Университетите са в дълбока криза, необходима е спешна държавна намеса

Добрин Тодров е доктор на философските науки и професор по история на философията в МГУ "Св. Иван Рилски". От десетилетия във фокуса на вниманието му са проблемите в българското висше образование, което сега е в дълбока криза. Как да излезем от нея? Проф. Тодоров дава отговор на този въпрос в книгата си "Кризата в университетското дело в България и един възможен изход", а предложения модел разяснява в интервю за OFFNews.

Текстовете на проф. Тодоров за OFFNews може да видите ТУК.

Проф. Тодоров, описахте в книга възможен изход от кризата в българското висше образование. Кои са основните проблеми според Вас?

Става въпрос за комплекс от множество проблеми. На повърхността изглежда, че най-големият от тях е малкият брой студенти, но всъщност по-важният е непривлекателния образователен продукт, който предлагат българските висши училища.

Ние реално губим конкуренцията от нашите колеги от чужбина. Това е видно от факта, че отличните, най-добрите, а вече и добрите възпитаници на средните училища от страната предпочитат да получават образованието си зад граница. По тази причина в нашите висши училища идват хора с относително ниска предварителна подготовка и слаба мотивация за учене. За тях висшето образование е странична дейност, с която не се чувстват особено силно ангажирани. Те следват сякаш между другото, но университетите ги търпят, защото те представляват ценни бройки, носещи им държавна субсидия.

Главната задача на висшите училища е да предоставят приличен образователен продукт, като гаранция за неговото добро ниво следва да даде държавата, която да въведе минимални изисквания за качество на обучението и механизми за спазването им.

Обществото също трябва да прояви взискателност и да се ангажира по-активно с проблемите на образованието, вкл. висшето. То трябва да избере между удобството и ниския финансов разход за получаване на висше образование или по-високо качество. Това означава да разбере, че след като следването ще е основното занимание на студента за 4-5 години, то неговата издръжка следва да бъде поета от различни източници, между които трудовата дейност на студентите няма да е основния.

Кризата ще се отрази и на тазгодишния прием. Колко записани да очакваме след последните класирания?

План-приемът се редуцира - тази година е по-малък от миналогодишния, но като имаме предвид, че значителна част от отличните и най-добрите абсолвенти на средните училища няма да продължат обучението си в България, че известна част не са си взели матурите, а друга част не проявяват интерес към следване, се оказва, че тазгодишният план-прием почти сигурно няма да бъде изпълнен. В момента е въпрос на гадаене с колко.

Това означава, че е много вероятно да има свиване отвътре на университетите, като един от основните проблеми е как да се съхрани човешкият потенциал в тази криза. Според мен най-важна задача днес е да се запази всичко ценно, което имаме – и продуктите, и хората, които ги създават. В този смисъл държавата трябва да въведе минимален квалификационен ценз за преподавателите и да наложи изцяло практиката за допускане до аудиториите само на хора, положили конкурсен изпит. Така няма да се допусне освобождаването на преподаватели с висок ценз и немалък хоризонт за бъдеща работа, но с недобри позиции пред академичните ръководства, за сметка на по-малко квалифицирани или без перспективи поне за средносрочна работа – навършили пенсионна възраст, но послушни техни колеги.

В книгата си споделяте, че въвеждането на минимални изисквания към университетите и спирането на субсидията за тези, които не ги достигат, е възможно решение. Бихте ли обяснили идеята си?

Да. Предлагам въвеждането на праг - минимална акредитационна оценка 8 по десетобалната система, под която обучението по дадено професионално направление да се прекратява. Оценка 8, получена от Националната агенция по оценяване и акредитация, трябва да е долният праг за допуск до дейност. А горният, който вече дава достъп до държавно финансиране, да е 9.

А защо 8 и 9?

Всъщност, държавата е въвела тези два прага за допълнително платено обучение, като покрилите долния - 8, имат право на 5% платен прием спрямо капацитета на направлението, а тези с 9 - на 10%. Тези с оценки над 9 също имат право да откриват филиали в чужбина. Иначе казано, за определени цели държавата вече е въвела тези изискуеми прагове, т.е. те не са произволно и случайно избрани. Чрез тях се фиксира определено ниво за качество на обучението, което би могло да се приложи както към държавното финансиране на обучението по професионални направления, така и при общата акредитационна оценка на висшите училища.

А какво да се направи с уникалните специалности, ако университетът има ниска оценка?

Затова са въведени защитени специалности.

Целта е първо да се гарантира покриването на минималния праг от всички, второ, да не загубим уникалните специалности. Те не са толкова много и биха могли при добро структуриране да бъдат прехвърлени към университет, който покрива прага за самостоятелно съществуване, а именно 9 по десетобалната система.

