достъпност.

Откога е интересът ви към технологиите и къде се намира България в уеб достъпността?

Изцяло ползвам компютър и от години не ползвам брайлова азбука. Понякога предпочитам някои неща без сензорен екран, а с нормални физически клавиатури. България е доста далеч в достъпността във всякакъв аспект. В чужбина има доста помощно-технически средства. Някои от тях могат да се закупят и в България, дори има и европейска програма, по която може човек да кандидатства за неща като очила с изкуствен интелект. Но не всичко се внася. Например скоро видях петметрова лазерна рулетка за незрящи. Има и готварски принадлежности. Има едно яйце, което се поставя при другите яйца за варене и е настроено така, че на определени интервали издава мелодии, указващи колко сварени са яйцата. В България се нуждаем и от повече разнообразие от бели бастуни за незрящи.

Кои са най-важните промени в социалната сфера, които са необходими у нас?

Много е важно по-сериозното назначаване на хора със зрителни увреждания в компаниите. Именно затова аз развих собствен бизнес. Незрящите трябва да започнат да се възприемат като равнопоставени. Да, знам, че немалко хора са срещали недобросъвестни хора с увреждания, които не са си вършили работата, искали са да ги освободят, а законът ги е затруднявал да го направят. Но факт е, че и при хората с увреждания има недобросъвестни служители и не трябва всички хора с увреждания да се поставят под общ знаменател. Във връзка с това трябва да се правят и повече изисквания към фирмите, които строят и правят ремонти.

Наредбата за достъпност е преправяна пет пъти от 2009 година насам. Но тя не се спазва от строителите. Правят се ремонти на тротоари, но на места не се слагат плочки, другаде има електрически стълб по средата на скосяването и т.н. Там, където има дървета, те не се поддържат и клоните понякога са толкова ниско, че човек трябва да върви приведен. В една от разпоредбите имаше изискване всякакви клони и табелки да са на височина най-малко два метра от земята. Ако това нещо се спазваше, щеше да бъде много по-достъпно.

За да ме разберат хората, ще дам един страничен пример, който на почти 100% би сработил и за хора с увреждания. Една майка с бебешка количка най-добре може да ни каже дали градската среда е достъпна за нея. Ако тя е достъпна, остава един много малък процент неща, за да е достъпна и за хората с увреждания. Това са водещите линии по тротоарите и гласовото оповестяване по спирките, както и външни и вътрешни тонколони за всеки транспорт. На някои превозни средства ги има, но или са доста тихи и човек трябва да гадае какво се съобщава, или вече не работят. А това не помага само на незрящи, а и на всички останали, включително и на туристи и новопристигнали в София работници. Факт е, че в метрото всичко това сработва добре. Има как нещата да се поправят с минимални усилия. Има начини хората лесно да разбират дали нещо е достъпно или не е.

Асансьорите по метростанциите са с много кратък експлоатационен живот и често се развалят. Факт е, че има и недобросъвестни граждани, които ги развалят. Но нещата ще могат да се разрешат с повече камери в асансьорите. Има и някои крайни мерки, които поддържам, макар да не се харесват от много хора. Например, ако някой оператор на метростанция види, че се троши асансьора и може с дистанционно устройство да блокира вратите, полицията бързо ще прегледа записите и ще може да залови вандалите. В повечето случаи вандалите рушат, после излизат безнаказано.

Аз мисля, че глобите имат превъзпитателен ефект. Ако човек знае, че няма да му се размине глоба за паркиране на място за хора с увреждания, той няма да го заеме. Ние имаме още много какво да учим като общество. Нашият манталитет на Балканите е малко по-различен. Тук сме малко по-своенравни, не зачитаме правилата, мислим, че винаги сме над тези неща. Ако променим това, нещата ще станат доста по-добре. Доказателство е, че българите са примерни граждани, когато отидат в Германия да речем, и там спазват правилата. В момента правя обучения и за ученици, в които им обяснявам как могат да бъдат полезни на обществото. Ако по-често правим това, повечето хора, включително и управляващите, ще бъдат по-информирани. Зависи от нашия пример. Много е важно да даваме добър пример, без значение на каква възраст сме.

Тандемно колоездене, снимка: личен архив

Вие сте фен на екстремните преживявания. Какво ви носят те и кои са най-екстремните, с които сте се предизвиквали?

Обичам да се предизвиквам. Това винаги ме е зареждало. От малък съм се занимавал с екстремни спортове. Това ми носи мотивация и любопитството къде мога да се надскоча и какво мога да постигна. Искам да продължавам да се предизвиквам и да показвам, че границите са в съзнанието ни и винаги можем да ги разширяваме. Планината ми носи любов. Правя планинско бягане, колоездене и други спортове. По-рядко влизам и в необлагородени пещери, като това го правя само с квалифицирани хора. Някои спортове са групови, каквото е пещерното дело.

