Велислав Стоянов (Вили) за музиката, революцията, джаза, пънка и Йосиф Цанков

Това е едно дълго отлагано интервю...

Не знам откъде да започна, но най-напред трябва да кажа, че познавам Вили от дете. Аз завършвах музикалното училище в София през 1990, а Вили беше от "зайците". В един випуск с още един велик музикант - тромпетиста Мишо Йосифов (към днешна дата доктор Михаил Йосифов).

Кой да знае, че само няколко години по-късно зайците ще станат лъвове и ще доминират на родната джаз сцена.

Малко по-късно съдбата ме събра отново с Вили и Мишо и свирехме заедно десетки, да не кажа стотици пъти. Те бяха част от брас секцията и при нас, в "Хиподил". И в "Уикеда".

Преживяли сме толкова много неща заедно, че никога не си бях дал сметка, че Вили е внук на легендата Йосиф Цанков. И преди година, когато разбрах, че той е започнал да свири и записва музиката на дядо си, реших, че е време за голямо интервю. Само че, поради моя несериозност или поради тъпата пандемия от трижди по-тъпия COVID-19, това интервю така и не се случи.

Вили обаче продължи да бачка. И на 3 юни всички, които са в София, ще могат да се насладят на промоцията на втория албум на Вили с произведения на бележития му дядо - албумът "Приказка".

Така година по-късно вторият информационен повод вече нямаше как да бъде изпуснат. И с Вили си чукнахме среща около Попа. Той тъкмо излизаше от ефир - Вили има свое предаване за брас музика по радио "Тангра".

- Вили, изключително ми е трудно да те представя, защото ти си като че ли 20 неща едновременно – преподавател, джазмен, аранжор, радиоводещ. И внук на големия български композитор Йосиф Цанков. И още нещо – пънкарят Вили, защото аз те познавам от пънк сцената, която сме делили стотици пъти (Велислав Стоянов е част от брас секциите на Хиподил и Уикеда). Кой Вили си ти в момента?

В момента съм Вили, който много се радва, че след една година уговорки най-накрая се виждаме да говорим за музика. Иначе сега, като сме заедно и се сещам за оня голям концерт в Арена Армеец (Хиподил, Контрол Ревю и Нова Генерация). Някак си ми се е затвърдило мнението, че музикант, който не е минал през пънка и през кръчмата, е малко по-малко музикант...

- Тоест не е научил какво е директната критика. Тя не е критична статия в сайт, а може да се изрази с директен удар с бутилка в главата например...

Ами да. За мен тези години, в които имах щастието да свиря с Хиподил и с Уикеда са може би най-безметежните. За мен това е спомен, който не заменям с нищо. Освен това точно с тези банди, точно тези млади мъже, които се наслаждават да пеят и свирят точно каквото си поискат осъзнах как да си преборя сценичната треска.

- Миналата година имаше, както обичаме да казваме в медиите, „информационен повод“ да се срещнем. Тогава нещата се разпаднаха заради тъпия COVID-19. Днес обаче отново имаме „информационен повод“, но втора част. За тези, които не знаят – ти си внук на доайена на българската поп музика – Йосиф Цанков. Имал съм щастието да работя с музиканти от това поколение. Всички до един казваха за дядо ти една дума – „пич“. Как реши да се захванеш с този проект (ти не си успял да видиш дядо си, той е починал 5 години преди да се родиш). Как ти дойде тази идея – да се срещнеш с дядо си по тоя начин?

