OffNews.bg

Режисьорът на "Кербала": Където и да снимахме, все избухваше въоръжен конфликт

Днес, 16 март, от 18:00 часа в кино "Люмиер" София Филм Фест ще покаже премиерата за България на полско-българската продукция "Кербала".

Сценарист и режисьор на филма е Кшищоф Лукашевич, а в актьорския състав се включват както поляци, така и българи, сред които Христо Шопов и Александър Сано.

Сюжетът на филма се развива през април 2004 г., когато войната в Ирак е в разгара си. В иракския град Кербала поклонници честват важния мюсюлмански празника Ашура, когато бунтовници на Ал Кайда и Aс-Садр започват серия от нападения над града. Стратегически важното кметство, седалище на местните власти и полицията, е сред основните цели. Яростните атаки са посрещнати от само осемдесет полски и български войника, оборудвани с оръжие и храна за 24 часа. Губейки комуникация с базата, те не знаят кога да очакват подкрепа. С ограничени дажби, използвайки почти всичките си боеприпаси, те трябва да се изправят лице в лице със смъртта в една от най-големите битки за поляци и за българи след Втората световна война.

"Мирамар филм", които продуцират лентата от българска страна, предоставиха на OFFNews интервю, направено с Кшищоф Лукашевич, в което режисьорът разказва за снимките на "Кербала" и предизвикателствата, с които се е слбъскал.

Съгласен ли сте с твърдението, че „Кербала“ е съвременен военен филм, какъвто все още не е правен в Полша?

След „Демоните на войната според Гоя“ на Владислав Пашиковски това сякаш е първият филм, който се занимава с участието на полски войници в съвременен въоръжен конфликт. Необичайното в „Кербала“ е това, че успяхме да реализираме немалка част от снимките в Близкия Изток. Това беше голямо постижение на продуцентите предвид факта, че по-голямата част от региона е обхваната от военни действия, провеждани от "Ислямска държава".

Трудно ли се снима военен филм?

По принцип това е един от най-трудните филмови жанрове заради сложната постановка на самите батални сцени, пиротехническите ефекти, каскадите и компютърното им подсилване. Но освен това е трудно да се заснеме филм, чието действие се развива в Близкия Изток, защото трябва да посетиш този Близък Изток и то с екипа, с актьорите, с полски въоръжени части. A там е трудно да осигуриш безопасност на обикновен европеец, да не говорим за цял филмов екип. 

Трябваше да заснемем пътните сцени в Египет, но там избухна революция и започнаха борбите за власт. После в Кюрдистан, но скоро там започнаха атаките на джихадистите. После южна Турция, където при границата със Сирия също беше въведено извънредно положение. Най-накрая остана Йордания, където при пристигането ни за подготовка на снимки, консулът ни посъветва да ги направим възможно най-бързо, докато е все още спокойно.

Кое беше най-голямото предизвикателство за Вас?

Да вярвам, че с наличния бюджет, принудени да направим част от най-трудните снимки у дома, въобще ще сме в състояние да реализираме този толкова амбициозен от фабулна гледна точка сценарий.

Самите снимки в Полша минаха плавно. И природата ни помогна – най-вече по време на снимките в мергеловата мина в Долен Шльонск. Марек Варшевски построи чудесните декори на Градския съвет и площада. Темпото на работа се диктуваше от операторския екип на Арек Томяк.

За сметка на това в Йордания ни посрещна същински филмов ад. Най-вече защото не разполагахме с толкова средства, колкото например продуцентите на получилия "Оскар" „Войната е опиат“, които са имали възможност да си „платят“ за комфорта да правят снимки по улиците на Аман и Мадаба. Имаше моменти, в които поради, да го наречем „прекомерното любопитство“, на местните, както и на бежанци от различни националности, се налагаше да прекъсваме някоя сцена, да се евакуираме в другия край на града и да довършваме сцената на напълно различно място.

