С линейката до червения килим на Кан
Д-р Красимир Йорданов е главен герой във филма на режисьора Илиян Метев "Последната линейка на София", който спечели голямата награда за документално кино в Кан тази година. Той работи в Спешна помощ в София-град. Потърсихме го, за да ни разкаже какво е да стигнеш до червения килим на Кан с линейка.
- Д-р Йорданов, как станахте герой на филм?
- Не съм герой, не се чувствам нито звезда, нито герой. Изборът беше случаен. Дойдоха, говориха с различните екипи и се спряха на нашия.
- Кога стана това?
- Преди 4 години.
- Каква беше целта на филма?
- Целта е да се покаже ежедневието, характерът на нашата работа, а не какво представлява цялата Бърза помощ.
- Филмът се казва "Последната линейка на София", защо?
- Това е метафора, а не, че наистина е последна. Целият филм показва, че ако нищо не се направи за Спешния център няма да има кой да работи в него.
- Чувствате ли се така - като лекар от последната линейка на София?
- Да, аз съм 24 години в центъра и нищо не се е променило в положителна посока.
- Как започва един ваш ден?
- С ранно ставане, един час разходка на кучетата в гората, душ, един час път до службата, приготвяне за работа там и начало.
- Какво следва?
- Повечето време, тъй като сме малко екипи, а работата е много, непрекъснато сме в движение. Нямаме време да седнем - само за половин час за обед, а понякога и той се прекъсва. С връщането от един адрес се подава друг и така до края на работния ден.
- Пушите ли?
- Много.
- Кога ви остава време за цигара?
- Не остава, пуша вътре в линейката по пътя за адреса.
- Колко време отнема едно повикване?
- Ако е с настаняване в болница - минимум около час.
- Кой е най-големият проблем в работата ви - материалната база, задръстванията, липсата на екипи, нещо друго?
- Материалната база е много добра, линейките са оборудвани с всичко необходимо, имат цялата живото-поддържаща апаратура. Задръстванията обаче са голям проблем, защото София не е строена за такъв трафик. Получаването на тапа по кръстовищата - пробиването е много трудно, а рисковете са големи за екипите. Това по-скоро тежи и ляга върху раменете на шофьорите. Въпреки че, когато сме в екип, човек също е участник в движението.
Липсата на екипи увеличава броя на изпълнените адреси на една линейка. Немаловажно е, че 70% от адресите са профилактични прегледи на възрастни хора и няма нищо спешно в тях. Просто така са си намерили удобството. Знаят, че лекар ще им дойде на крака, ще бъдат прегледани. Просто джипитата не отговарят на повикванията и всичко пада върху нас.
- Увеличението с 18% на заплатите ще помогне ли?
- Не, ако говорим за подобряване на условията и привличане на хора, трябва да има поне 50% стартово увеличение на заплатите и да се продължи нататък. Простата аритметика показва, че върху 360 лв. заплата на шофьор 18% са 70 лв. Като извадим 30 лв. данък реално остават - 40.
- А за лекарите?
- На 580 лв. заплата брутното увеличение е 110 лв., а реалното е до горе долу същото - 40.
- Колко продължава един работен ден?
- 12 часа съм непрекъснато в линейката.
- Колко километра навъртате?
- Различно, но при натоварено дежурство - 180 до 200 км. градско каране.
- Колко човека обслужвате?
- Различно, рекордът ми е 18 човека на дежурство.
- Кои са най-тежките случаи, които няма да забравите никога?
- Те са много. За толкова години работа и при положение, че аз съм на улицата и най-тежките адреси минават през ръцете ми - тежки катастрофи, опити за самоубийство - с огнестрелно, с хладно оръжие, височинни травми, няма начин да забравиш.
- Имате ли семейство?
- Да, даже имам и две внучки.
- Как им се отразява работата ви?
- Жена ми също е в системата,17 години сме споделяли една седалка в една линейка и на нея й е ясно за какво става дума. Децата са големи, гледат техните деца. Трудното беше, когато бяха малки.
- Някой от тях последва ли вашия пример в професията?
- Не, аз съм им забранил категорично. Едната се занимава с компютърни технологии, а другата - с химия, нямат нищо общо с медицината.
- Как успявате да свържите двата края при тези доходи?
- Много е трудно финансово. Живеем на 40 км. от София във вилата ни и удобното е, че когато наближи време за заплата, една седмица всичко в магазина е на вересия.
- Защо не сте мислили да напуснете работа или напротив?
- Мислил съм и дори са ми предлагали на други места, но аз обичам този тип работа. Тръпката и адреналинът, който се отделя, не може да се замени с работата зад бюро или в друго отделение на болница.
- В колко часа обикновено се връщате у дома след смяна?
- От 7 до 7, обикновено с приключването се прибирам в 8.30, излизам в 5.30, ставам в 4. Графикът е дневна, нощна , два свободни дни.
- Имаше предложение Спешна помощ в София да се дислоцира като база, това ще подобри ли нещата?
- Това се прави с хора. Предложението е добре забравеното старо. Преди София беше разделена на няколко района, но имаше 50 екипа, а сега са между 3 и 18 на дежурство.
- Какво е решението тогава?
- Да се увеличат заплатите поне с 50%, да се привлекат кадри и да се разреши специализацията в Спешна помощ.
- Защо никой не прави това досега?
- Най-вероятно така им е по-удобно, защото са нужни страшно много пари. Всяко едно правителство досега показа, че е най-добро в обещанията. По изчисления на нашата бивша зам. директорка един курс струва 70 лв. на службата. На ден се правят 200-250 курса за 12 часа, направете си сметка колко пари са нужни само за дейността и амортизацията, отделно са консумативите.
- Каква е средната възраст на колегите ви?
- Средна - около 50 години. И млади попълнения няма.
- Успява ли Спешна помощ да помага на хората все пак?
- Като цяло да, но благодарение на неистовите усилия на колегите. Ако продължават така нещата обаче, няма да можем да се справяме. Трябва да се определи какво е спешност и да се каже на кои адреси да ходим и на кои не.
- С телефон 112 проблемите продължават?
- Да, те ни товарят изключително много - повечето от повикванията не отговарят на понятието спешност, няма пресяване - явно при диспечерите няма достатъчно медицински лица.
- Има ли ли сте случай, в който не сте успели да помогнете на човек и той е починал?
- Не.