Проф. Владко Мурдаров за речта на младите, пълния член и клишетата на политиците

Разговаряме с проф. Владко Мурдаров за езиковото ни богатство и пренебрежението към него. Отдавна се канех да звънна на стария си съученик от Немската, за да си сверя лексикалния часовник с него, тъй като електронните медии напоследък ме побъркват и в разни шоу програми, реалити формати и пр., пък и в политическите студийни говорилни звучат словесни дисхармонии, които нараняват слуха, но най-вече съзнанието ми. Повод ми даде една нова книга, чийто предговор бе написал той и му се обадих, за да го попитам тази Емилия Цанкова, с която го видях по телевизията, сестрата на Пепи ли е. Той каза, че да и се уговорихме да се видим. Седнахме край кухненската маса, че тя и столовете са по-високи и са по-удобни за болния ми крак и той ми показа въпросната книга. Тя е със заглавие „Артисти със сребро в косите“ и е събрала уникални истории от живота и театралното битие на величия като Гинка Станчева, Емилия Радева, Ицко Финци, Жоржета Чакърова – общо над две дузини любими на моето поколение актьори.

Поговорихме за книгата, за вълненията, които е изпитал, когато е чел собственоръчно написаните от любимците ни спомени, обещах му, че ще си я взема на всяка цена и му изплаках болката си от публичното обедняване на словото българско.

- Грешиш, - каза ми той. - Словото ни не е обедняло. Обеднял е речникът на съвременното поколение. Малцина правят разлика между тези понятия, но словото е като склад, в който е подредено цялото ни богатство. И то не е намаляло. Дори напротив. Виждаш колко неологизми се раждат, колко чуждици навлизат във всекидневието ни. Проблемът е, какво вадим от този склад. Какво използваме от неговото богатство.

- Малко използваме – отговорих му.

- Така е, за съжаление, но речта е продукт на мисълта. Както мисли човек, така и говори. Забелязал ли си, че младите масово започват изреченията си с „Емиии“?

- Да. И това много ме дразни. Не само, защото е паразит, а и защото е крив паразит. Навремето ние поне казвахме „Амиии“.

- Така е. Но не това е главното, въпреки че и този провинциализъм дразни. Главното е, че този паразит е заменил ъкането. През миналия век, когато човек не бе наясно, какво точно да каже, започваше да ъка. Това, ако си спомняш, бе основна характеристика на слабите ученици, когато учителят ги попита нещо. Сега казват „Емиии ...“ и през това време напрегнато мислят, как да продължат. Спомням си, че така отговаряха на въпросите на журналистите повечето спортисти, когато ги интервюираха. Сега всички станаха спортисти.

- Не е само това. Имам впечатления от речниковия фонд на младите и те не са положителни. Не познават добре съдържанието на склада.

- Вярно е, но животът в новия век се движи по нов начин. Технологиите замениха необходимостта от някои познания и умения, общуването между хората се опрости и това опрости и речта им. Сега младите не четат толкова и не познават добре книжовния език. Всъщност, те четат, но не четат книги. Те четат непрекъснато в интернет, но информацията, която поглъщат не винаги е полезна, стойностна и обогатяваща мисълта и езика. Аз преподавам в НАТФИЗ и забелязвам, че когато дойдат в първи курс, студентите имат големи пропуски в общата си култура. Но започнат ли да следват, те придобиват и интерес към четенето. Поне на пиеси. Забелязвам и друго. Когато се кача горе, в библиотеката, там е пълно със студенти, които седят пред компютрите, а пред лавиците с книги отзад няма никой. Младите нямат и голямо изобилие и разнообразие от теми при общуването, за да се нуждаят от много и различни думи. Самият живот, в който са потопени, не го изисква. Преди години се налагаше ние сами да достигаме до определени знания и изводи. Сега това вършат технологиите и дават на човека готовите решения. Мисълта му закърнява. Като последица закърнява и речта му.

- Друга тема – езикът на политиците. Клишетата.

