Преходът вече е в историята, но историята никога не е неутрална наука

Доц. д-р Теодора Драгостинова е преподавател по най-нова Европейска и Източноевропейска история в Държавния университет на Охайо - САЩ. Работи по темите за национализма, миграциите, културната политика през социалистическия период, Студената война. Автор е на "Между две родини: Национализъм и миграции сред гърците в България, 1900-1949" (2011, на английски). В момента завършва книга върху международната културна политика на България през "дългите 70-те" в контекста на глобалната световна война.

30 години след 10 ноември 1989-a: къде свършва митологията и започва историята?

Като историк много съм си задавала въпроса: къде започва историята? Тъй като станаха 30 години преход. И преходът е едно явление, при което не е ясно от какво към какво се движиш, това е една несигурност. И чак сега, след 30 години, реших, че можем да говорим за 1989 г. като история, защото 30 години маркират началото на едно ново поколение. В историята обикновено 30 години е хронологията на едно ново поколение. Вече имаме едно израснало поколение, което е родено след 1989-а, тази година вече е история и можем да мислим исторически.

Тоест колко поколения маркира преходът - едно?

Има със сигурност едно поколение, което е родено след 89-а, и няма спомен от тази година. Това поколение са хора в цветуща възраст, в разгара на своите професионални кариери и лични животи, те нямат спомен и личен опит от 1989 г. За тях това вече е история. Но може би са две генерации, защото сега хората, които са родени след 2000 г. и вече са тийнейджъри, представляват едно второ ново поколение, израснало след 1989 г.

Според Вас възможно ли е периодът на комунизма, а след него и преходът да влязат в учебниците по история? Това лято имаше дебат, че в един от учебниците периодът на комунизма е представен твърде манипулативно.

Комунистическият период трябва да влезе в учебниците, защото учениците трябва да имат представа каква е била историята на България след Втората световна война. Но трябва много ясно да се обясни, че има различни интерпретации на тази история, че това е въпрос на дебат все още и в историческата наука.

В САЩ, когато преподавам този период на моите студенти, аз винаги им давам две мнения, които те да дискутират. С факти да докажат защо заемат една или друга страна, да обяснят, да се аргументират.

Когато преподавам на моите студенти периода след Втората световна война и периода, в който комунистическите партии стават ръководните партии във всички страни от Източна Европа, аз им обяснявам, че от една страна е много важна ролята на Червената армия и на Съветския съюз, който иска да създаде свой блок в Източна Европа. И ние не можем да не мислим за този важен контекст.

Но от друга страна: историческата наука е доказала, че през 1944-1945 г. в много от източноевропейските общества вече има политически тенденции, при които всички традиционни политически партии са компрометирани и населението няма желание да избира тези традиционни партии, а иска нещо ново. Иска нови политически актьори и нови политически сили. И тъй като в Източна Европа някои от страните все пак са освободени от Червената армия и врагът е нацистка Германия, за много хора там комунизмът е бил реална алтернатива. Това е вярно - през 1944, през 1945 г.

Но разочарованието настъпва много бързо - това също трябва да го разберем. На някои места, разбира се, има чистки. Но реално има и подкрепа сред населението за една нова политическа сила, която да замени традиционните партии.

На моите студенти им давам пример и с моя дядо. Той е бил един от тези ентусиасти през 1944 г., които са вярвали в комунистическата идея, а след това два пъти е чистен от БКП.

Нещата действително са по-сложни и те не трябва да се представят в черно-бели краски. Тук трябва да се види нюансът, което може би е трудно в учебниците по история. И хората, които пишат тези учебници, на тях им е по-лесно да представят своите собствени политически възгледи.

Но това е недопустимо.

Ако сметнем, че историята е обективна наука, да, недопустимо е. Но историята не е обективна наука. Историята е една от онези науки, в които политическата и идеологическата ориентация на изследователя е на централно място.

Историята никога не е неутрална наука. Историята винаги е политическо, дори селективно, четене и интерпретация на събитията. Преподаването на история винаги е било политически процес, защото то формира мисленето на новото поколение граждани на всяка държава.

Тогава можем да приемем българската история за публицистика със задна дата.

В българската история има един консенсус - по националния въпрос. Там се получава лесен консенсус, защото някак си националният въпрос обединява. Има много добри български историци, които критикуват тази националистическа трактовка на българската история, но техните мнения не са в учебниците по история.