Слава Богу, нямаме държавно висше училище с акредитационна оценка под 8. Тоест не се поставя под съмнение неговото съществуване. Въпросът е дали ще продължи да съществува самостоятелно, или ще трябва да бъде присъединено към висше училище с по-висока от неговата дееспособност.

Имате предвид сливане на университети?

Това е най-деликатният въпрос, който ще предизвика и най-голяма съпротива. Всяко висше училище е уникално, има своя облик и в друга ситуация аз никога не бих си позволил да предлагам подобна мярка, тъй като смятам, че институциите са много важни и трябва да бъдат съхранявани по възможност, но не на всяка цена – все пак те се създават от хора, за да служат на хора и когато вече не могат да изпълняват добре тази си роля следва да бъдат трансформирани. Проблемът в случая е, че някои институции са очевидно по-малко дееспособни от други и по тази причина се налага да бъдат обединени, за да се гарантира минималното ниво за качество на обучението, водено в тях.

Искам дебело да подчертая, че обединението не е самоцел. Не бива да се поставят предварително никакви квоти за това колко трябва да бъдат евентуално загубилите самостоятелност висши училища. Всеки казус следва да бъде разглеждан по отделно, като внимателно бъдат претегляни всички аргументи за и против обединението на даденото висше училище с друго. При всички случаи това ще е болезнен процес, но държавата следва да го проведе, като защити обществения интерес и се противопостави, ако е необходимо, на местните и частните интереси.

Добре ли би било например да се обединят техническите висши училища в София в една Политехника?

Това е стара идея, която периодично се възражда. Аз смятам, че създаването на Политехника при настоящите условия не е най-добрият вариант. Той е възможен и от административна гледна точка изглежда най-лесен. Ала в този момент Техническият университет - София, който се мисли като основа на Политехниката, е твърде голям за българските стандарти, с голям брой факултети, други основни звена, студенти, преподаватели и т.н. Ако към тях се присъединят звената от останалите 7 висши инженерни училища в столицата, евентуалната Политехника би включила в състава си прекалено много основни звена, което ще я направи неуправляема мегаструктура. Да не говорим, че ще е по-трудно да се гарантира еднакво ниво на качество на обучението на студентите по твърде широк кръг и разнообразни специалности.

Поради тази причина в книгата си припомням едно старо предложение на бившия ректор на Химикотехнологичния и металургичен университет проф. Камен Велев, който в качеството си на зам.-министър на висшето образование през 2000 г. предложи да бъдат обединени ХТМУ, Лесотехническият университет и Минно-геоложкият университет „Св. Иван Рилски“, като по този начин се създаде едно средно голямо по своя мащаб, с уникални и допълващи се специалности висше училище, което ще има много интересен собствен облик.

Смятам, че другото ядро, около което може да се създаде по-малко и дееспособно висше училище е Университетът за архитектура, строителство и геодезия, в което да се влее Висшето строително училище „Любен Каравелов”.

Така вместо една голяма Политехника, ще има три висши технически училища в София, които ще бъдат дееспособни, ще гарантират едно добро качество на обучение и всяко ще има специфичен облик.

А какво ще стане с преподавателите?

При три висши училища (Техническият университет – София и двете обединени), преподавателите биха се съхранили, тъй като оценките на водещите сред тях са достатъчно високи. Дори някое от направленията в тях да е с по-ниска оценка, аналогичното направление в друго висше училище ще гарантира достатъчно високо ниво на обучението, а обединеният университет ще запази направлението и преподавателите, които ще водят обучението.

Преподавателите в университетите застаряват, а пред младите кандидати се слагат препятствия още на входа. От друга страна, няма изискване за педагогическа правоспособност на преподавателите и всякакви хора могат да влязат и да се учат на гърба на студентите...

Да, на принципа проба-грешка.

...Как да се подобри средата?

Просто да се върнем към собствените си традиции. Преди приемането на Закона за развитието на академичния състав за да стане човек университетски преподавател, трябваше да премине през конкурс. С този нов закон от няколко години насам се създаде възможност да бъдат назначавани асистенти на временни трудови договори, без да полагат конкурс, т.е. без да се доказва тяхната професионална компетентност. Затова и най-простата мярка е този режим да бъде отменен и да се върне старата традиция в университетите да влизат хора поне чрез конкурс, а в недалечно бъдеще – и с докторска степен, което е общо взето международен стандарт. Ако успеем да постигнем тези две неща в обозримо бъдеще, ще бъде гарантирано, че в университетите няма да преподават случайни хора.

