"Протестите на '90-те бяха с кауза, днес са инфантилни"

Димитър Луджев е едно от лицата на СДС и протестите след падането на тоталитарния режим на 10 ноември 1989 година. Бил е вицепремиер в правителството на Димитър Попов (1990-1991) и министър на отбраната при правителството на Филип Димитров (1991-1992).

В последните дни се появиха изследвания – според едното 55% от българите не са наясно кой е Тодор Живков и какво точно се е случило на 10 ноември 1989 година. Наистина ли има умишлено заличаване на историята?

Имам представа за това дотолкова, доколкото се занимавам със съвременна история и мога да кажа, че, действително, това, което се преподава в училищата, е, меко казано, схематично. От друга страна, учебният материал е поднесен нечетивно. Общо казано, една соцтерминология продължава да върлува из учебниците, което отблъсква децата и те не могат да вникнат в същността. Това не е умишлен опит за заличаване на историята, това е нивото на нашето образование. Проблемът е и в това, че обществените медии, телевизиите най-вече, твърде недостатъчно, твърде малко се занимават с този период от историята. Те са с най-голямо влияние. Въпреки че се появиха напоследък документални филми, те все още са недостатъчни, тежки, младите хора не ги гледат... И, от друга страна, нашият свят е коренно различен от оня свят. За младите хора е непонятно какво точно е било.

Всъщност има един положителен елемент в това, че хората са забравили за Живков, този правешки хитрец. Да, добре е да знаят, че комунизмът е лошо нещо.

Това че днес тези неща не се помнят, какъв атестат е за прехода? Днес, 25 години по-късно, как виждате прехода?

Има едно залитане в нашия български манталитет, пък и на голяма част от медиите, един такъв критикарски. Живеем в световната общност, използваме информационните технологии, обличаме се по различен начин, четем различни книги, учим в чужбина... Как да не е различно? Погледнете Софя например – половината градски фонд се е обновил, по улиците се движат нови автомобили. Как сега да обясня на дъщеря ми, че за една шкодичка сме чакали десет години. Промяната е грамадна, България действително се интегрира в глобалния свят. Друг е въпросът, че качеството на живот, качеството на политическата система, на демокрацията, съвсем не е това, което можеше да бъде. Аз често казвам, че имаме демокрация, имаме и пазарна икономика, но те са в уродлива форма. Както и за социализма съм писал, че тогава се извърши индустриализация, но тя беше уродлива индустриализация, неконкурентна на световните стандарти. Така и нашата пазарна икономика и демокрация се оказаха неконкурентни на стандартите на европейската общност.

Какво попречи според вас?

Всичко е в хората. Всичко е в това, че националните лидери, които си излъчваме в тези времена, са хора, които нито имат капацитет, нито имат желание и амбиция действително да реформират обществото, да го модернизират. Това иска работа. В края на краищата нищо не идва от само себе си и едно общество се развива такова, каквото го правят неговите управляващи.

Това ще се промени ли? Доскорошните протести често бяха сравнявани със сините протести от '90-те години. Каква е разликата между сегашните и тогавашните протести?

Гигантска е разликата. Протестите от 1990 и 1991 година бяха свързани с конкретни идеи, програми и цели – да се премахне еднопартийният режим, да се въведе плуралистична система и т.н. Имаше серия от ясни протестни искания. Хората искаха възмездие за виновниците за катастрофата и други подобни. Ако вземем януари 1997 година, когато имаше и организираща сила – СДС, синдикати, граждански структури, тогава най-малкото имаше ясната идея, че комунистите трябва да напуснат властта. Каква е разликата с миналогодишните протести? Тя е, че най-будната част на българското общество, нарекоха ги красиви и интелигентни, показа невероятнен инфантилизъм. Нито можаха да формулират някакво конкретно искане. Това „Кой“ по-скоро прилича на безсилие.

