Русалките, които научиха полски на плажа в България (снимки и видео)
"Дъщерите на дансинга" ("Córki Dancingu" / "The Lure") на полската режисьорка Агнешка Смочинска бе една от големите изненади на тазгодишния София Филм Фест.
Творбата, която е носител на специална награда на журито за уникална визия и дизайн на фестивала "Сънданс", както и на приза за режисьорски дебют и грим на конкурса в Гдиня, не бе подмината и от родния вкус, като младежкото жури на СФФ я определи за най-добър филм в Международния конкурс.
По-правилно решение едва ли съм срещал скоро - филмът е една от най-добрите и характерни творби, които съм гледал не само на фестивала, но и изобщо. Дотам, че само в рамките на София Филм Фест го гледах 2 пъти.
Историята е много простичка, тя разказва за две сестри русалки - Златна и Сребърна, които попадат в Полша през 80-те години, и по-точно в нощен клуб. Те стават членове на групата „Figs and Dates”, състояща се от млад басист и малко по-зрели барабанист и вокалистка. На двете момичета с риби опашки човешкият живот доста им се услажда и малко по малко започват да забравят себе си, докато едната не се влюбва в човек.
Наивно, ще си кажете, даже изтъркано. И признавам, че самият сюжет не изненадва с нищо, но начинът, по който е представен, е уникален. "Дъщерите на дансинга" е приказен мюзикъл, издържан в най-добрите традиции на Андерсеновите приказки.
Една от най-силните му страни е музиката, дело на сестрите Барбара и Зузана Вронски от Ballady i Romanse (Балади и романси), която освен изключително ефирна и красива, е с много поетичен и смислен текст. Което е от голяма важност, имайки предвид, че близо половината от действието във филма се развива в песни.
Друга невероятно силна страна на лентата са нейната визия и голямо внимание към детайла. Легендата на унгарското кино Бела Тар твърди, че думата "история" трябва да бъде забравена, когато се снима филм, защото изразното средство на това изкуство е картината. Агнешка Смочинска явно споделя това мнение, защото само един кадър от творбата изразява хиляди думи и емоции. А подобни моменти в "Дъщерите на дансинга" са десетки.
Не на последно блестят и двете русалки Марта Мазурек, Михалина Олшанска, които са прелестни. Славянки, какво да кажа повече.
За мое голямо щастие, като гост на СФФ в столицата беше режисьорката на лентата, с която се срещнахме и поговорихме за идеята зад "Дъщерите на дансинга", работата по проекта, скритите моменти в него, как така двете русалки са научили полски на плажа в България, бъдещите проекти на Смочинска и поуката от приказката.
Защо решихте да снимате такъв филм?
Мой приятел е сценарист и ме попита дали искам да снимаме пълнометражен филм заедно, защото дотогава бяхме работили само по късометражните ми продукции. Оказа се, че две негови приятелки свирят в група – Ballady i Romanse, и техните родители едно време са свирели по музикалните клубове по начина, който може да видите във филма. И той ми предложи: „Нека да снимаме филм за две момичета, които израстват в нощните клубове по време на комунизма“.
Идеята ми се видя много скъпа и трудна, защото това бе първият ми филм, но моята майка имаше такова заведение, когато бях между една и дванадесетгодишна, оформих се като човек в подобен ресторант, така че сюжетът ми беше много личен. Така че аз също съм израснала зад кулисите, това заобикаляше детството ми. Живеех в голям град, но ресторантът на майка ми се намираше в друго градче и тя трябваше да се сменя със сестра си през месец.
В самото начало го мислехме да бъде психологическа драма за две момичета, приятелките на моя сценарист бяха сестри. Искахме да разкажем тяхната история и как са израснали. Рекох му: „Страхотно, обичам танците, обичам тази музика, да го направим“. Но една от тези две музикантки, които в крайна сметка композираха музиката за „Дъщерите на дансинга“, се дръпна: „О, не, темата е твърде близка до мен, не искам да разказвам историята на детството си, твърде лично е“. И не се съгласи.
