Проф. Пламен Павлов: Няма грешка, нито фриволно решение

С проф. Пламен Павлов, историк и консултант по проекта за изработване на паметник на цар Самуил, разговаряме за историческата идентичност, търсенето на истина, символите, които не знаем как да четем и естетическото менторство.

Проф. Павлов, разкажете за консултацията и одобрението на проект за скулптура на историческа личност?

В случая с паметника на цар Самуил в столицата станахме свидетели на неверни внушения, дори обвинения – от незнание или пък неприкрито тенденциозни, не мога да преценя каква е причината във всеки конкретен случай… В крайна сметка, надали някой вече би оспорил факта, че са спазени всички законови и художествено-творчески изисквания и процедури. Така или иначе, художественият проект е одобрен от комисия от експерти, с прякото участие на творческа организация. Не ми е известно да има по-специфични критерии, когато става въпрос за историческа личност. Съгласете се, че не е редно да има цензура, а и по какъв начин може да има „контрол” върху работата на художници, писатели, музиканти… Нагледахме се на „правилни” творци и творби в тоталитарните времена. Ако някой си прави подобни сметки, в случая от позициите на „естетическото” менторство, не, не съм съгласен!

Появиха се мнения свързани с отделните символи – корона, меч, скиптър, включително обвинения, че са погрешно използвани?

Скулпторът Александър Хайтов е подходил не само творчески, но и съвсем отговорно при представянето на знакова историческа личност от българската история, каквато безспорно е цар Самуил. Естествено, владетелят е изобразен с всички основни инсигнии на царската власт от онази епоха. За мене са трудно обясними и немотивирани критиките по отношение на символите на властта, още повече че в случая не става дума за „снимка”, изображение от „комикс” и т.н., каквито упреци се чуха… Короната, с която е представен българският цар, е напълно в духа на времето и наистина е близка до т.нар. унгарска „свещена корона” или „корона на св. Ищван”, която е специално упомената дори в конституцията на Унгария и която днес се пази в музея на унгарския парламент. За тази корона са изписани хиляди страници, а „историята” й наподобява исторически роман или трилър. Знае се обаче, че основната й част е една византийска корона от XI в. В Унгария е съхранена още една корона, получена от византийския император Константин IX Мономах, отново от средата на XI в. Ние също имаме една такава корона, и то X в. – така специалистите интерпретират запазените артефакти от т.нар. Преславско съкровище. Тази корона отново е византийска изработка най-вероятно, другата възможност да е българска реплика на византийски образец. Още нещо, върху монетите на византийските императори от Х и ХI в., както и върху печатите на нашите царе Симеон Велики и Петър виждаме изображения на подобни корони. Да се върнем към прословутата вече „унгарска корона” – приликите с нея не са недостатък, а качество. При това, както стана дума, короната на Самуил има и редица „собствени” черти, имащ паралел с други византийски и български паметници от самото Средновековие. Мечът отново има точни паралели, описани и анализирани от специалистите, включително от колегата доц. Валери Йотов, най-добрият познавач на средновековното оръжие по нашите земи. Скиптърът с двойния патриаршески кръст символизира идеята, че царят е „Божи помазаник”, че властта му е дадена от Бога, както и че България има своя патриаршия. Не бива да забравяме, че Самуил и братята му спасяват не само държавността, но и църковната независимост на България. Още през 971 г. патриарх Дамян бяга от окупираните земи и столицата Велики Преслав в Средец (днешна София), която е временната столица на царството поне едно десетилетие. Тогава базиликата „Света София” е патриаршеска катедрала на нашата църква. По тази причина няма място, по-подходящо за паметник на цар Самуил от тази древна светиня. Ако се върнем към скиптъра, именно такъв двоен кръст имаме върху тогавашни монети и печати, както и върху златния солид на императорите Василий II и брат му Константин VIII. С други думи, и в този случая няма нито „грешка”, нито фриволно решение на автора.

При създаването на подобен монумент, докъде е авторова интерпретация и колко е важна приликата с първообраза?