Ще ти отговоря веднага с клишето, че отговорът се съдържа във въпроса. Дядо ми е написал много интересна музика. Да, ние не сме се виждали и да, музиката му е предизвикателство. Дойде някакъв момент, в който разбрах, че искам да свиря музика на дядо ми. Това се случи може би преди две години, когато в един ден изведнъж си зададох въпроса – „Добре де, защо правя някакви неща, а това, което имам и това, което най-вече аз имам право да правя, не го правя“. И седнах да мисля. Сигурно си чел мои интервюта и публикации, в които аз съм изразявал своето мнение за българската вокална школа. Което не е високо. И понеже знам горе-долу къде се намирам като тромбонист, реших, че ще възложа тази задача на себе си. Сигурен съм, че има и по-добри майстори на тромбона, но съм категорично убеден, че ще изсвиря песните на дядо си по-добре, отколкото ще ги изпея. Към днешна дата аз искам да свиря тази музика с всякакви хора по всякакви различни начини, за да докажа, че не само музиката на дядо ми, но и старата, хубава българска музика си струва да бъде свирена, защото това е начинът, по който тя живее. Тази инициатива ще продължи. Тя започна миналата година с една промоция на 28 октомври на албума „Онзи вятър от първата среща“ който легна на едно скеле за джазов секстет, поставено от Михаил Йосифов.

- Тоест твоят (а и мой) боен другар, доктор Михаил Йосифов, е замесен отново сериозно в проекта...

Питая изключително топли чувства към Мишо (не в сексуалния смисъл на думата), той неслучайно е и мой кум. Когато му споделих за идеята за нови аранжименти, той веднага каза „Аз ще ги направя“. Така се роди един много красив албум. Това обаче беше само първата стъпка. Дойде момента за втората – да предизвикам сам себе си като аранжор. Така се родиха 20 миниатюри за 4 тромбона по музика на дядо ми. Подарих ги на Музикалната академия и вече съм спокоен, че ако някой поиска да свири парче на Йосиф Цанков, ще може да получи партитура с хубаво направен аранжимент за 4 тромбона.
Третата стъпка беше... преди малко пуснах едно изречение за моята нега към хубавото българско пеене. Случайно стигнах до едно момче, което е студент първи курс в специалност Режисура в НАТФИЗ. Той не е певец. И може би точно заради това и заради страстта му и пожеланото от него образование той има изключителен усет към българският език. За мен това беше изключително важно, защото дядо ми е писал песни по текстове на Веселин Ханчев, Димитър Василев, Димитър Точев, Павел Матев. Изобщо, в неговите песни текста е повече от важен. А текста се оказа една от големите спирки за българските певци. Те, уви, не могат да си представят звученето на някои думи. Не могат да предадат емоцията така, както го прави една Маргарет Николова например...

- Димитър Симеонов – Мончо (светла му памет) казваше за Паша Христова – „Тя бе съвършената конкурсна певица. Нямаше конкурс, който да не може да печели. Нямаше сценичното поведение на една Леа Иванова, но беше брилянтна!“

...същевременно обаче с изключителни динамични нюанси, с изключителна плътност и красота на гласа... Та така стигнах до Пепи, за когото говорех преди малко – студент в НАТФИЗ, режисура за драматичен театър. И решихме да легнем на основата на стилът, който познаваме като боса нова. Разбира се, той е разгледан малко по-джазово, защото гост музикантите в албума са Венцислав Благоев, Милен Кокошаров, Атанас Попов – въобще, албумът стана много фин, много красив. Естествено дойде заглавието „Приказка“ – най-красивият аранжимент в албума, дело на Милен Кокошаров, именно на това произведение.

- Вили, май само ти си наследник на дядо ти. Доколкото знам, други музиканти във фамилията ви няма...

А, не, сега смятам да натискам и моя син да влиза в една от бандите ми – „BrazzViliDJ“. Да види къде има брас, къде има пънк, малко да му трепне сърчицето.

- А и да влезе в семейния бизнес...

Точно така.

- Къде ще е промоцията на новия албум?

На 3 юни, в кино „Kабана“, където ще свирим всичко от албума на живо. Организатор е Мартин Михайлов, а финансово рамо ни удари програма Култура на общината, за което аз съм много благодарен. Така, както съм благодарен и на Министерството на културата, където също спечелихме финансиране за албума „Онзи вятър от първата среща“.

- Ще изляза малко от основната тема, защото ти се занимаваш и с много други неща. Например, съвсем наскоро видях едно твое нахлуване заедно с бандата ти „BrazzViliDJ“ на сцената на софийското музикално училище по време на церемонията по изпращането на зрелостниците там....