Веднъж попаднахме на гениален терен, но точно в този ден имаше пазар и трябваше да чакаме да приключат. С местните статисти се стигаше до ситуации, в които нямаше кой да превежда на арабски от английски и трябваше да режисираме с жестове и мимики масова сцена със стрелба и каскади за изключително кратко време, защото слънцето залязваше. Всичко това идваше от твърде оптимистичните уверения на нашите йордански сътрудници, че „всичко ще бъде наред“.

Как се вдъхновихте от историята на полските отбранители на Градския sъвет?

През 2010 г. прочетох сборника репортажи от Ирак на Марчин Гурек и Адам Задворни „Кучетата от Кербала“. Репортажът за отбраната на Градския съвет беше толкова внушителен, че се превърна в изходен материал за няколко готови фрагмента от сценария. Марчин и Адам заслужават похвала – журналистическата им работа послужи не само за вдъхновение, но беше и основополагаща за реализирането на този филм.

Кои линии във филма се опират на автентични събития?

Сценарият е вдъхновен от две много различни истории, разказани във вече споменатите репортажи „Кучетата от Кербала“. Първата е за отбраната на Градския съвет от ротата на кап. Каличак по време на шиитското въстание в Кербала, а втората е история за санитар, обвинен в страхливост на бойното поле и за неоказване на помощ на ранен по време на засада. Двете линии, преработени за нуждите на сценария, се преплитат в действието на филма.

Чувствахте ли, че носите някаква отговорност за историята, която разказвате? Трудно ли се прави филм за съвременни събития?

Моят дебют, „Линч“, разказваше по документален начин историята за прочутия линч в с. Влодово. Вторият ми филм - „Да живее Беларус“, се опираше на автентичните спомени на млад белоруски опозиционер. „Кербала“ също е вдъхновен от факти, така че в моя случай може да се говори за определена последователност в упражняването на жанра.

И все пак това не е документален филм, а игрален. И не „на основата на събития“, а „вдъхновен от събития“. „Кербала“ не е отчет, а изображение, показва синтезирано изживяванията на полските войници в Ирак - сблъсъкът им с една чужда в културен план действителност, в която любопитството преминава в агресия само за един миг; отделно физическо справяне в екстремен климат; конфронтации с фанатизирани противници и това да победиш собствените си слабости и страхове, за да удържиш позиции и да изпълниш заповедите. Намеренията на „Кербала“ са да отдаде своеобразна почит на войниците, разположени в Ирак.

Сблъскът между очакванията на войниците, които са преживели войната, с художествения образ, който все пак е адресиран към масовия зрител, може да води след себе си усещането за разочарование. На нас подкрепа в реализирането на филма като консултант ни оказа подполковник Гжегож Каличак, капитан и командващ отбраната на Градския съвет през 2004 г. и вярваме, че това усещане може да бъде минимализирано.

Какви спомени имате от работата си с подполковник Каличак, как работехте заедно?

Гжегож страхотно еволюира като консултант. В първите дни често казваше: „Не беше така!“. Накрая, гледайки в мониторите, той сам ме успокояваше: „Би могло и така да бъде.“ Освен това ни съветваше и за костюмите, сценографията, за всички елементи, които бяха от значение за „пресъздаването на света“. Когато операторът след предварителната прожекция на филма забеляза поместените веднага преди финалната сцена автентични снимки от мисията в Ирак, попита: „Тези снимки и тези места не ги помня – къде сме ги снимали?“ Снимките изглеждаха като част от филма ни. Претворяването на детайлите от действителността на иракската мисия, освен на къртовския труд на сценографите, е до голяма степен заслуга и на Гжегож.

Кое беше решаващо за избора на Бартоломей Топа за ролята на началника на ротата?

На неговата възраст в този етап на кариерата му Бартек е идеален за роли на обикновени мъже, които се справят със ситуацията, когато стане напечено. С това създава усещането, че и ние, „обикновените“ хора, също се справяме и така става близък на зрителите.

Персонажът му, Калицки, вдъхновен от Гжегож Каличак, е човек със съответния житейски опит, който има какво да губи, който няма избор и трябва да стане герой. Не заради себе си, а за да могат хората, за които носи отговорност, „да се справят“. Бартек от самото начало беше мотивиран и вярваше в този проект и това много помагаше по време на снимките, когато за момент губехме вяра.