Бягането е индивидуален спорт, но го правим с водачи, които ме превеждат през планинския терен. Упражняваме тандемно колоездене и отново сме двама, като човекът отпред управлява кормилото и спирачките, а аз въртя педалите. Тествам възможностите си и го показвам. Едно от най-екстремните неща бе преходът „Персенк ултра“ – 160 километра. Това е планинско бягане от Асеновград, през Родопите и през връх Персенк, и пак до Асеновград. Направихме го за 41 часа с моите пейсъри (партньори). Това е едно много трудно трасе. За тези, които не могат да си го представят, 160 километра са от София до Банско. Проблемна е и променящата се денивелация, тъй като човек ту се изкачва, ту се спуска, и денивелацията е около 6500 метра.

Преди години съм правил и скачане с бънджи, и скокове с тандемен парашут, опитвал съм полет с парапланер, пробвал съм парасейлинг, скокове от високи скали, возил съм се на различни морски превозни средства, теглени от джетове, и т.н. През 2019 година се качих и на 5200 метра надморска височина в Непал, близо до езерото Тиличо в масива Анапурна. Тогава най-високата точка в прехода на групата ни бе 5600 метра, но тъй като някои от хората в екипа имаха височинна болест, стигнахме само до 5200 метра в подножието на връх Тиличо. Бях на интересни места в Непал и останах доволен.

Но едно от най-интересните неща беше еверестинга. За мен то бе и най-трудното. Изпълних предизвикателството Еверестинг, в което трябваше да направя толкова изкачвания, че да натрупам положителната денивелация на връх Еверест. Трябваше да се кача деветнайсет пъти от хижа „Алеко“ до Черни връх. Човек сам си избираше как ще слиза и аз слизах пеша. Направих това в края на зимата, през март, за да може снегът да затрупа всички препятствия по пътя и това да е плюс за мен. Нямаше камъни и други неравности. Изискването е да не се спи по време на еверестинга. Можеш да си почиваш, да ядеш, но не можеш да спиш. На мен ми отне общо 46 часа да го направя. Стартирах в 9.00 часа сутринта на 21 март и завърших в 7.30 часа на 23 март. Не бях спал общо 52 часа, ако се сметне времето за подготовка преди началото и закуската след края.

Направих този еверестинг в подкрепа на кауза. Аз имам куче водач, Тади, което е с мен вече повече от две години. С Божидар Картунов от „Героите на бъдещето“ решихме да инициираме месец, в който да се чува повече за училището за кучета водачи в София. В този месец се предизвиквах в различни неща. Едно от тях бе с пътуване с тандемен велосипед от София до връх „Шипка“, общо 440 километра. След това продължих с други активности. А черешката на тортата бе самият еверестинг. Организирахме го за кратко, но той се получи. Всички пари в подкрепа на каузата се превеждаха на сметките на училището за кучета водачи. Имаше и пари, събирани в кутии в хижа „Алеко“, също и на заслон „Черни връх“. Общата сума бе 40 000 лева, като аз съм предал около 1180 лева и протоколът за тези парив брой е качен и хората могат да го намерят на моята Facebook страница. Държах парите да не минават през мен, за да няма спекулации. Училището се издържа само от спонсорства и дарения.

Още през 2012 година то щеше да бъде закрито и различни хора писахме писма до институции. Тогава получихме отговор от Столична община, че във връзка с наше писмо до Министерски съвет, ще се направи програма, която да покрива средствата за ползвателите, когато те са в училището. Но тези средства са само за един месец и са крайно недостатъчно. Програмата покрива много малък процент, а през останалото време, между раждането на кучето и предаването му на човека, училището трябва да се издържа от дарения. В други части на Европа училищата се издържат от появяването на кучето на бял свят до предаването му на незрящия. Даже поемат и периода на бременността на майката.

Кучето водач улеснява значително незрящите в градската среда. Спестява препятствия и неравности, като ги заобикаля, и незрящият дори не разбира, че ги е имало. Тогава белият бастун му служи единствено за проверка какво е накарало кучето да спре. На мен това ми дава немалка свобода и затова подкрепям училището и неговото развитие. Освен от дарения, училището се нуждае и от приемни семейства. Нужно е те да живеят в София, за да идват на тренировки в училището. Училището се посещава поне веднъж или два пъти месечно. По време на обучението в приемното семейство, училището поема всички разходи за храна, лечение и други. В сайта на училището всеки може да провери какво трябва да направи, за да стане приемен родител. Много съм благодарен на всички дарители. Иска ми се държавата да влезе в тази си роля, за да може ръководството на училището да не се притеснява как ще продължат нещата.

Кои са най-достъпните професии за незрящи?

Масажист, музикант, оператор в колцентър, както и работа с текстове – писане и редактиране на съдържание.

С какво се занимавате в момента и какво ви предстои?

В момента правя масажи и мотивационни лекции, придружени с разходки на открито в планината. За да правя масажи, си направих специално пригодена раница, подобна на планинарска, в която пренасям масажната маса. В друга раница нося масажния стол. Хората често могат да ме видят с раницата на гърба в градския транспорт. Когато пътувам с този обемист товар, винаги търся по-широките врати, също и по-удобните места за сядане. В моята Facebook страница може да се видят всички активности, които правя. Там можете да четете и разгледате по-подробно. Избрах да се нарека Invictus, което от латински може да се преведе „несломим“. В YouTube също могат да се намерят видеоклипове с мои участия в бягания.

Следете новините ни в GoogleNews