Режисьорът Тодор Чапкънов: Егото е враг номер едно на БГ-киното

Преди седмица 25 изявени български режисьори, чиито филми са награждавани по фестивали, изразиха несъгласие с подготвяните промени в Правилника за прилагане на Закона за филмовата индустрия. В отворено писмо те настояват водещи в оценката на проектите, предложени за финансиране, да бъдат участията по фестивали и спечелените отличия, а не количеството филми на един продуцент или режисьор. Подписалите са Камен Калев, Петър Вълчанов, Кристина Грозева, Стефан Командарев, Петър Попзлатев, Светослав Драганов, Милко Лазаров, Веселка Кирякова, Мира Сталева, Павел Веснаков, Надежда Косева, Георги Дюлгеров, Иван Павлов, Димитър Коцев – Шошо, Ивайло Христов, Весела Казакова, Мина Милева, Филип Тодоров, Поли Ангелова, Николай Тодоров, Тонислав Христов, Илиян Метев, Катя Тричкова, Ралица Петрова, Любомир Младенов.

Позицията на двайсет и петимата е напът да засили още повече противоречията в кинаджийската гилдия, защото ако те надделеят, става невъзможно държавното финансиране да стигне до млади режисьори и дебютанти. Потърсихме за мнение режисьора Тодор Чапкънов – по стечение на обстоятелствата неговата кариера се развива предимно извън България. Разговорът тръгна от света на киното и стигна до света, който обитаваме днес. „Иска ми се да кажа абсурдна комедия, но за съжаление живеем в зловеща драма”, смята режисьорът.

– Г-н Чапкънов, как ще коментирате писмото на Вашите колеги? Справедливо ли е искането им да се финансират с предимство филми на награждавани режисьори?

– Мисля, че за гилдията по-важна е друга битка – не как ти се оценява филмът и как ти дават средства, а спазват ли се авторските права, кой има контрол над нещата, как се отнасят с тебе и в крайна сметка с какво разполагаш, за да можеш да си свършиш работата качествено. Самият аз съм кандидатствал неколкократно. Но заради това, че не съм „голям артист”, а „прост занаятчия”, никога не са ми стигали точките. Имам петнайсет пълнометражни филма, ако не и повече, но за комисията това не значи нищо, защото всичките са на чужд език. Понеже тези, които оценяват, не са запознати с моето творчество, смятат, че аз не мога и затова при оценяване от 1 до 10 ми дават две точки за опит на режисьора. При положение, че ако надвиша бюджета и снимам дори един ден над предвиденото, повече никой няма да ме потърси. Смятам, че досега не съм направил нещо изключително тъпо. Не казвам, че филмите ми са шедьоври и произведения на изкуството, но те са за публиката. Киното е най-гледаното изкуство от всичките.

– Миналата година проектът ви „Един квадрат свобода” все пак беше в списъка на одобрените за финансиране от НФЦ...

– Да, когато за първи път се класирах в НФЦ на пето място, онзи, чийто филм беше класиран на седмо и не получи финансиране, обжалва сесията. Така беше провалено снимането на шестте одобрени филма. Впрочем този човек е сред подписалите писмото. Не разбирам довода „Ама как така не давате на моя проект, аз съм лауреат...” Ами може би проектът ти не струва! Никога не съм вдигал гюрултия, не съм се фръцкал защо не ми дават точки. Нали има комисия? Не коментирам нейната пристрастност или безпристрастност. Комисията се е произнесла, значи разговорът приключва. Моят филм не беше в категорията на мегакомерсиалното. Спортна драма. За Ивайло Маринов – олимпийски шампион по бокс. В неговата история има всичко. Някой от големите артисти ще каже „кой прави спортна драма?” Ами – само едни хора в света, които като чуят филм с бокс и дават всичките награди. Самочувствието и егото са много вредни и са най-големият враг на БГ-киното. Ние три пъти кандидатствахме пред НФЦ и всеки следващ път вземахме под внимание бележките на комисията, не сме недоволствали „вие не разбирате, толкова съм го мислил”.