Като че ли е илюзия представата, че в университетите има академична свобода – всичко се решава от ректорските ръководства и не се чува гласът на хората от низовите звена - катедрите, които всъщност вършат работата и познават проблемите отблизо. Те са потиснати и свити, включително заради мизерните си заплати. Как да се преодолее този порочен модел?

Отново връщайки се към собствената си традиция. До 1947 г. в България съществува модел за устройство на университетите, предимно в СУ, но и някои частни, който е аналогичен на този в Западна Европа и Северна Америка. Този модел продължава да съществува в цивилизования свят и до днес.

Ние трябва да се откажем от съветската система, която е наложена тогава и която в продължение на 70 години придава облика на висшите училища в страната и която фактически ги превръща в бюрократични институции. Заради нея твърдя, че в България няма университети в истинския смисъл на думата, ако се гледа принципа на вътрешното им устройство. Има по-скоро институти от съветски тип, в които няма как да властва свободен академичен дух. Около 1995 година тези институти се преименуваха на университети, но това не ги превърна по същество в такива.

Да се върнем на устройството на висшите училища. До 1947 г. у нас основната структурна единица в тях е катедрата, която е изградена около редовен професор, който е с призната висока репутация като учен и преподавател с дългогодишен опит и високи постижения. Той формира екип от извънредни професори, частни доценти, асистенти, той си избира докторантите и носи отговорност за цялостната дейност на катедрата. Така тежестта на ръководителите на катедри в управлението на университетите - редовните професори, е най-голяма. При съветската система, която функционира и досега на колективистичен принцип - без ясно лидерство и персонална отговорност, катедрите и съответните ръководители нямат тази тежест. Основните проблеми се решават от ректорските ръководства и по идея от академичните съвети, които трябва да изразяват общата воля на преподавателското тяло, но често само легитимират решения, които вече са взети в по-тесен кръг.

Тук може би трябва да отворим една скоба и за несъстоялата се реформа относно настоятелствата на висшите училища. Това е един изключително важен орган, който може да бъде много полезен за тяхното развитие. Но днес по същество настоятелствата не се оказват реален коректив, който може да контролира и направлява дейността на университетите. Те са повече или по-малко фиктивно съществуващи органи. Може би на някои места са по-дейни, но впечатлението ми като цяло е, че не участват активно при решаването на проблемите във висшите училища.

Вътрешното преструктуриране на университетите е ключово и това би било реформа по същество, която би променила облика им радикално. За съжаление не виждам готовност за нея. Затова и моето главно предложение е в момента да не правим дълбоки реформи, а да извършим своеобразна спасителна операция. Става дума буквално за съхраняване на всичко стойностно в нашето университетско дело. Всеки годен да покрива определени квалификационни изисквания преподавател, да осигурява определено ниво на обучение във висшите училища и професионалните направления - той трябва да бъде запазен. И ако евентуално в бъдеще възникне благоприятна ситуация, да се премине и към истинска реформа във висшето образование. Но главната ни задача днес е да запазим наличния потенциал и добрия продукт където и да се предлага такъв.

Тоест държавата да въведе минимални критерии за преподавателите и финансиране на база акредитационна оценка?

Това са инструментите – държавата трябва да гарантира, че в университетите ще работят квалифицирани хора на определено ниво, като Националната агенция по оценяване и акредитация (НАОА) е органът, чрез който тази политика може да бъде наложена.

От една страна няма много пари за образование, от друга – като че ли те се разпиляват. Разреши се почти безконтролно откриване на специалности, направления, звена. В СУ например има два педагогически факултета! И всички те получава държавно финансиране. Как да се върнем към нормалното висше образование, чиято основна цел не е правенето на пари?

Държавата трябва да влезе в ролята си и да въведе въпросния контрол, като премине от регистрационен към лицензионен режим. В продължение на години държавата просто регистрираше почти всички заявки на висшите училища за започване на обучение в нови професионални направления, а много често и за откриване на основни звена в тях. Като въведе минимални изисквания, тя просто ще даде лиценз за работа на тези, които ги покриват или ще отнеме лиценза на тези, които не ги покриват. След това чрез механизмите на финансирането вече ще стимулира едни за сметка на други. Тя вече е започнала този процес. Бяха направени няколко положителни стъпки в тази посока. Държавата се ангажира, като въведе диференцирано финансиране според нивото на оценка за качеството на обучение. Но трябва да допълни тази стъпка с по-важната – да въведе тези минимални прагове или летва, която дава допуск до обучение изобщо. В нея е топката, образно казано.