Второ, стана ясно, че новата генерация е загубила едно много важно качество, за което демокрацията е единственият начин да се постигне, а именно – самоорганизирането. Тези хора, не само че не се самоорганизираха, но и не желаеха да се самоорганизират. С презрение гледаха на всичкото това. А няма друг начин в условията на демокрация да излъчиш друго политическо или гражданско представителство. Трябва да излъчиш хора, на които имаш доверие и така да постигнеш определени цели. И понеже това го нямаше, в края на краищата какво направиха? Върнаха пак статуквото, само че с обърнат знак – сега не е БСП, а е ГЕРБ.

Искате да кажете, че има гражданска енергия и днес, но качеството е различно?

Аз затова казах – нашите граждани са инфантилни. Те просто не могат на себе си да дадат отговор какво точно искат. Добре: Орешарски да си ходи, Пеевски да си ходи, но това не е решение на проблема. Докато не се ликвидра този партийно-клиентелистки модел, който господства в момента в България и изсмуква всички жизнени сокове, няма какво да се случи в тази държава.

Казахте, че донякъде е хубаво, че днес Живков не се помни. Все пак, кои са нещата преди 10 ноември 1989 година, които не трябва да бъдат забравяни, за да не бъдат повтаряни като грешки?

Първото е свързано с новото гражданско общество. Трябва да разберат, че ако искаш да бъдеш гражданин, не трябва да бъдеш поданик. В онова време всички бяхме принизени в положението на поданици под ръководната роля и инженерната ръка на комунистическата партия. Не бива да се позволява на група хора да ни мачка. Трябва да защитим тези толкова имагинерни в България граждански права, които са толкова важни за хората по света – правото да бъдеш свободен, да се сдружаваш, да работиш, да действаш, да се изразяваш. Ето това трябва да се помни. Не трябва да се връщаме към онова общество на държавата грижовница, държавата, която се грижи за всичко. През '90-те години непрекъснато контрирахме комунистическата пропаганда, която говореше за социално равенство, за грижите на държавата... Никой не иска равенство в мизерията. Защото това равенство, което имаше, то беше на нивото на един мизерен минимум. Е, друг е въпросът, че сега много хора биха се радвали и на това. Въпросът е защо у нас стана така, защо има такива хора. Бедното общество под закрилата на бюрокрацията и чиновниците произвеждаше оня беден, нещастен, сив, панелен, трабантен живот, който водехме. И комунизмът се срути главно заради това, защото той не можеше да отговори на елементарните човешки битови нужди на хората.

Усеща се разочарование в думите Ви. Идеите, заради които имаше голяма гражданска енергия след 1989 година, днес валидни ли са или са позабравени?

Мисля, че са позабравени и че доста е изкривена представата за тях. Най-елементарното е обругаването на либералната държава и либералния модел, който всякакви левичари, националисти, популисти и прочее ругаят. Което говори, че или не са имали представа, или не желаят да имат представа за това към какво сме се стремили. Говорят за благополучие, а от друга страна казват, че за всичко е виновен либералният модел и либералните реформи. Глупости! Трябва да отговорят на въпроса защо всички тези реформи сработиха във всички останали източноевропейски държави, а у нас не сработиха. Не сработиха просто защото у нас бяха спрени. Идеите за малка, но ефективна държава никога не се сбъднаха в България. Държавата остана основен източник на власт, на привилегии и богатства. И това съзнателно се прикрива от политическата върхушка. Това е основният тумор на българското общество – голямата държава, която разпределя всичко, която дава всичко. Дава хляба. Централизираната корумпирана държава.

Все пак трябва да има място за оптимизъм. Още 25 години ли ще са необходими, за да се стигне до финала на всички промени?

Това зависи от нас. Като гледам какво се търкаля в парламента, изобщо не съм оптимист. Пак повтарям, всичко се прави от хората. След като тези хора, които управляват държавата, нямат необходимите качества, необходимата посветеност на обществото, какво очаквате да се случи... Енергията е свързана с кауза. Къде е сега каузата? Парите се превърнаха в кауза, властта се превърна в кауза, сладкият живот се превърна в кауза. Ще ви припомня един израз на Атанас Буров, който през 1934 година казва по отношение на българската буржоазия: „Българската буржоазия така и не успя да проумее, че пътят към личното благополучие минава през общественото благополучие“. Сега общественото благополучие го няма.