Стенограмата „КТБ“ трябва да е публична и при несъгласие на участници в нея

На 12 май съдът задължи президентската администрация да оповести стенограма от среща при президента Росен Плевнелиев през юни 2014 г., на която е обсъждана съдбата на Корпоративна търговска банка (КТБ). Държавният глава Румен Радев, след като първоначално отказа да предостави информацията, заяви в събота, че е готов да оповести съдържанието на стенограмата. Той обаче е отправил запитвания до участниците в срещата дали дават съгласието си информацията да бъде оповестена. Какво би станало, ако някой от тях откаже да бъде предоставен достъп - отговорът дава адвокат Александър Кашъмов от Програма "Достъп до информация в интервю за OFFNews. 

Адвокат Кашъмов, колко са делата, които са заведени срещу президентството по случая с КТБ?

Делата, за които аз знам, са повече от две, но са по две различни стенограми. 

Това, което ми се струва интересно, е, че за отказа за достъп до стенограмата от другата среща не се претендира просто професионална тайна, а тя е класифицирана с гриф за сигурност „Поверително“, който предполага защита от пет години. Тоест, там явно е имало някаква сериозна причина за полагането на този гриф, която обаче ние не знаем каква е, защото от президентството не дават достатъчно информация до момента.

Това все пак е второто дело, което Програма "Достъп до информация" печели срещу президентството...

Точно така, първото ни дело беше дело по жалба на журналиста Лъчезар Лисицов от в. „Десант“, който беше поискал достъп до стенограмата от срещата между президента Георги Първанов и Владимир Путин, който по това време беше министър-председател. Първоначално достъпът беше отказан пак под претекст, че информацията е защитена. Но след осъдително решение на Административен съд София – град, което излезе един петък на 2010 година, на следващия ден, още в събота сутринта, президентството публикува тази стенограма.

Има ли разлика със сегашния случай? 

Едната разлика е в това, че Първанов веднага публикува стенограмата – още на следващия ден след съдебното решение. Сега вече са изтекли 10 дни и президентът обещава евентуално в края на тази седмица ще оповести стенограмата.

По-съдържателната и съществената разлика е, че сега президентът е тръгнал към това да пита за съгласие. Да пита частни лица – директори на банки, ако е имало такива на срещата, експерти и т.н. - това да. Но не може да се питат за съгласие министри, народни представители, управител и подуправители на БНБ, защото те са органи на държавна власт. Сами по себе си те са длъжни да предоставят информация. А има една такава разпоредба в Закона за достъп до обществена информация – чл. 31, ал. 5, според която, когато самите лица са задължени субекти по закона, те не следва да бъдат питани дали са съгласни да предоставят информацията. Иначе къде отиваме, ако ще се съгласяват народни представители, министри и т.н?

Ако все пак някой изрази несъгласие, как ще се отрази това на оповестяване на стенограмата?

Това е следващият интересен въпрос. Президентът правилно е посочил, че има институт на мълчаливо съгласие. Тоест, ако и в този срок не реагират, се приема, че те са съгласни. Ако обаче те изрично откажат, тогава вече, първо, според мен, това ще е незаконно да се отказва на тази основа. За мен, от юридическа гледна точка, единствената стойност на това съгласие е, така да се каже, един жест на почтеност от президентството към хората, за да може те да са информирани какво предстои. Но изразеното несъгласие за публикуване на стенограмата е правно нерелевантно в случаите на министри, народни представители, управител и подуправители на БНБ и други представители на държавни, ако е имало такива.

Второ, дори в случаите, когато това е релевантно, тоест отказалите са частни лица, според ал. 4 на същата разпоредба от ЗДОИ информация се предоставя, но в обем и по начин, така че да бъдат защитени само данните на третото лице.

Това означава, че като се заличи името би трябвало да остане цялата дискусия и това, което е казал този човек.

Дори един от мотивите, с които съдът отмени отказа, е точно това, че не е разгледана изобщо възможността за частичен достъп. А това е нещо, което те (президентската администрация, бел. ред.) не могат да преодолеят по никакъв начин. Те са длъжни да предоставят частичен достъп.

Решението на съда окончателно ли е или подлежи на обжалване?

Решението не е окончателно и в това отношение прави добро впечатление, че президентът е решил да не се бори, а да отговори на обществения интерес. Същият беше случаят от 2010 година с Първанов. Аз мисля, че това заслужава висока оценка. Разбира се, че държавният глава се ръководи от конституцията, но и от обществения интерес също така.