Една седмица по-късно обаче моят приятел дойде с идея – да ги маскираме, нека да ги направим русалки, така ще се скриете зад метафората за русалките. Баша, композиторката, се съгласи.
След като вече решихме да снимаме филм за русалки, които са метафора, както казах, се сетихме са популярната Андерсенова приказка, която всички знаят, и казах на сценариста: „Нека да вземем легендата за русалките и да я поставим във времето на комунизма, през 80-те“. Започнахме да пишем сценария още от самото начало заедно с музикантките, заедно с хореограф, с тонрежисьор – цяла група хора се трудихме.
Идеята обаче се развиваше – понеже бяха русалки, решихме да направим филма мюзикъл. Знаете, че най-ранното им споменаване е при Омировата „Одисея“, където те изяждат хората, затова вложихме и елементът на ужасите. И когато сблъскаш тези два жанра, се появява известна доза комичност. Така че „Дъщерите на дансинга“ е нещо между мюзикъл, комедия и ужаси. И приказка, фентъзи.
Понеже нашите героини са хибриди, полужени-полуриби, получудовища – исках да направя и филм хибрид. Всички решения за лентата и протагонистите дойдоха естествено.
В началото на филма двете момичета пеят на двамата мъже от групата – искат да ги изядат, но после си сменят мнението, или по начало целят да идат на брега?
Ние си представяхме нещата така, сякаш те искат да прелъстят хората, защото са много любопитни относно човешкия свят, досега не са били на суха земя. Не искат да ги изядат, просто да ги съблазнят.
Не мога да не попитам – русалките казват, че са научили полски в България. Как така?
Да, да. Ами, още в самото начало на работа по проекта сценаристът създаде минало на героините, то гласи, че двете русалки са живеели в Черно море в една потънала спасителна лодка. Подобно на Андерсеновата героиня те слушат хората и ги наблюдават. После тръгват от България по реките и стигат до Полша. Това е историята им.
Има ли някаква връзка произходът им и научаването на полски език с това, че по време на комунизма много от жителите на СССР са идвали на море в България?
Да, разбира се, България тогава е била днешният еквивалент на Карибите, като рая за хората в комунистическия блок. Била е по-добрата земя.
Никъде във филма обаче не става ясно, че времената са комунистически.
Нарочно беше, защото се опитахме да пресъздадем нашите спомени от детството. Не знам дали в България е било същото, но в Полша, когато си отивал на ресторант и клуб в онези години, нещата са били по-добре от останалия заобикалящ те свят. Понеже персонажите ни живеят в клуба и работят там нощем, те не излизат навън през деня – освен в една-единствена сцена, която също е оформена с танци и музика – и затова не искахме да включваме комунизма във филма си. Човек си спомня хубавите неща от детството си. Хората, расли през Втората световна война, си спомнят много от хубавите моменти, които са имали. И понеже гледната точка в „Дъщерите на дансинга“ е на русалките, а те харесват много нашия непознат свят, светлините и всичко останало, затова искахме да представим нещата по този начин. Както сте забелязали, във филма няма политика.
В него има сцена с двама души, които русалките изяждат, в черновата на сценария те пак бяха гейове, но бяха и войници. Но си казахме, „без войници, без политика“, защото русалките не са политици, те просто са гладни. Снимаме от гледната точка на протагонистите и затова всичко е толкова цветно и леко.
От ляво надясно: Марта Мазурек (Сребърна), Агнешка Смочинска, Михалина Олшанска (Златна).
Но във филма се появява някаква жена от тайните служби, която Златна прелъстява?
Да, тя е от милицията, целта ни бе да направим герой, вдъхновен от много популярния в Полша комиксов образ. Беше вид заигравка с милиционерите, а я направихме жена, защото по онова време се е носел слух за една милиционерка лесбийка, която обикаляла улиците. Но сцената е вид игра.
Сякаш всичко е игра за Златна и Сребърна, сякаш са деца, но същевременно вършат неща, които не са детски – сякаш показвате порастването и покваряването им в света на големите, в големия град?