– Кой трябваше да играе главната роля?

– Ованес Торосян. Той ходи на тренировки по бокс – с Ивайло, с други боксьори. Седеше в тая категория, за да може да го изиграе като хората, но как да стане?

Разбирам проблема на творците, изпратили писмото, но смятам, че ако се правят филми, които хората гледат, ще има пари, за да се правят всякакви филми. А не да правим филми, които да ги гледат осем души, но понеже е взел две, три или десет награди, вече той автоматично след това да трябва да му бъдат финансирани другите филми.

– Излиза, че млад човек не може да пробие за финансиране...

– То е някакъв омагьосан кръг. Доверяват ми се продуценти от цял свят и ходя къде ли не. Сега заедно с оператора ми Иво Пейчев снимам един сръбски филм – работното му заглавие е „Мегдан – между огъня и водата” и става дума за най-големия ММА-турнир на Балканите. Главният ни герой по случайност постига да се бори на този турнир, без дори да иска. Но това е кулминацията на филма. Сценарият е на сръбски драматург, екипът е сръбски. Всички имат изключително отношение към нас - българите, сякаш сме някакви величия, благоволили да заснемат филма им. А аз никога нямам претенции – отивам да свърша моята работа, която е да разкажа тази история. И то така, че да вълнува и да има зрителски интерес, а не просто да отидем да заснемем едни неща и да бъде нещо много дълбоко. Да, трябва да има и дълбоко, драмата да е драма, хуморът да е хумор, да заобичаш персонажите и да страдаш с тях.

Режисьорски благодарности за екипа на сръбския филм "Мегдан – между огъня и водата"

– Кога за последно гледахе български филм и хареса ли Ви?

– Опитвам се да гледам каквото мога, но понякога не ми стига времето да се организирам да отида. Не е, че не ми харесват. Те не са лоши. Но от моето разбиране на тази професия смятам, че режисьорът трябва в един момент да загърби егото си и големия артистизъм и да чуе, ако някой има някаква критика към това, което се прави. Не е задължително да я приемеш, но да помислиш. Изградил съм си моя лична шизофрения – работя по сценария, работя с актьорите, снимам тоя филм, монтирам го и накрая трябва да мога да седна и да го гледам все едно е за първи път. В този момент виждам, че ей тая сцена от две или три минути е абсолютно ненужна. Нищо, че сме работили по нея, създали сме организация, заснели сме я. Махам я без колебания. В момента сръбският ми филм е с 40 минути по-дълъг отколкото трябва. 40 минути не са 4 да махна оттук-оттам. Трябва да махна цели сцени.

– Коя е най-високобюджетната продукция, по която сте работили?

– Последният „Непобедимите”, който предстои да излезе. Отговарях за втория екип – 250 човека за екшъна и каскадите. Снимаше се четири или пет седмици в Англия, в Гърция – пет, в в България пет. Изпочупихме какво ли не, взривихме какво ли не. Не казвам, че „Непобедимите” 4 е филмът, който ще изгради моята режисьорска кариера. Предишните две покани ги отказах, но тази приех, защото ми се стори, че ще има какво още да науча. За мен всяко нещо е школа – с нови хора, на ново място, с нов проект. Ще каже някой: „Е, ние сме взривявали неща”. Ами да, взривявали сме, ама е било ноември, а сега е юни, колаборацията дава винаги нещо ново.

– Снимали сте и романтични комедии. В кой жанр се чувствате най-добре?

– Всичко ми харесва. Има филми, които съм отказвал, защото виждаш още на ниво сценарий, че е безсмислено, ненужно. Но ако има нещо, за което да се хванеш, продуцент, място на което ще снимаш, хората с които ще бъдеш, оттам нататък е лесно. Филмите са нещо забавно и трябва да е забавно. Някои ги разгледжат така все едно човек умира и ти трябва да го спасиш и не смеят да дишат! Спокойно, не умира човек! Забавляваме се, отиваме да се смеем, а не да изпадаме в криза на средната възраст. Голямото мислене, размишления и чесане по брадата, те трябва да са направени преди да отидеш на терена, а не да си там и да почне мислене: „Оф, това така ли? Онова така ли?”.