Tворецът има и трябва да притежава свобода. Както и отговорност, но в случая мярата е спазена в максимална степен. Александър Хайтов интерпретира образа на великия цар, опирайки се на знанията ни за него и епохата. Същевременно изгражда психологизиран образ, а не просто „възстановка”. Пред нас стои не само владетелят, но и човекът Самуил, не само войникът, пълководецът – „ненадминат по сила, недостижим по дързост”, както пишат хронистите, но и страдалецът, мъченикът. Обаче и гордият човек, който се е посветил на свята кауза, който не се е огънал пред стихиите на историята, нали?

За Вас кое е водещо, когато оценявате или консултирате подобно произведение?

Въздействието. Естетическата стойност на паметника, както и възприемането му от публиката. А то е невероятно! Паметникът на цар Самуил се вписа органично и в окръжаващата среда, и като сила на внушение и, ако искате, като „контакт” с публиката. Волно или неволно, Александър Хайтов е постигнал ефект, който бих нарекъл „иконографски” и това е едно от най-ярките достойнства на този паметник. От друга страна, критиките, които се разразиха, за мене са твърде пристрастни, на моменти дори истерични. И с претенция за „истина от последна инстанция”, с менторски тон, който издава отсъствието на сериозни аргументи.

Защо се случи това „масово“ говорене и анализиране на монумента и отделни части от него?

Бих поставил акцент на друго – дали това „говорене” е масово и какво значи „масово” изобщо, когато става дума за произведение на изкуството? У нас, слава Богу, след краха на тоталитарната държава има поне свобода на мисълта, на словото, мненията. Вторачването в детайлите, самоцелното търсене на недостатъци и някакви грешки е способно „да убие” всяка художествена творба. Тази на Александър Хайтов категорично не заслужава такава съдба. Имаме паметник, който хармонично съчетава класически и модерни принципи и решения, който правдиво и въздействащо изразява онова, което за нас, българите, е цар Самуил.

Ще се научим ли да отделяме експертното от личното мнение, когато става въпрос за подобни дискусии?

Надали ще бъде лесно, но трябва да се научим, да полагаме усилия да уважаваме твореца като такъв, но и като личност, като човек. Защото Хайтов беше атакуван по начини, които за мене са крайно неприемливи, извън „стандартите” на елементарната етика.

Как трябва да се чете историята в наши дни, сякаш всеки има свой прочит и своя истина?

До известна степен това е естествено, защото история е особена наука. Древните елини, чиито ценности са наследени от Византия и средновековна България, смятат историята за изкуство. И все пак, независимо от един или други нюанси, цар Самуил не може да бъде третиран като „източник на национален мазохизъм”, като „провален владетел” и т.н. Както французите няма да се откажат никога от „проваления” Наполеон Бонапарт или от изгорената на клада Жана д’Арк, така и ние не можем да възприемаме „оня прочут Самуил”, както пишат хронистите, по друг начин.

Дали не се опитваме, да преиграем исторически събития, които сякаш сме пропуснали?

Вероятно присъства и такъв момент, но няма как да върнем хода на времето и историята. Цар Самуил е олицетворение на онази „Българска епопея”, която вдъхновява както нас, българите, така и учени от световна величина като Гюстав Шлюмберже, Арнълд Тойнби, сър Стивън Рънсиман… Впрочем, още в средновековия епос „Песен за Ролан” ние, българите, сме наречени „… народът на Самуил”.

Докога ще се носим на вълните на популизма на тема национализъм и ще стигнем ли до консенсус на тема национално достойнство и чест?

Не само на вълните на националния популизъм… Впрочем, днес някои хора са едновременно … „националисти” и „русофили”, което е пълен абсурд! А националният нихилизъм, чуждопоклонството, отрицанието на всичко българско?! Ще припомня отново думите на национален водач, който същевременно е интелектуалец и дори за мене е нашият „европеец номер едно” в модерните времена – Георги Стойков Раковски: „Любовта към Отечеството е най-висшата от всички световни добродетели…”