Писателят Евгени Черепов: Интернет блуждаенето ни превърна в допаминови наркомани

Евгени Черепов е писателят, чийто роман "Извън обхват" спечели литературната награда "Перото" в категория "Проза". Книгата, издадена от "Жанет 45", бе избрана сред общо дванадесет кандидати на десетите юбилейни награди, печелейки одобрението на жури от критици и писатели. Романът разказва за група туристи, блокирани от снега в хижа "Светлина". Останали извън обхвата на дигиталните технологии, те са предизвикани да покажат своите силни и слаби страни.

Вие спечелихте една от най-престижните награди за българска литература. Как се случи?

Издателствата, които желаят да участват със свои автори, изпращат книгите със заявление за участие. Авторите нямат участие в това, освен с предварителен разговор, в който аз казах, че желая да кандидатствам за всички възможни награди. Това е вид проверка, синхронизация с литературни течения и с предпочитания на журитата. Другият начин за проверка е чрез критически рецензии, които много липсват в България. Пише се само реклама. Може би единствено в списание „Страница“, в портал „Култура“ и в „Литературен вестник“ излизат критически рецензии.

Как протичаше процесът на писането на романа?

Писах го осем години. Преди това съм публикувал разкази. През 2012 година излезе първият ми роман „Добавено лято“ и това е втория ми роман, който се появи февруари тази година. Не бях публикувал нищо, защото минавах през различни житейски етапи – станах баща, учих „Българска филология“ в Пловдивския университет, утвърждавах се в учителската професия, смених града и от София се върнах в родния ми град Стара Загора. Но желанието ми да съм писател романист не е излизало от мен. Идеята за макроструктурата на романа бе в дълготрайната ми памет, затрупана от текущи ангажименти. Писането протече на етапи, когато имах свободно време и с големи паузи. Завърших го по време на последния локдаун. Във всеки следващ етап бях по-различна версия на себе си. Човек се променя и развива и трупа опит. Всеки път обглеждах героите и ситуациите, за да ги синхронизирам в целия текст.

Имаше ли лично преживяване, което предпостави написването на романа „Извън обхват“?

Знам, че в момента е доста популярна автофикционалната проза, но аз още разчитам на доброто старо въображение. На 90% всичко е измислено. Разбира се, че за да познаваш хората, трябва да познаваш себе си. Голяма част от нещата минават през моята оптика, но това не означава, че са лични преживявания. За да си писател, е нужна емпатия и умение да се вживееш в друг човек, както правят актьорите. Дълго се ядосвах, че минавам през неща, през които обичайно писателите не минават. Не съм израствал във високоинтелектуална среда, не съм завършил елитни гимназии, литературното и филологическо обучение дойдоха след тридесетгодишната ми възраст. Но се оказа, че съм натрупал преживявания, които много обогатяват в различни посоки. Ако се бях развивал само в интелектуална посока, нямаше да имам чувствителност към всички останали типове хора и те щяха да са ми непознати. Затова са и разделенията в обществото, понеже когато хората не се познават, гледат едни на други с подозрение. А аз съм живял и общувал с всички прослойки, отворен съм за чувствата на всички и ги разбирам. Някои харесвам, други не, но това ми дава много мостове, за да пресъздавам по-достоверно всякакви типажи.

Кой е най-личният и преживян от първо лице момент в книгата?

На представянето в Стара Загора Светльо Желев каза нещо, от което разбрах, че веднага е схванал какво се случва. Каза, че съм успял да разхвърлям от себе си във всички герои, без значение колко са различни и как някои от тях са противопоставени. Той е видял как във всеки от тях съм посял личен момент, от който съм започнал да изграждам и дори да отивам в коренно различна посока от тази, от която съм тръгнал. Вземал съм биографични моменти за някой герой и съм ги добавял към друг, за да може у всеки от тях да се открие човешкото. Да няма плакатност, шаржиране, ирония, да не си личи авторова оценка към героите. В целия роман откривам и мисли, които са вълнували и мен.

Какъв е основният конфликт в романа? По-вътрешен, или по-скоро към външния свят?

Нещата са взаимосвързани. Няколко са конфликтите. Заглавието „Извън обхват“ отвежда извън обхвата на дигиталните технологии. Но голяма част от героите са извън обхвата на съвременния начин на мислене по различни причини. Хората вътре освирепяват един срещу друг, между тях има комунист и демократ, а има и голяма възрастова разлика между героите… Друг основен конфликт е, че вътрешният ни свят е изместен от интернет блуждаенето, съзерцанието е изместено от скролването. Ако човек остава насаме с вътрешния си свят, тогава му хрумват различни мисли и е по-творчески настроен. Голяма част от съвременните хора заместват това с интернет блуждаенето, което е пържене на мозъка с повърхностни теми, попадащи пред погледа му, докато скролва. Пристрастявайки се към технологиите, сме позволили фокусът ни да бъде откраднат. Това е вътрешен конфликт за всеки от нас, който иска да се освободи от тези окови, а това пък създава външни конфликти. Хората по-трудно общуват заради навиците от онлайн комуникацията. В онлайн общуването можеш да блокираш някого така, че никога да няма досег до теб, но наживо няма как да стане, защото ще видиш този човек, когато отидеш до кварталния магазин например. Заради незнанието на възрастните, че тези технологии пристрастяват, израстват вече няколко поколения такива деца. Разработчиците на приложения се възползват от това, за да осигурят екранно време за тези потребители. Почти всички сме допаминови наркомани, най-вече младите хора.

снимка: Издателство "Жанет 45"

Наскоро и друг роман, „Рана“ на Захари Карабашлиев, бе отличен, този път с наградата на „Тринайсет века България“. Познавате ли автора и неговото творчество?