И до днес съществува спор кое е правилното - широкопрофилно обучение или тясна специализация в бакалавърската степен. Университетите ни по традиция избират второто, но бизнесът е крайно недоволен от кадрите, които му предлагат. Кой е по-добрият вариант според Вас?

Това е голям спор между застъпниците на две образователни стратегии. Едната е за създаване на тесни специалисти, а другата – за изграждане на личности с потенциал за широка професионална реализация. Аз съм застъпник на втората концепция по една проста причина – развитието на стопанството днес, а изглежда и занапред, е такова, че ако приемем за вярно клишето, че в бъдеще ще имаме икономика на знанието и тя ще бъде бързо развиваща се, с чести промени на професиите, ако продължим да се придържаме към досега господстващата стратегия за създаване на тесни специалисти, просто ще унищожим перспективите пред нашите студенти.

Държавата е декларирала в Закона за висшето образование, че обучението в бакалавърската степен трябва да е широкопрофилно и да дава знания и умения на ниво професионално направление, но всъщност не е внедрила в практиката това изискване. Оттук и това разминаване на обективния интерес на нашите абсолвенти и инерцията на специализираното обучение, което продължава вече няколко десетилетия.

Другият въпрос беше свързан с очакванията на бизнеса. Тук ясно трябва да се каже, че потребителят на висшето образование у нас не е бизнесът, а обществото и в частност младите хора, които обучаваме. Трябва да се грижим на първо място за техния интерес. Разбира се, че трябва да се има предвид и интересът на работодателите, тъй като голяма част от тези млади хора ще отидат тъкмо при тях, но трябва да се отчита и дългосрочният интерес на нашите възпитаници, защото тяхната професионална кариера ще продължи няколко десетилетия в различни стопански субекти, някои от които ще са зад граница. Те трябва да са готови на базата на широк фундамент от знания и умения впоследствие да овладяват и широк набор от професии, някои от които още не съществуват. Ако от самото начало биват ограничени в една професия, след няколко години просто ще станат излишни. Затова трябва да се постигне разбирателство между обществото, университетите и частния бизнес и той да приеме факта, че трябва да доучва нашите възпитаници, тъй като ние създаваме „полуфабрикати“. Казвам го в добрия смисъл на думата – хора, които впоследствие могат да бъдат гъвкави и адаптивни в своята професионална кариера и да овладяват широк набор от професии. Овладяването на конкретната професия е задача на бизнеса, който или трябва да я възложи на университетите, които да открият специални звена за доучване, или да създаде добре познатите в България до преди няколко десетилетия ПУЦ-ове - професионални учебни центрове.

Навремето се отнасяхме доста пренебрежително към тях и беше срамно да се каже, че някой е завършил ПУЦ, но мисля, че е дошло време тези образователни звена да се реабилитират. Както виждам, някои работодатели вече го разбират и са създали свои образователни центрове, в рамките на които за няколко месеца човек може да овладее определена професия.

Когато оценяваме вида знания, умения и способности, които трябва да притежават студентите накрая на своето следване, трябва да имаме ясен ориентир и да формулираме конкретни съдържателни цели. Дълго време у нас не съществуваше такъв ориентир. От няколко години обаче има държавен документ, в който тези конкретни знания, умения и компетентности са описани подробно за всяко образователно ниво и това е Националната квалификационна рамка на Р България. Затова и аз настоявам в книгата тя да бъде взета като отправна точка и съобразно нея да бъде развивано висшето образование. Както е известно нашата рамка е адаптиран превод на Европейската референтна рамка за ключовите компетентности, благодарение на която е възможно сравнение на обучението в различните страни от ЕС. Ако искаме да изпълним със съдържание нашето членство в ЕС в сферата на висшето образование, трябва да въведем в практиката това, което сме декларирали под формата на този документ.

Ректорите не разбират ли необходимостта от описваните от Вас промени и не искат ли те да ги започнат?

Ректорските ръководства са в специфична и доста трудна ситуация, това трябва да се признае. Тяхната главна задача е да осигурят оцеляването на собствените си висши училища. В този смисъл, те не могат да се интересуват толкова от обществения интерес, затова той трябва да бъде защитен от държавата. Съпротивата на академичните ръководства срещу всякакви промени във висшето образование, която виждаме през последните години, от тяхна гледна точка е логична и естествена. Те трябва да гарантират работните места и заплатите на своите преподаватели и едва ли може да се очаква активно съдействие от тяхна страна за промени, които биха увеличили контрола върху работата им.