Ние все още говорим за Първа, Втора и Трета национална катастрофа в България. Сега, с годишнината от Ньойския договор, има много коментари за катастрофалните ефекти от него, но също като че ли се забравя фактът, че България е била на страната на тези, които губят войната. Имала е свои цели, които не се осъществяват. И когато загубиш война, и когато си победен, договорите, които се пишат, наказват тези, които са победени и помагат

на победителите. Така работи дипломацията. Нашата страна не е единствената, която е претърпяла катастрофи – нека помислим за Унгария, дори Гърция. Но в нашата история процесите се коментират като уникални, единствени едва ли не в исторически контекст.

Сред Вашите студенти има ли крайнолеви младежи? И допускат ли грешката да идеализират социалистическия блок, социалистическа България?

Последния семестър имах един студент, който се определи като троцкист. Това ми беше странно - защо американец в XXI век ще се определя като троцкист. Това е едно идеализирано представяне на реалността, което е изкривено, защото пак минава през идеологията. Не достигат до изводите чрез анализиране на фактите, ами изводът е предопределен.

Това, което се опитвам да направя, е да задам фактите, да дам различните интерпретации и да накарам студентите чрез факти и документи да преценят коя от тези интерпретации е вярна. Защото моя роля като професор не е да ги уча на факти и моите интерпретации, а да ги накарам да мислят. И когато четат новини, когато гледат телевизия, да могат да преценят каква е идеологическата настройка на хората, които говорят. Това е моята отговорност като преподавател. Да ги уча да мислят и да могат да интерпретират, да разпознават кой от каква гледна точка разказва и преразказва историята, защото историята никога не е фиксирана. "Историята е писана от победителите". Точно така е. Историята е писана от победителите, но ние винаги трябва да знаем, че има и друга гледна точка и трябва да я търсим.

Национализмът замени комунизма по един особено взривоопасен начин в Югославия. В България това беше пробвано по ужасен начин при "Възродителния процес". Успяхме ли обаче през 90-те в България национализмът да не се превърне в последното убежище на комунизма?

Аз разглеждам национализма от две гледни точки. От гледна точка на политическата идеология - това, което политическите елити и държавите се опитват да представят като националната линия на държавата, националния интерес на държавата.

От друга страна - национализмът като настроенията сред населението. Повечето от нас имат национална идентичност. Ние се идентифицираме по един или друг начин национално и много често националната принадлежност е възможно да бъде повод за гордост. И тогава аз я интерпретирам като патриотизъм. Но е възможно тези настроения много лесно да бъдат манипулирани от политическите елити, както в Югославия. И патриотизмът може да се прояви като национален шовинизъм.

Това е историческата отговорност на политическите елити навсякъде: дали те ще играят на националистическата карта, дали ще се съблазнят в името на политически причини да тръгнат по тази линия, която е наистина много тънка, която може много бързо и много непредсказуемо да се изроди в нещо много грозно.

Както в Югославия – нека помислим за просръбските тенденции и Милошевич, никой не е вярвал, че той ще може да мобилизира по този начин една държава, която все пак толкова години е съществувала върху основите на братство и единство. Милошевич много успешно мобилизира населението под мантрата, че "ние сме жертви, че ние сме тези, които сме онеправдани". В рамките на прехода, в рамките на тази политическа несигурност, той успя да играе на тази карта.

В България е много по-сложен въпросът. Аз смятам, че българското общество все още не е провело този важен разговор за отговорността, която би трябвало да поемем по въпроса за "Възродителния процес". Обикновено чуждите изследователи говорят за етническо прочистване, когато става дума за "Възродителния процес" и за "Голямата екскурзия". Като българи, този термин звучи много тежко. 350 хиляди души, изселени в рамките на два месеца. Какво е това, ако не е етническо прочистване? Ние трябва да поемем отговорност - като българско общество. В България този разговор все още не е проведен, въпреки че имаме декларацията на парламента, която обявява "Възродителният процес" за престъпление.

Една друга интерпретация, която четох за 1989 г., е че фактически преходът в България започва през месец май, при изселването на българските турци, защото много от протестите срещу режима на Живков започват от българските турци. Това също би променило нашата интерпретация за прехода. Ако ние приемем, че протестите на турското население срещу "Възродителния процес" са част от историческия наратив на целия български народ, тогава нашата интерпретация за тази година също ще се промени.

А национализмът никога не е изчезвал от комунистическата партия. Той е бил притъпен, може би в началните години, но много бързо, в края на 50-те, се възражда. През 60-те и 70-те наблюдаваме един културен национализъм. Ако разгледаме културната политика, която е водена по време на комунистическия период, в много отношения това е национална културна политика, която има за цел да създаде един патриотичен заряд сред българското население.