Да. Това бе конкурс за книги, издадени миналата година, тоест аз мога да участвам в него догодина. Не само че съм чел книгата, аз дори я представях в Стара Загора. Чел съм и други книги от списъка с номинациите.

Кои оценки най-силно Ви удовлетворяват и в чии мнения за творбите си се вслушвате най-внимателно?

Мненията на критическите пера, и то ако са изградени аналитично, а не само според вкуса. Също мнения на хора, за които съм разбрал, че са показали можене в четенето си и са вникнали в по-дълбоките пластове. Когато те дават обратна връзка със забележки и след като съм видял тяхното критическо можене, е нормално да им обърна внимание.

Как се възприема романът от публиката, какви отзиви получавате?

Темата вълнува. Пишат ми хора, които са го харесали. Тези, които не са го харесали, едва ли ще си губят времето да ми пишат. Затова до мен достигат само положителните отзиви. Но аз съм реалист и знам, че няма да хареса на всички. На мен ми липсват критическите отзиви. Отзивите от читатели са положителни, но са такива по различни причини. Хората разбират едно и също нещо по различни начини, което е симпатично.

От издателство "Жанет 45", което пусна Вашия роман, излезе и книгата с най-високо постижение за българска литература – „Времеубежище“. Хареса ли Ви книгата и с какво наградата „Букър“ за Георги Господинов променя литературната среда в България?

Дипломната работа, която се захванах да пиша, бе за романите на Георги Господинов. С него сме различни писатели, за което трябва да поздравя издателството, че издава толкова различни книги. Публиката на Георги Господинов е предимно от интелигентни и образовани хора. Покрай тази награда той стана известен за по-широк кръг хора, което е много добре. Ако човек претендира да е читател, няма как да заобиколи Георги Господинов и да не се запознае с творчеството му. На едни ще хареса, на други не. Може и да не харесваме нещо, но и писателите, и читателите трябва да си даваме сметка, че то е добра литература и че е важно за литературния процес.

Има ли според Вас незаслужено привилегировани и пренебрегвани автори при държавно и международно финансиране на български творчески проекти?

Никога не съм кандидатствал за финансиране и това не е тема, която следя. Вярвал съм, че винаги мога да мина по конвенционалния начин и да си прокарам пътя, без да бъда субсидиран.

Това не важи ли повече, когато човек има друга основна професия, както при Вас е преподаването?

Ако не изкарвам парите си от писане, това ми дава свободата да пиша за каквото си поискам.

Кои автори са Ви най-любими и са оформяли вкуса Ви към литературата?

От тринадесетгодишен започнах да чета Стивън Кинг. Харесваше ми мащабът, при който има една основна тема, а покрай нея, като разказ в разказа, се появяват микротеми и микросветове. Една огромна структура от свят. Това е жанров писател, който е много добър в това, което прави. След това опитвах да чета всякакви класически произведения и много ми пасна „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Влюбих се в тази посока, че някъде високо в планината, извън обхвата на света и затрупани в снега, общуват едни хора. Това, което тогава ми се искаше, да няма толкова смърт, колкото в тази книга. Исках да го направя по-светло, по-курортно. И тази идея заседна в мен и десет години по-късно е реализирана. Докато следвах, много ми допаднаха Толстой и Достоевски. При съвременните романи намирам подобен размах в книгите на Джонатан Франзен и Пол Остър.

Каква е ролята на писателя и какво е книгата за днешния човек? С какво се различават от ролята си за хората преди?

Дигиталната революция променя всичко. Някога писатели са били само образовани хора и аристократи със свободно време. Те са били и лидери на обществено мнение. Днес има писатели, които могат да си позволят просто да забавляват, макар и преди да е имало булевардни романи. Не се приемам като писател общественик, който трябва задължително да има формирано мнение по всички актуални теми. Може и да имам мнение, но да нямам задължението да го споделям или да водя начина на мислене на други хора. Има достатъчно такива писатели, насочващи вниманието към определени недъзи и проблеми на обществото, задават въпроси, с които се търсят решения и нови посоки за развитието на съвременното общество. Но с появата на всякакви подкастъри, това поле не е делегирано само за писателите и всеки, който може да си позволи камера и микрофон, може да се изявява като лидер на мнение и да опитва да печели последователи в интернет. Аз не съм готов да поема такова задължение и това ми се струва напрягащо. Разбира се, важно е чрез писането да се достави естетическо удоволствие и написаното да замисли човека и през това опитвам да влияя. Наясно съм, че ходя по ръба на различни клишета и ще има читатели, които ще се отнесат снизходително. За други пък ще бъде точно тяхното. Проблемът с книгата ми е, че се цели в прекалено широки аудитории и вътре има пластове, които биха угодили на различни типове хора.

Доколко писането на книги се обезценява в ера на бърза комуникация и ежедневно писане в социални мрежи?

По-скоро се размива от много шум. Парадоксално, но Фейсбук върна много хората към четенето и писането на кратки форми. И докато едни са художествени, други са просто словоизлияния и за четящия е трудно да се ориентира, особено ако е с по-малко опит и няма авторитети, които да следва, или следва неправилни авторитети, подпомогнат и от алгоритмите, даващи му още от същото. Да откриваш точното за теб и смисленото за обществото става все по-ценно. Ако допреди 20 години да намериш информация бе ценност, сега сред многото информация и дезинформация е трудно да се ориентираш кое е смисленото. Това важи и за художествената литература. Зачеркването на авторитети е красиво, показва бунта на младите хора да изградят собствен свят. От друга страна, това води до опасни авторитети. Човек не може да седи и да не прави нищо. В този информационен миш-маш, който ни затрупва, трябва да развиваме инстинкти на какво да вярваме или не и това важи и за литературния вкус.