Повтаряме, че сме най-бедните в ЕС, но не искаме да бягаме по-бързо от другите

Любомир Дацов е финансов анализатор, член на Фискалния съвет и бивш зам.-министър на финансите. Той е ръководил изработването на всички държавни бюджети от 2001 до 2009 г., а между 1992 и 2000 г. е част от екипа, който подготвя бюджета.

Позицията му в интервюто за OFFNews не е обвързана с членството му във Фискалния съвет.

Г-н Дацов, каква 2020 година да очакваме на база предложения проектобюджет?

Да уточним, че говорим за макрорамката на бюджета. Виждам доста голяма предпазливост и „оптимистичен консерватизъм“ по отношение на параметрите и структурата на растежа. Дори бих казал, че изразът „предпазливост“ е много мек, тъй като за да бъде постигнат заложеният растеж от 3.3% през следващите 3 г., в света трябва да не се случат много неща, които в момента са видими като тенденция.

Какво имате предвид?

За да се реализира тази прогноза, не трябва да продължат търговските войни между САЩ и Китай и САЩ и Европа; Европа трябва много бързо да преодолее икономическото забавяне, което се наблюдава; Германия, която е в стагнация, трябва да обърне посоката още в рамките на тази година и в началото на следващата да се върне отново на етап на растеж. Същото се отнася за Франция и Италия, а и за Испания до голяма степен.

Струва ми се, че е малко вероятно описаното да се случи, макар че в момента икономическият цикъл не е изживян, т. е. в повечето страни от ЕС не е достигната горната мъртва точка на фазата на растеж, при която той да промени посоката си. Процесите са политически и ако ситуацията се стабилизира, не се нагнетява напрежение в Близкия изток и в Средния изток, бързо може да се върнем към икономически растеж.

Но едва ли в малката ни страна сме чак такива пророци – трудно може да предвидим подобен развой, защото нещата зависят от други сили.

Макроикономическата рамка разчита растежът през следващите няколко години да идва от вътрешното потребление и това е провокирано от новите резултати за структурата на БВП в неотдавна публикуваната ревизия на НСИ. Вследствие на нея има значителна разлика между пролетната и есенната прогноза на Министерството на финансите. При запазване на икономическия растеж източниците му са сменени. Видимо това е направило така, че между структурата на растежа и структурата на източниците на приходите в бюджета да няма много ясна връзка.

В приходната част се очертава намаляване на приходите, и то не с малко - някъде в 2022 г. - и това намаление е изцяло за сметка на косвените данъци. Не е отбелязано да се планират политически, структурни мерки или промени, които да водят до такова нещо. Това е необяснимо – растежът да идва от потреблението, косвените данъци да падат, а едновременно с това да се задържа нивото на преките данъци.

Това не кореспондира с другото нещо в макрорамката. Според МФ най-голямото прегряване на икономиката ще се случи през 2022 г. Тогава, когато тъй нареченият output gap (разликата между реалния и потенциалния БВП - бел. ред.) на потенциалния растеж ще бъде най-голям. Не виждаме такова нещо в приходите. Пак посоката е друга - на намаление.

Защо ни се предлага такава макрорамка и как това ще повлияе на бизнеса?

Големият проблем с достоверността на прогнозите е в това, че таргетираме само следващата година като прогноза и оттам нататък - каквото излезе и каквото се случи, няма значение обвързано или необвързано. Имаме видим проблем, върху който трябва да се работи, и прецизността и качеството на тези прогнози да бъдат подобрени.

Ако приемем, че никой от бизнеса не гледа тези рамки, за собствено ползване може да напишеш каквото искаш, включително да заложиш цели, които създават резерви. Нормално е да имаш буфери, особено когато оценяваш, че нещата се променят бързо. Но все пак една макрорамка – икономическа и бюджетна – трябва да е максимално прецизна и да ориентира не само за първата година на прогнозата. След като е тригодишна, трябва да ориентира какво се случва в този тригодишен период.

Във всички държави тази прогноза се използва от бизнеса, за да начертае плановете си и хората да вземат отговорни икономически решения. За съжаление, такова нещо не може да бъде направено сега, защото подозирам, че

отклоненията ще бъдат

значителни във всякакви посоки.

Това в основни линии казва макрорамката на икономиката. Иначе в самата макрорамка на бюджета има много голяма доза предпазливост дотолкова, доколкото всички казваме, че за пръв път се планира балансиран бюджет за следващите 3 г., но това, общо взето, е много опростенчески подход.

Защо?

През последните няколко години имаме непрекъснато значителни превишения и чисто политически харчения в края на годината. Сега, ако не похарчат огромна сума в края на годината за политически цели и послания, пак ще има превишение и не е реално да се поставя постигането на балансиран бюджет като цел.