– Помните ли първата си чуждестранна продукция?

- Да, казваше се Antibody, научнофантастичен трилър. Още дори не се бях дипломирал. Видях обява във ВИТИЗ, че американска компания търси асистенти на терен – това са хората, които носят кафето и правят отцепки за тишина. Отидох на интервю, имах немного добър английски, взеха ме. Не можех да повярвам как работят тези хора. Сценарият беше измислици-премислици. Започваше обещаващо и после ставаше тотална глупост. Всички бяха наясно с това – правиш нещо, което ще изгледаш за час и половина. То няма да ти промени мирогледа, но ще ти мине това време, ще се засмееш, ще си кажеш „Какви са тия идиоти? Как може такива глупости?” Но системата, по която работеха, организацията им, беше невероятно нещо. С изключение на режисьора, оператора и водещите актьори, 90 процента от екипа беше български. Невероятно преживяване. Първите два дни дори не можах да стъпя на терен. Питам какво правят вътре – откъде да знаем, отвръща ми преводачката – не можеше да ми обясни нищо за камерите, обективите... Казвах си: „Ох, само да мога да стигна да видя какво правят!”.

Така започна това приключение. Въпреки, че съм бил асистент на продукция, втори режисьор, първи асистент, за мен всяко друго е било някакъв бонус да научиш повече неща.

– Преди години режисирахте един от сезоните на сериала „Дървото на живота”, бяхте и главен режисьор на „Скъпи наследници”. Какво се случва, че не продължихте с тв поредиците?

– Този въпрос е към продуцентите, нямам голям опит със сериалите. Единият просто свърши, а за другия – прекарахме много добре докато го снимахме, бяхме постигнали свобода да правим нещата, както ни харесват. Както и в другите области, и тук го има българският манталитет: „Аз знам всичко и вие мене трябва да ме слушате”. Не разбирам този подход. Защо тогава аз или операторът сме там? Или гримьорът, или артистите? Пак стигаме до егото и възможностите за колаборация и разбиране. Събрали сме се всички да направим тоя проект, нещо трябва да ни обединивява. Да станем един ансамбъл, за да свършим работата, а не там, където няма проблеми, да започнем да ги търсим. Радвам се, че постигнах тази колаборация с продуцентите, с които работих в Холандия за пълнометражния ми филм „Черен лотос”. Казвам им „Искам това да го напрвя, искам в Амстердам тази локация, защото така и така. Това да видя, тук да се случи”. Те винаги питат защо, аргументите ми са железни, разбират, че има смисъл това нещо да го има във филма. Правят възможното, за да доведат моите желания до успех. Казах им, че трябва да снимам площад „Дам” пред двореца на краля, но трябва да е празен. Успяха да уредят разрешително за 40 минути между 5.30 и 6.10 сутринта. Това беше единственото възможно време да се снима, защото после на това място настава стълпотворение. Бяхме бързи, успяхме да свършим работа. Не казвам, че е било идеално, но това са предизвикателствата. А друг щеше да каже: „Необходими са ми осем часа, вие нищо не ми уредихте”.

– Да прехвърлим режисьорския Ви поглед от киното към действителността – какъв е филмът в който живеем?

– Зловеща драма. Иска ми се да кажа абсурдна комедия, ама е зловеща драма и е много тъжно и страшно, защото не мога да го обясня на децата си. Цялото възпитание става много тежко за родителите. Как да обясня на децата си езика, постъпките и възпитанието на тези, на които сме поверили държавата си? Хайде, дъщеря ми скоро става на шестнайсет, но двамата ми синове са на 7 и 8 години. Как да им обясня защо се дразня или съм казал нещо спрямо някого? Или защо съм в шок от това, което се случва? Опитваме се с майка им да говорим за филми, за книги, но цялостната среда не е никак добра.