Още ме е яд, че ти не се качи на сцената с мен, но нямаше пиано...

- Ти преподаваш там, дирижираш училищния духов оркестър.

Дирижирам е много силна дума. Водя. Всъщност това, заради което започнах да работя в музикалното училище е факта, че не се чувствам много добре от това, което подготовка на учениците по медни духови инструменти след музикалното, а донякъде и след академията. Смятам, че музикалният живот, който изградихме ние (казвам го без никакъв срам), а и музикалният живот в света в момента е далеч по-предизвикателен, отколкото беше преди 15 години. А всъщност тези деца и инструментално и ментално не са готови за това. Разбира се, има и изключения. Но като цяло начинът на преподаване е много остарял. Децата, с които работя са много умни, много чаровни. Както знаеш аз не съм с диригентско образование, аз просто съм един самоотвержено работещ духач...

- Ти си един от тях. Същото се опитвам да правя и аз с моите студенти. През цялото време им казвам, че аз не съм доктор Мицов, а съм Венци, един от тях. И че така, както те учат от мен и аз уча от тях...

Да, така е. Но те, учениците, често са учудени, когато им казвам, че в музиката има три основополагащи фактора – ритъм, звук и интонация. Когато им се обяснява по колко часа на ден трябва да се свири и как трябва да се обработват различните щрихи, различните видове звук, различните динамики, скоростта на въздушната струя, се оказва, че им говоря за неща, които те не са чували. Сега, дали те не са слушали преподавателите си, което в пубертета е напълно нормално, или някой не ги е занимавал достатъчно в детайли, не знам.

Всъщност това се случи и духовият оркестър тръгна добре, но за съжаление пандемията миналата година разсипа голяма част от основите, които бяха поставени. За съжаление, дистанционна работа с големи състави е малко невъзможна задача.

- Смяташ ли, че мотивацията у младите (и не само младите) музиканти беше смазана от извънредната обстановка покрай COVID-19?

Гледайки себе си, мога да кажа това – първата седмица през първия lockdown изпаднах в много тревожна паника. Аз съм човек с 3 деца... страшно е. След това обаче си казах – да де, обаче всички хора около мен също са в това положение. И реших да генерирам усилия в това имено сега да свърша всичко онова, което иначе, в нормален режим, не мога да свърша. И, слава богу, ето, идват едни резултати, от които аз съм безкрайно доволен. Например новияt албум на другия ми проект – групата “The essential funk trombone”. In your face саунд, жив запис, с много енергия. С другата ми банда „BrazzViliDJ“ имаме нов албум, чиято промоция ще бъде на 29 юни. Отново в кино "Кабана", този път с малко повече пънк. Записал съм един кавър на „Страстно обичам жените“, който е много пънкарски.

- Вили, сега от позицията на човек с огромен опит зад гърба си, ми се ще да те попитам нещо в края на това интервю. Дълго време смятах, че нашето поколение трябва да извърши революция. Днес си задавам друг въпрос – дали не трябва първо да преживеем еволюция?

Стъпваш в размисли, които са твърде тежки за бедната на мозъчни клетки моя тромбонова глава. Но, ако съм разбрал правилно твоя въпрос, отговорът ми е такъв – всеки трябва да прави това, от което разбира. А не да се води от максимата „аз съм такъв, защото съм такъв“. И спрямо познанията си трябва да правим всичко по най-добрият начин. Смятам, че това, само по себе си, би довело до революция. А мисля, че това зависи и от еволюцията на всеки конкретен индивид и в този ред на мисли смятам, че двете неща вървят ръка за ръка, а резултата е неизбежен.

- Тоест, нашата работа в момента – и на теб и на мен – е да бъдем някакви нови просветители...

В някакъв аспект ние сме такива. Според мен когато по запознатите хора отварят вратите на някой абсолютно незапознат, и го учат, например, да слуша музиката с любов, да я свири с любов, да натрупва знания – това е просветителство.