Друг е въпросът, че дори когато макроикономическата прогноза показва продължаващо отиване към мъртва точка на икономиката,

би трябвало да имаш превишение,

а не балансиран бюджет.

Ако погледнете анализа, ще видите, че вследствие на всичко това сме имали про-, а не антициклична политика. В същото време, стандартното поведение на едно правителство е да противодейства на цикъла, с оглед изглаждане и постигане на по-добри резултати. Затова от всяка гледна точка посланието за проциклична политика, което се залага в този бюджет, не е обяснимо.

Мисля, че тук няма бюджетна цел, а по-скоро политическа и това обслужва вътрешни цели, тъй като икономически това не е добре и не е обяснимо.

Какво би показала реалистична тригодишна прогноза?

На база посоката и тенденцията, която наблюдаваме, мога да кажа, че когато икономиката е базирана основно на износа, а основните ти търговски партньори забавят икономическия си растеж, е естествено да очакваш в рамките на някакъв период от време и при теб да се случи същото. Няма как да има задържане на растежа, поради свиване на търсенето, износа и на това, което произвеждаш.

Българските инвеститори виждат какво се случва навън и променят модела си на поведение. Всеки сериозен бизнесмен е наясно, че увеличаването на външните рискове ще се пренесе във вътрешен план и ще има забавяне на растежа на инвестициите.

Прогнозата за растежа им в БВП е на относително ниско ниво, макар и задържан във времето. Смятам, че той дори могат да бъде отрицателен от гледна точка на това, че към 2020-2021 г. много хора ще наблюдават в каква посока се развиват икономиките и ще забавят решенията за инвестиране.

Чисто финансово при този нараснал риск източниците на финансиране би трябвало да се променят и да станат по-скъпи. Сегашната ситуация с много ниски лихви, при която „който е поискал, е взел кредит“, би трябвало да се промени при промяна на икономическата обстановка.

Сега част от растежа се дължи на ниските лихви и лесния достъп на потребителите до тях. При промяна на цялостната позиция на риска в икономиката това също ще се промени - натискът върху потреблението ще намалее и оттам – и растежът на потреблението в БВП, просто защото банковият кредит ще намалее и ще стане малко по-скъп.

Кога очаквате да се случи това?

Много е условно. Нека да кажа, че ако продължат тези процеси в Западна Европа, приблизително между 7 и 8 месеца ще отнеме появата на отражението им в България. Зависи от това колко са остри нещата, които се случват особено в Германия и Италия.

Ако погледнете в редица области, специално индустрията, бизнес сдруженията предупреждават, че вече имаме ясни индикатори за забавяне на икономическата активност. Някои от нещата се случват, но тук просто са замаскирани от елитите в България и поради това, че голяма част от потреблението се помпа, поради ниските лихви в момента.

Има и друго: изкривеният пазар на труда в България е труден за прогнозиране. Все пак моята прогноза е, че той няма да има същия модел на поведение, като през 2008-2010 г., най-малкото защото не се очаква кризата и спадът да са толкова остри, тоест това няма да намали толкова значително заетостта в икономиката. Освен това, поради това, че имаме значително по-нисък брой заети от 2008 г., предлагането и търсенето на труд няма да е с такива отклоненията.

Смятам, че свиването на икономическата активност и евентуално по-ниското потребление в Западна Европа ще доведе до съвсем малко намаляване на заетостта у нас, ще намалее и натискът върху работните заплати като растеж и тези 8-9% на годишна база средно през последните години ще спаднат на 1 до 3-4%.

Казвам това с всичките условни допускания, ако нещата в Западна Европа продължат да се развиват в посоката, която в момента дават като сигнали.

Как ще се отрази евентуалното спукване на балона на ниските лихви по кредитите върху банките?

Аз, като много от колегите ми, смятам, че „чудото“ на ниските лихви и поведението на централните банки, стимулиращи отрицателните лихвени процеси, е много нездравословно.

Наскоро гледах проучвания – не за България, но тя е част от европейската картина – които ясно показват, че независимо, че като цяло банковият сектор е значително по-добре капитализиран и осигурен срещу различните видове риск в сравнение с 2008 г., ако продължим с тези ниски лихви и се случи криза, банките имат много изтънели приходи заради тези ниски лихви, а и икономическата им активност и приходите от кредити са силно променени спрямо предходните периоди.

Това означава, че оперативно те имат много нестабилна приходна част, което води до съществен проблем, ако се случи допълнителен риск, защото резервите, които имат, могат много бързо да изчезнат в рамките на една или две години, когато имат негативни печалби.