Навсякъде по света хората сякаш имат различен мироглед от нашия. Не е примиренчески. Ако в съседните ни държави – Гърция, Румъния, Сърбия, се случи и едно нещо от това, което става при нас, хората щяха да са по улиците. Ако бяхме още малко по-далеч – там, където говорят за чест, морал и възпитание, и ги имат – щяхме да сме в шок! Преди две години в Австрия канцлерът Себастиан Курц подаде оставка, защото имало твърдение, че срещу пари са написали положителна статия за него преди изборите. Представяте ли си тукашните властимащи? За тях подобно нещо не означава нищо. Седят си в парламента и президентството и ги гледаме и слушаме всеки ден. Не мога да разбера къде е тяхната чест и мъжество. Филмът е на живо, по новините. Освен политическите абсурди, там разточват и други – последно беше за онзи, дето го издирва Интерпол, а той се бил върнал у нас и получил сърдечен удар.

– Подобни сюжети не ви ли предизвикват за филм?

– Предизвикват ме, ама защо? Какъв е стимулът за този филм? Да, ще вземем всички тези невероятни ситуации и ще ги разкажем. Ако се направи както трябва, в Сърбия и още няколко други държави ще кажат: „Еее, супер е” и ще се смеят. Но за целия останал свят ще е безмислено. Ще кажат: „Как го измислиха тия? Кой политик е такъв?” В този случай ти нямаш мирогледа на света. През 1997-ма за „Коля” Ян Сверак взе „Оскар” за чуждоезичен филм – за времето на комунизма, беше направен великолепно, с политиката на заден план, но е ясно за какво говориш. Ако направиш военен филм, той трябва да е антивоенен. А ние какво – ще имаме едни хора в костюми, които са на едно място, където изобщо не би трябвало да са, но затова пък са пълни с арогантност, надменност, цинизъм. Недоумявам от сбиването в парламента! Все едно там са банда идиоти и всеки се стреми да обиди другия, уж, че защитаваме нещо. Това, което трябва да се защитава, е българският народ! И да се мисли тази държава накъде отива и как се развива.

Позитивен човек съм, винаги се опитвам да гледам от смешната страна на нещата, но когато си участник в тази абсурдна комедия, не можеш да го обърнеш на смях.

В „Черния лотос” направих сцена с един тип, който отваря сейф и вътре има пари и други неща. Поисках да сложим едно златно кюлче с бележка For Boyko. На холандците трябваше да обяснявам защо е този политически коментар и те бяха изумени „Как може това да е истина?” А в Сърбия, като разказах този случай, реакцията им беше: „Еее, та кой няма чекмедже тук?”.

Между 2009-а и 2011-а бях в Щатите, три филма направих там, работих и по други проекти. Много им беше хубаво отношението, можеше спокойно да остана, но не ми е идвало на акъла дори. А вече стигнах дотам от година на година да се питам дали не трябваше да остана. Холандския ми филм първоначално трябваше да го снимам през 2020 г., но се отложи заради коронавируса. За две години можеше да съм научил двеста думи на холандски и сега да си търся работа там. Защото виждам как се държат с децата в училище, как хората се държат един с друг, спокойствието по улиците. Срещам детенце на пет-шест годинки, което лови риба на кея, всичките говорят перфектен английски – „Извинете, сър, може ли да ми помогнете с въдицата?” А в България ги учим да не говорят с непозанти.

– Какво се случва с човека глобално?

– Използваме всеки един ресурс, повече отколкото трябва, ядем храна повече отколкото трябва. Просто сме гадни използвачи на всяко нещо, без да мислим за последствията. Ще стигнем накрая до някаква кончина, надявам се да е по-късно. Нашите деца и техните деца, които ще са наши внуци, ще наследят тази криза, която ние сътворяваме днес. А, може би, изкуственият интелект ще извади някой алгоритъм и ще даде идея за най-хубавото нещо, за което не сме се сетили.

Трейлърът на „Черен лотос“ може да се види тук.