Говорите за Людмила Живкова.

Да. В момента пиша книга за културната политика на българската държава през 70-те и началото на 80-те години. Какво са честванията като "1300 години България"? Това е една проява на културен национализъм, чиято цел е да мобилизира населението и да създаде легитимност на комунистическия режим чрез организирането на културни мероприятия, които са заредени с национална енергия. Това са едни патриотични тържества, но отстрани погледнато може да се каже, че има и националистически подбуди.

Таблоидният медиен разказ в България представя Людмила Живкова като модернизатор в рамките на системата.

Дори някои казват: тя е "първият дисидент", което е абсурдно. Какъв дисидент, когато тя е продукт на този комунистически елит? Модернизатор - може би. Но за мен това също е спорно. Тя има своите лични амбиции и използва държавния апарат и финансите на държавата, за да ги реализира.

Да се върнем на прехода. Много от нашите читатели често питат защо чехите, поляците, унгарците се справиха, а ние не успяхме.

Преди 10 години всички мислехме, че поляците, унгарците и чехите са се справили. Но през 2019 г., когато говорим за Полша и Унгария, не е много сигурно дали са се справили. Вижте популизма в двете държави. Дори сега, по време на 30-годишнината, там нямаше големи тържества, тъй като новите политически елити имат много комплицирано отношение към промените от 89-та година.

30-годишнината ни дава възможност да видим нещата дългосрочно. Аз много се тревожа за европейската идея. За нас преходът означаваше, че имахме шанса да бъдем европейци. В България няма такива силни евроскептични настроения, но в Полша и Унгария има.

И ако началото на прехода беше началото на приобщаването към Европа, сега виждаме, че в тези две държави има настроения срещу Европейския съюз и Европа. 4 години след началото на прехода в Полша има забрана за абортите и започва тази консервативна реакция срещу либералните настроения в държавата. Антилибералният дискурс се появява много рано в някои от тези държави. Но тъй като тогава техният стремеж да се присъединят към Европейския съюз е задал много точни параметри какво означава това, тези антилиберални настроения се потискат. Но сега отново се появяват в Полша. Антилибералният дискурс е много силен в католическите среди, в образованието, в социалните политики.

За момента, слава Богу, в България нагласите са малко по-прогресивни. Но не е толкова оптимистично, ако го гледаш отвън: нека погледнем дискусиите срещу Истанбулската конвенция. Освен това - ролята на Българската православна църква, това е една много консервативна църква, нея можеш да я оприличиш с най-крайните евангелистки прослойки в американски контекст. Какво означава "традиционни семейни ценности"? Това са антилиберални позиции. Това не са позиции, които защитават правата на човека, те са изкривени от някакво разбиране за традиционност, което е дълбоко консервативно.

Имаше ли сделка през 1989 г. между елитите на Запада и СССР - стискат си ръцете и оставят бившите комунисти да управляват в Източна Европа? Това е много популярна версия в българската преса.

Не мога да отговоря конкретно на този въпрос. Това, което се вижда много ясно след 1989 г., е че има консенсус на Запад - в Източна Европа ще се прилагат неолиберални реформи, с които е експериментирано частично в Западна Европа, но Източна Европа става лаборатория за неолиберални реформи.

За част от източноевропейския елит това е нещо много удобно, тъй като им помага да приложат политика на приватизация след 1989. Помага им държавната собственост много бързо да премине в частни ръце и тъй като това е новият консенсус, който идва от Запад, улеснява олигарсите много бързо да успеят да консолидират икономическата си власт. Получава се неолибералният консенсус. Но колко е консенсус? Той идва отвън, той е наложен на българските елити, но някои от тях се възползват много успешно.

Ролята на Съветския съюз е много важна през 1989 г., когато Горбачов поощрява реформите на „реформаторите“ и решава да не се намеси пряко в страните от бившата „Съветска сфера“. Но нещата бързо се променят. Аз не виждам някаква основна роля на Съветския съюз след 1989 г., те си имат своите проблеми от 1990 - 1991 г. насам. По време на прехода доминираща е ролята на Запада, който диктува условията.

И ги оставиха да крадат?

Да. Мултинационалните компании също дойдоха тук, изкупиха техника и я дадоха на вторични суровини. Вместо да разработят заводите, след като ги приватизираха. Те не искаха да имат местна конкуренция и ги ликвидираха. И започнаха да внасят стоки. Западни, по-добри. Това беше историята на началото на 90-те години. Но тази история предстои да се пише, след като се отворят архивите и се публикуват спомените на основните исторически фигури.