В Европа тече много сериозна дискусия, при която много политици, а и някои икономисти, поддържат тезата, че е необходима т. нар. синхронизация на монетарната и на фискалната политика. Зад това доста приемливо изречение се крие прехвърляне на част от проблемите във финансовата и монетарната политика върху бюджета. Тоест той да започне по-голяма експанзия, да освободим разходите си и т.н.

Преведено по този начин, за държави като Испания, Франция и Италия, на първо място, това означава допълнително утежняване на проблема с държавните дългове. Ако има научен урок от кризата през 2008-2010 г., той е, че причината за големите проблеми не беше толкова във финансовата система в Щатите, откъдето дойдоха нещата, а от това, че Европа се оказа затънала в правителствени дългове. Не ми се струва най-умното нещо някой в момента да прокламира същото „лекарство“.

Големият проблем е, че инструментите, които ЕЦБ поддържа, са нискоефективни или почти не действат. Друг е въпросът защо се докараха дотам. Виждаме, че тази политика на количествени улеснения, за да стабилизираш финансовата система, да подпомогнеш растежа, също е много спорна, макар че някои казват, че е спасила системата. Спаси я, но я направи зависима в голяма степен.

Правилната алтернатива е някой да започне да прави истински реформи. Остаряващата Европа, Европа на ниския потенциален растеж, Европа без почти никаква динамика – време е това да се промени. На много от публичните системи, включително и на реалния сектор, трябва да бъде зададена нова посока и да бъдат направени по-ефективни.

Видимо е, че на никой не му се правят тези реформи. Не само в България реформите се използват само за публично говорене, а реално погледнато почти никъде нищо не се случва. Така че проблемът с отрицателните лихви, със стабилността на банките, особено ако кризата не продължи само една година, след която да се върнем на пътеката на растежа, би бил значителен. Просто защото икономиките не са достатъчно реформирани. Не за пръв път и не от една година си говорим за това, но е факт, че политиците не искат да ги правят тези реформи.

В този контекст какво да очакваме в България?

В България системата е малко по-добре, ние поне не генерираме дългове. Имаме едно наум, поради това, което се случи през 1996-1997 г., макар че поколенията, които си спомнят какво точно стана тогава, малко по малко отминават.

Ситуацията тук е малко по-различна, бюджетът и системата като цяло има буфери и фактът, че ще има превишение или че се планира балансиран бюджет, дава по-друго спокойствие за публичния сектор.

Общо взето, може да критикуваме липсата на достатъчно реформи в бюджета, недостатъчната динамика или наличието на по-големи буфери, но, макар и изпилени, всички тези неща са налични и въпросът е на колко оценявате риска. Ако смятате, че е малко по-голям, бихте искали да видите по-големи буфери. Ако смятате, че ще има малко по-друг начин на развитие, може да си позволите по-ниските буфери. Правителството е заложило буфери и може да се окажат достатъчни.

Заявява се, че образованието, здравеопазването и отбраната са приоритетите в бюджет 2020 г. Така ли е?

В България гледането няколко месеца напред винаги е било голям проблем. С малко изключения, много малко политици и експерти виждат по-далече от сянката, която хвърля носът им. В резултат на това нито една сфера не напредва достатъчно бързо и не решава достатъчно ефективно проблемите.

Има някакви знаци в образованието, правят се някакви реформи, но след 2008-2009 г. едва сега новият министър започна да прави нещо практически. Значително се повишават средствата, но под натиска на синдикати или други причини това, което се прави вътре е по-скоро свързано със стария начин на мислене, тоест нито се поставят учениците на преден план, нито се задава въпросът за резултатите. Ясно е, че имаме инерционна система и в нея всички неща, които се правят – особено вдигането на заплатите - няма как да адресират текущите проблеми. Сигурно ефектът им ще се види след няколко години. Само че ако някой беше правил нещо в последните 10 години в тази сфера, състоянието на спадащите резултати на учениците и на ресурса – включително проблема с броя на учителите – нямаше да е такова. И не може да казваме: „Гледай светлото бъдеще и не бъде досаден, не гледай какво се е случвало досега“.

Все пак трябва да кажем, че образованието е една от малкото системи, където, макар и не достатъчно бързо, министърът има амбиции и, за разлика от предшествениците си, се опитва да прави нещо в добра посока.

За другите сфери генерално смятам, че никой няма идея какво се прави.

В здравеопазването има откровена имитация, за да бъде запазена сегашната ситуация и сегашното положение на играчи и взаимоотношения. Това отвсякъде е късогледство, защото видимо в тази система текат някакви процеси, които няма как да бъдат решени с текущите инструменти. Дисбалансите, които се натрупват в нея, много рязко започват да ескалират. Не знам кой какво си мисли от хората, вземащи решения, но за мен е еднозначно, че опитът за запазване на статукво, на текущи структури, имитирайки или давайки обещания, за да бъде отложен моментът на взимане на решения, просто не работи. Той влошава системата.