Идеята ни бе да покажем порастването на две момичета, да. Взехме историята от Андерсен, а там присъства мотивът за първата любов на русалката с човек, заради която тя иска също да стане човешко същество и трябва да се ожени за мъжа, когото обича, но за целта трябва да пожертва себе си – трябва да се откаже от рибята си опашка и от гласа си, които олицетворяват идентичността ѝ. Това са нещата, които я правят уникална. Приказката на Андерсен не е с щастлив край, както и нашата история за порастването не е. Поуката е, че когато се оформяш като човек, можеш да останеш себе си или да се изгубиш, както нашата Сребърна. Тя избира първата си любов и жертва себе си, разбира се, рибята опашка е метафора на сексуалността, на нещото, от което те е срам, но което те определя като същество.
Сестра ѝ, Златна, не иска да направи същото, тя избира да не жертва себе си и сестра си. Но Сребърна е трагичен персонаж, защото няма избор – или ще изяде този, когото обича, за да оживее, и ще изгуби себе си и него, или ще се погуби.
Как избрахте имената на героините, наистина звучат в духа на класическите приказки?
Дадохме им ги спрямо цвета на рибите им опашки. Понеже Златна е по-младата сестра, искахме да я направим много по-красива.
Как избрахте актрисите? Те участват в много филми заедно, дори в „Аз, Олга Хепнарова“ (интервю с режисьорите на филма може да прочетете тук), който също видяхме на София Филм Фест, пак са заедно – там Михалина (Златна) играе Олга, а Марта (Сребърна) е една от приятелките ѝ.
Те са се срещали и преди, но никога в толкова големи роли. Търсих актриси в продължение на година и половина, преди да започна снимките. Мисля, че на прослушвания през нас минаха почти 2000 момичета, беше изключително тежка задача. Михалина обаче ми каза, че много иска да играе русалка, защото в семейството ѝ има легенда, че баба ѝ е била русалка. Освен това във Фейсбук страницата ни може да видите и как двете с Марта пеят песента от „Малката русалка“, която помнят от детството си, защото когато са били малки момиченца, са искали да пораснат и да станат русалки. Почти всяко момиче като малко е искало да бъде Снежанка, русалка или принцеса.
Кастингът беше много, много труден, търсехме усилено. Но в интерес на истината Марта не искаше да работи с Михалина в началото. Първата, която избрах, беше Марта, и когато ѝ казах, че ще взема Михалина за нейна сестра, тя ми каза: „Не, не, не, не, мразя го това момиче“. Но имаше толкова силна химия помежду им по време на пробните снимки по време на кастинга... Просто и двете бяха толкова силни характери, че се сблъскваха непрекъснато, можеше да усетиш енергията, което беше страхотно. След като си поговорих с тях и ги обучих, те станаха много близки. Вече се харесват много и се държат сякаш наистина са сестри, между тях се изгради силна връзка.
Музиката към филма е може би една от най-силните му страни, текстовете също са много силни, работихте ли и по тях в екип с музикантките и специално за „Дъщерите на дансинга“ ли ги написахте?
Да, повечето от песните бяха написани специално за филма, с няколко изключения от вече готови парчета. Аз също много харесвам лириките им, защото в тях има толкова много поезия и ирония. Вие може да видите Зуза и Баша – момичетата от Ballady i Romanse – във филма, за мен беше важно да ги включа.
Например песента по време на операцията е написана преди да изготвим сценария и тя е създадена от Баша, когато сестра ѝ е била в болница. Можеш да почувстваш емоцията, вложена в песента, написана от сестра за сестрата. Също така песента, която русалките пеят на басиста, когато Сребърна е във ваната: „Ела при мен, пъхни ръка в мен“, това също е парче, написано по истински случай за момче, емоцията е истинска.
Всички песни са страхотни, както и филмът, но къде можем да ги намерим в мрежата?
Мисля, че някъде през май месец филмът ще бъде пуснат на дискове в Полша, но Ballady i Romanse сега започнаха да записват нов албум с цялата музика и все още не знаем дали ще пуснем отделно саундтрак към филма заради правата към музиката и т.н. Просто следете страницата ни във Фейсбук. Не знам обаче дали ще го пуснем в интернет тази година, защото тепърва обикаляме по фестивали по света. Но някой ден със сигурност ще има къде да го гледате.