От друга страна, съществуват разлики в интересите на различните висши училища, като високо оценените висши училища би трябвало да приемат по-радушно моите предложения от по-ниско оценените. Оказва се обаче, че въпреки че на хартия университетите у нас са конкуренти, всъщност между тях липсва реално съревнование. Съществува своеобразен картел, при който има разпределение на териториите и по-добре оценените се примиряват с един специфичен образователен дъмпинг, осъществяван от страна на по-ниско оценяваните. Първите не му се противопоставят, за да бъдат запазени всички висши училища такива, каквито са, въпреки че по такъв начин се губи възможността за концентрация на относително добри студенти и преподаватели, т.е. потенциал за повишаване качеството на предлагания образователен продукт, а и спестяване на средства, които иначе се разхищават за обучение със съмнителна стойност.

Преди 30 г. в университет се влизаше много трудно, сега всеки може да запише всяка специалност, която пожелае. Кое е по-добро?

По принцип е по-добре да може всеки да опита да следва. Проблемът е, че университетите не са в състояние да правят подбор и спокойно да отсяват тези, които нямат нужната подготовка, мотивация и показват съответните постижения. Между другото, в България преди 1947 г. е функционирал либерален модел в това отношение – за лесно записване за студент и предявяване на високи изисквания след това. Сравнително малък процент от първоначално записалите се е завършвал. Сега, поради системата за финансиране, ние сме принудени да държим колкото се може повече „бройки”. Аз наричам част от студентите „мъртви души“, а друга част „фантоми“, тъй като някои от тях почти ги няма в университетите. Дали са имената си, за да се получи срещу това субсидия, но ги няма в аудиториите. За съжаление някои от тях стигат и до диплома, тъй като преподавателите сме принудени да правим понякога безпринципни компромиси и да си затваряме очите, само и само да си гарантираме заплатите, а и оцеляването на висшите училища.

Мислех, че проблемът е, че не могат да четат, а то проблемът е, че въобще не сте ги виждали!

Е, това е може би малко краен извод. Все пак по-голямата част от записалите се студенти присъстват или поне по-редовно присъстват на занятията, но вече се оформя и такъв контингент – освен мъртвите души и въпросните фантоми. Но пак казвам, не това е най-важното. Важното е, че всъщност ние гледаме по доста циничен начин един на друг – студентите и преподавателите, което е силно морално развращаващо за младите хора и рано ги покварява, а нас ни обезкуражава, да не кажем дори отчайва. Студентите бързо разбират, че могат без усилия да имат постижения, за които техните колеги зад граница полагат огромни усилия. Това в някаква степен обезсмисля труда на преподавателите, обезценява и дипломите, които университетите дават. По тази причина и репутацията на висшето образование в България се влошава през последните години, за което допринасят и скандалите, които периодично се появяват.

Ако имат толкова сериозен недостиг на базови знания, как им преподавате специални дисциплини?

За това става дума, това е и нашият голям спор в университетите. Колегите, които водят занятия по специализираните дисциплини, смятат, че те са най-важни и приемат като даденост, че студентите би трябвало да дойдат с определено ниво на базови знания и умения. Самите те обаче бързо констатират, че това тяхно очакване не е оправдано. Аз съм говорил с много колеги от специализиращи катедри, които се учудват на нивото на невежество на студентите и не знаят как да постъпват. Обикновено изходът е в снижаване на изискванията към студентите.

А що се отнася до важността на общообразователните дисциплини, съм съгласен, че тя ще нараства не защото аз водя такава, а защото видът знания, умения и компетентности, които те дават и са описани в Националната квалификационна рамка е такъв, че изисква те да бъдат постигани именно чрез обучение по обобщаващи и даващи базови знания и умения предмети.

Практиката обаче показва обратното - първите, които се оказват под ударите на евентуални съкращения са тъкмо преподавателите по общообразователните дисциплини, което поставя под съмнение в крайна сметка университетският тип обучение във висшите училища.

Посочихте много проблеми. Откъде да започне държавата?

Трябва да осъзнае отговорността си. До това опират нещата. За да се формира воля за действие, политиците и администаторите трябва да осъзнаят неотложността на решаването на проблемите. Очевидно те живеят с убеждението, че могат да се снишат и бурята някак си да ги отмине. Е, бурята вече е при нас. Няма място за отлагане. Когато осъзнаят неотложността на действието, тогава вече може да се обмисля какво конкретно да се свърши. Аз си давам сметка, че моите предложения са спорни и не претендирам те да представляват някаква панацея, още повече, че в книгата съм засегнал само част от проблемите на висшето образование. Но вече трябва да започнем да говорим по същество и да действаме, а не просто да се оплакваме от продължаващия упадък на висшето образование у нас.