В правосъдната система виждаме отказ за реформи. Изкривяванията стават все по-големи и по-големи и започват да касаят основите на функционирането на държавата, доколкото правовият ред е в основата на всяка една система и усещането за правосъдие е едно от най-важните неща, за да се случват нещата в държавата.

МВР – тотален отказ от реформа и много хаотична система от гледна точка на управление, пък и на резултати.

При военните, където отиват големите пари, не виждам много ясна система какво точно правят и защо точно купуват, какви са крайните им цели.

След като наляхме повече от милиард за изтребители срещу нов дълг, защо е необходимо отбраната отново да е топ приоритет? 

Отбраната трябва да бъде поддържана на едно ниво. Друг е въпросът, че аз, също като вас, не споделям мнението и не разбирам защо трябва да бъдат залагани цели като достигане на 2% от БВП за отбрана, след като виждаме, че една част от тези системи функционират чудесно и с 1.2, и с 1.3%.

Бюджетът на Европа за отбрана – събран заедно – е вторият по големина след този на САЩ, изпреварва всичките, и ще бъде няколко пъти спрямо този на основния противник, както определят Русия. И в момента има отделни европейски страни с по-голям военен бюджет от Русия.

Но въпросът не е за парите в тези системи, а за ефективността на администрирането им, на структуриране, на идеята за общата отбрана, за разпределение на ресурсите. Дори на ниските нива имаме много пари, а според всички резултатите са незадоволителни. Дори и процентът от БВП за отбрана да се повиши на 2, както са формулирани НАТО-вските цели, пак си мисля, че не опира до това въпросът. Да не говорим за избора на концепция – какво избираш и защо го избираш? Някак си нямам увереността, че ако махнем политическите игри, махнем манията за величие на някои от генералитета или опита за балансиране между отделните родове войски, който също е важен, ще остане нещо, което да дава съществен резултат. Изборът на самолети: мислите ли, че нещата са решени, ако няма пари въртолетите да се ремонтират и летят, включително останалите самолети, как ще се поддържат новите (като ги доставят след време)? Във военноморския флот защо залагаме на една, а не на друга концепция – купуваме и формулираме неща, които в рамките на басейна на Черно море са абсолютно неефективни или със същите ресурси бихме могли да постигнем при избор на други плавателни съдове доста по-висока ефективност.

Явно има нещо друго в приоритетите, за се взема решението да поръчваш някакви скъпи играчки, които, общо взето, в рамките на домашната локва не ти трябват.

Същото е и при останалите войски, където скоро ще се окаже, че нямаш пехотинци, но ще купуваш еди какви си машини.

Ако си любопитен да влезеш в тези неща, не добиваш увереността, че има генерална ясна представа накъде се придвижват тези хора, докъде отиват и как да бъдат реализирани нещата по най-добрия начин. И реализацията, и най-добрият начин са далече като усещане.

Как трябваше да бъде направен бюджетът за здравеопазване, за да може да очакваме да видим истинска реформа? Какво трябваше да видим по отношение на съдебната система, където ситуацията вече наистина е много болезнена?

Министърът на финансите, позовавам се на него, е прав – сам по себе си бюджетът е цифри и в тях трудно ще видите всичко това. Говорим за програмен бюджет, но бюджетът в България, с малки изключения между 2003 и 2007 г., е всичко друго, но не и програмен. Ако имахме истински програмни бюджети, всички тези неща, за които Вие питате, щяхме да ги видим в тях. Щеше да е ясно защо и за какво се дават пари, щяха да са ясни.

Сега липсват цели части от процеса, който трябва да изясни защо селектираш дадена политика, какви индикатори очакваш да бъдат изпълнени, на какво ниво, ако нещо не върви, как го сменяш, какъв е процесът на смяната на политиките. Това го няма, но някой определя макрорамката и по обратния ред парите се разпределят по някакви пера, наречени политики. Това нито е програмен бюджет, нито може да доведе до резултати.

На секторно ниво някой трябва да си свърши работа и да сложи вътре и реформи, и постигане на определен брой измерими показатели, които ясно да очертаят тенденциите. Трябва да бъде ясна посоката на развитие.

Ние повтаряме до втръсване, че България е най-бедната държава в Европа, но не искаме да бягаме по-бързо от другите. Това не е въпрос само на управленците, а и на хората. Това е въпрос на амбиции и възможности, не бива да генерираме прекалено много очаквания и да прехвърляме отговорността за собственото си неправене върху хората на държавни позиции.