Вие сте в България с продуцента на следващия си филм, за какво ще разказва той – еднорози, може би, или...?
Не, ще бъде психологическа драма за шифтър (бел.авт. – няма официален и точен превод на български, но съм срещал думата „кожекрадец“, която изглежда като добър превод), това е човек, който си мени външния вид. Историята ще е за жена, която не иска да иде в армията и си сменя вида, може да стане жаба, вълк... Смятам да работя по такъв фантастичен проект.
Значи ще се придържате към приказните тематики?
Зависи от историята, от героя. Имам някои идеи, които все се въртят около жени-героини, бойци, които са „по-големи от живота“, така да се каже. Също така искам да заснема научно-фантастичен мюзикъл.
Казахте, че сте почитател на Андерсеновите приказки, но предполагам сте запозната не с „Дисни“ версиите им, ами с жестоките и кръвожадни оригинали. Затова ли в тях имаше толкова реалистични и кървави сцени?
Да, така е, именно затова искахме русалките ни да изяждат хората, защото в оригиналните гръцки митове сирените прелъстяват моряците с гласа си и ги поглъщат. Затова имаше толкова кръв, когато четеш братя Грим, например, там има толкова много бруталност. Аз, като режисьор и като зрител, не харесвам филми на ужасите, но знаех, че ако искам да покажа истинската същност на персонажите си, трябваше да покажа всичко. Ако ги представях как пеят, трябваше да обясня и защо, затова не пропуснах и изяждането на хората. Желаех да покажа, че са красиви, уникални същества, но също така и чудовища, да разкрия тяхната двойственост, поетичност и бруталност.
Затова и смесих жанровете – мюзикълът ти показва драматичността, нежността, поезията, а ужасите имат бруталност.
Сребърна (вляво) и Златна по време на едно от музикалните изпълнения във филма.
Басистът, гаджето на Сребърна, заради което тя умира, ѝ казва, че за него винаги ще остане животно. А накрая човекът, който постъпва зверски, е той, а не тя, защото русалката избира да се превърне в пяна, вместо да изяде сърцето му. Също така, когато семейството разбира, че те ядат хора, ги пребиват и изхвърлят, но двете после се връщат при тях и те ги приемат, все едно нищо не е станало...
Тях просто ги е страх от русалките, разбират, че една от тях е изяла човешко същество и това ги шокира и ги кара да се отърват от тях, защото ги е страх, а и не само от тях, плашат се от милицията.
Кое води до разпада на семейството обаче, бащата напуска майката?
Те не са майка и баща. Само изглеждат така, не, грешката не е по Ваша вина, просто така сме ги представили – те играят ролята на майка и баща, но не са. Даже не знам дали знаете, но в сцената, където Сребърна наднича през ключалката, тя вижда заедно младия басист и вокалистката. Но е разбираемо, че сте го пропуснали, не исках да показвам всичко черно на бяло, не исках зрителят да знае всичко с абсолютна точност, ами да има място за въображение.
Като си говорим за въображение: онзи русал, неговите появи са резки и контрастни със света на момичетата – той е обвит в мрак и дим, единствената светлина, която се вижда, е червеният огън на цигарата му. Изглежда като символ на греха, да не говорим, че е имал и рога, които е загубил.
Да, да, той е символ на злото, на нещо, което не е добро за русалките. Той е Тритон, в сценария сме написали, че е техен баща, като един вид млад бог, което може да се забележи в репликите към Златна, че те са „моя кръв“, но не е изяснено докрай.
Каква става със Златна след края на филма?
Мисля, че оцелява. В сценария бяхме написали, че когато нагазва във водата, за да избяга, един от краката ѝ си остава човешки, докато другият става рибя опашка. И така остава заклещена между двата биологични вида, човек и животно. Когато отплава, има много кръв във водата, защото е ранена. В психологичен аспект тя става много по-мъдра отпреди, благодарение на цялото си пътешествие през човешкото, но ако трябва да съм честна, не знам какво точно се случва с нея след това.