Очаквате ли тази стенограма да получи широк обществен отзвук? Не знаем какво е съдържанието ѝ, но тя е много очаквана...

Не мога да кажа, защото винаги, когато става въпрос за информация, редом с този въпрос стои и въпросът за компетентността да бъде четена такава информация и да се свързва с друга информация. Но за мен, за обществото е много важно, защото първо, то все пак ще получи някаква информираност какво се е коментирало.

Второ, на самите хора във властта ще стане ясно, че, в крайна сметка ограничаването на достъпа до информация е ограничение от принципа и не може току така да се поставят ограничения. Това е много важно послание и освен това винаги трябва да се взима предвид надделяващият обществен интерес.

Оптимист ли сте, че за в бъдеще такива важни документи по-лесно ще излизат наяве?

Това е сигурно. Независимо какво ще се случи през следващите дни, със сигурност това е една сериозна заявка. Това, което казва държавният глава, е послание и към другите институции. Това със сигурност според мен ще способства за повече култура на прозрачност в бъдеще време, но, разбира се, ние призоваваме президента да разгледа и въпроса с класифицираната стенограма, защото там има един двугодишен срок, в който трябва да се преразглеждат такива документи, класифицирани като държавна тайна. И там също трябва да се направи една преценка дали продължава да има вреда от евентуалното предоставяне. Ако преценят, че – да, добре. Обаче ако преценят, че вече няма какво да се пази – нека да бъде оповестена информацията.

Аз нямам съмнение, че тези консултации преди три години при толкова нагнетено напрежение в обществото, са щели да имат вероятно непредвидимо влияние. Но сега вече, мисля че има една времева отдалеченост, която ще способства хората спокойно да приемат, това, което ще видим.

Скоро Програма „Достъп до информация“ представи годишния си доклад. Какво е състоянието на достъпа до информация?

Ние смятаме, че са нужни мерки за крачка към закон за откритото управление - това, което в някои държави се нарича „управление на слънчева светлина“, и това да бъде ясно записано, че заседанията и официалните срещи на институциите на власт са обществена информация. Респективно, да има задължение да се води запис на определени обстоятелства за тях. Помните имахме казуси, а сега виждаме и тук случая с главния прокурор с кого, къде се среща и т.н. Хубаво е да има един регламент, който предварително да изяснява на хората, които заемат висши длъжности или вземащи колективни решения, че техните заседания по принцип са публични. Разбира се, може да има ограничение, но то трябва да е изключение от принципа.

Прозрачността в работата на институциите променя ли се?

Може да се каже, че запазва нива засега. Все още стоят ключови проблеми, които ние отдавна сме посочили, които не се адресират, за съжаление. А именно, че липсва координация и контрол в рамките на изпълнителната власт върху практиките на администрациите и за това сме свидетели например на много различни практики на сходни институции. Да речем при публикуване на документи в интернет. Отделните 265 общини в това отношение са страшно различни. Две-три общини например публикуват списък с разрешителните за строеж, да речем, където може да се види пълен достъп до всяко едно разрешително. Други общини отказват достъп по заявления за достъп до информация.

Има и проблеми с контрола, тоест, продължава да не се налагат никакви санкции при положение, че по-голям брой от отказите падат в съда, има и мълчаливи откази, където със сигурност трябва да има санкции. Но такива не виждаме да се налагат...

А това е инструмент, който би дисциплинирал институциите...

Да, разбира се. Не е единственият инструмент, естествено. Виждате, че законът работи и така, но той би бил един важен инструмент.

Двата нови проблема, които констатираме, са повече свързани с административното правосъдие. Нашата оценка е много висока на качеството на работата на съдилищата по дела за достъп, но за съжаление тук се появяват два фактора, които са отрицателни.

Първият е много голямото забавяне в графика на Върховния административен съд, където тези дела се разпределят на едно отделение – пето отделение, и в момента се насрочват за края на 2018 година. И вторият проблем това са присъжданията на разноски, най-често във формата на юристконсултски възнаграждения, които се налагат на заявителя. Ако това е журналист, на когото това му е работата – имахме няколко случая на журналисти миналата година, които бяха осъдени да плащат разноски – това са много опасни негативни тенденции. В нормалния свят е дори обратното – може на заявителя да се присъдят разноски, а не обратното - държавната институция да си покрива разноски, които не е направила.

Тази практика има възпиращо въздействие спрямо други журналисти, които биха се замислили дали да атакуват в съда отказ от информация. Получава се една специфична цензура.