- Клишетата са родени в тоталитарното общество от т.нар. апаратчици. Те са форма за общуване в конкретна административна или политическа среда и целят, първо, да опростят това общуване и, второ, да избегнат евентуалната опасност от грешни формулировки. Те също заместват мисленето. Ние с теб сме продукт на тази епоха и съм сигурен, че много от клишетата са ни познати. Но ние и сме прочели много книги и това прави мисълта ни по-разнообразна. А голяма част от съвременните политици излизат на сцената, заредени само с партийните си клишета и нямат друг словесен инструментариум. В социалните мрежи също е пълно с клишета. А политиците напоследък започнаха масово да използват и тази форма за общуване.

- В речника на политиците ни има знакови думи, които показват, че комсомолската лексика е безсмъртна. Например излиза някой и казва „сега ще ви зачета“ и започва да чете някакъв текст. Или от парламентарната трибуна поне дузина депутати спорят с „преждеговорившия“. Е, в такива моменти все едно виждам комсомолските апаратчици, които наричахме папагали.

- Такива думи днес се приемат като част от парламентарния жаргон. Защото комсомолското мислене още е живо и не само – то се предава по наследство. Така много от русизмите в езика ни живеят втори живот. Преди време се разрових и открих, че думата „нелицеприятен“ е русизъм. Тя обаче се употребява масово. Не можем да се преборим с русизма „касае“ или с „устройва“. Навремето ние мислехме, че с промените ще отпаднат и русизмите. Но те останаха, защото политическото съзнание не се е променило. Може да е сменило посоката си, но като характеристика и същност е запазено. Преди известно време някои се смяха с глас, когато Искра Фидосова употреби термина „входирам“. Аз дори тръгнах да обяснявам, защо не бива да се говори така. Но юристите харесаха тази дума и сега всички входират. Тези клишета вървят от парламент в парламент. 

- Модернизацията на езика? Опростяването? Някои пледират да се премахне пълния и краткия член.

- Има такова нещо. Аз лично не одобрявам чак такова опростяване. Фактът, че голяма част от българите в разговорната си реч, та и писмено, вече не се придържат стриктно към правилата, не е аргумент да ги премахнем. Но съм и против другата крайност – идеята за Закон за българския език. Има си граматика. Тя е законът. Езикът ни се развива съвсем естествено. И се обогатява естествено. Сега в речта ни навлизат много английски думи поради интернет общуването ни, но това е неизбежно. Животът също носи новостите със себе си. Преди години не знаехме какво е омбудсман. Сега си имаме. Може да го наречем обществен посредник, но е тромаво и така терминът се утвърди. Хората вече знаят какво е, но в началото имаше и голямо недоумение. Спомням си, че в едно радиопредаване попитах слушателите какво е омбудсман и един се обади и каза, че е човек от Бусманци.

- Глобализацията налага употребата на чуждици. Това няма ли да убие езика ни?

- Не вярвам. Нашият език е специфичен, сложен и е написал богата история. Той няма да умре. Латинският нали уж е мъртъв език? Но ние продължаваме да четем на него. Писменото слово е трайно. Ролята на писателя е важна. А в днешно време хората продължават да пишат. Оставяме графоманите настрани, както и изблиците във Фейсбук. Имаме млади творци и ми прави впечатление, че много млади хора пишат поезия.

- Ти си и преводач. Кое е по-важно за преводача – да знае перфектно езика, от който превежда или да познава в детайли майчиния си език?

- Когато превеждаш технически текст или служебна кореспонденция, е добре да познаваш в детайли чуждия език, но при художествената литература важен е майчиният. Знаеш, че има поети, които са превеждали с т.нар. подстрочници (буквален превод на конкретния стих) и са творили на практика поезия. Преводите на Шекспир от Валери Петров са христоматиен пример за това. Валери не е знаел перфектно английски, особено пък езика от времето на оригиналите, но е сътворил брилянтни преводи. Най-добре е българин да превежда на български. И все пак, при преводите на Шекспир има един интересен въпрос: това Шекспир ли е или е Валери Петров? Сега Александър Шурбанов започна да превежда трагедиите на Шекспир и хората ги харесват и казват, че усещат повече оригинала. Спомням си, че по времето, когато Валери Петров превеждаше комедиите, той се съобразяваше и с езика на нашето поколение и черпеше информация за това от дъщеря си. Затова си мисля, че всяко поколение трябва да има своя прочит на Шекспир.

- Ти сега превеждаш ли нещо?

- Да, ама ще ти кажа какво, когато го завърша.