Общо взето съм като Вагнерова увертюра – Теодор Ушев отговаря на Макс Фриш

От стр. 1

Как бихте искали да си отидете от този свят – в пълно съзнание или внезапно и без да си давате сметка какво става – например, пада Ви тухла на главата?

Във всички случаи внезапно и без да преминавам през ритуала на раздялата. Мразя разделите. Особено по летищата, където човек не знае какво да каже, притеснява се от очите на толкова много чужди хора, смущава се. По-добре е човек да си тръгне тихо, скромно и деликатно.

Но Вие непрекъснато си тръгвате. Канада втора родина ли е?

Във всеки случай Канада не е мащеха и аз много дължа на тази държава. Родината по дефиниция е мястото, където остават гробовете на нашите родители. Но другата родина е там, където са родени нашите деца.

Кое е това, за което сте благодарен?

За това, че през целия ми живот не ми се е налагало да работя работа, която не ми е приятна. Това е абсолютна благодат и късмет.

Като стана дума за работата Ви - във Вашите филми няма хумор. Защо?

Често описват филмите ми като мрачни и потискащи. Но аз казвам, че правя депресивни филми, за да мога да съм щастлив в живота. Правя сериозни филми, за да мога да съм несериозен извън тях. Смешното в неговия забавен, разтоварващ, невинен вид не е моята сила в изкуството. Но мисля, че иронията и онзи деликатен сарказъм, който оголва абсурда, е моя територия.

Във „Физика на тъгата“ използвате техника, при която рисувате с горещ восък. Колко картини направихте, за да уплътните 27 минути филмово време?

В случая говорим за около 60 000 рисунки. По-голямата част от тях остава в архива на Националния филмов съвет на Канада. Около 20% остават за мен.

Образът на момчето във „Физика на тъгата“ напомня поразително Вашите лични детски снимки. Какво е усещането да рисуваш себе си като дете?

Автопортретът по принцип е популярен жанр. Моите колеги знаят, че когато един художник зацикли и не знае какво да рисува, той си прави автопортрет. Винаги е било така. То е признак на творческо безсилие, когато не ти остава друго освен да се вгледаш в себе си. В този смисъл, за мен бе интересно да се наблюдавам като дете – да търся нюанси и спомени. Затова рисувах себе си във филма. А то бе и най-лесно.

Някои смятат, че в анимацията най-трудно се рисуват хора. Защото всяка мишка с червени гащи или крокодил с акордеон обитава безопасната зона на въображението. А рисунките на хора са прекалено натоварени с очакванията на зрителя. Споделяте ли подобна идея?

Не. Смятам, че съм свободен да направя всичко с човешкото тяло и с начина, по-който то се движи в пространството. В рисуването ми е позволено всичко. Няма граници, няма норми. Ако пожелая, мога да нарисувам човек с 38 крака. Анимацията не копира живота. Тя създава нов въображаем свят и художникът е един вид господ, който му вдъхва душа. Защото „анима“ е душа. Затова толкова я обичам. И всеки път, когато ме питат – как направи това или онова, моят отговор е – не знам. Не помня. В момента, в който го правя, в който рисувам, изпадам в нещо като транс. Това е моята терапия за душата.

Звучи красиво. Но всъщност не сте ли доста коварен в работата си? Тези прекалено бързо сменящи се кадри, които атакуват съзнанието, но не му дават време да ги осмисли? Те оставят зрителя безпомощен – със смътното усещане за нещо преживяно, но изплъзнало се от ума. Заигравате се с нас?

Ами, да. Точно това е целта. Това са трикове, отдавна описани в неврологията - когато сте видели нещо за толкова кратко време, че реално нямате спомен за него, а само усещане. И след това се питате – аз видял ли съм го или не? Наистина ли е било или ми се е привидяло? В този смисъл всеки мой филм е направен с цел зрителят да го види, но реално да го преживее едва след прожекцията - отново и отново. Получава се нещо като пристрастяване към образ, който той не е сигурен, че е видял.

Нашата работа е като на илюзионистите. Показваме зайчето, но всъщност крием нещо друго в шапката. Манипулираме зрителя. Тауър Бауър e това – манипулативен филм, в който съм използвал трика с 25-тия кадър, който се появява през цялото време. Коварството на артиста е в умението, но и в мярката да си играе със сетивата и чувствата на аудиторията. Затова най-големите художници са и най-великите манипулатори. Те могат да провокират всичко – смях, сълзи, гняв, размисъл, тъга.

Споменахте тъгата. Кое е най-тъжното нещо на света?

Разочарованието. Несбъднатите надежди, несбъднатите обещания. Но аз обичам тъгата. За мен тя е страхотно вдъхновение. Най-хубавите и интересни неща, които съм създал, са били плод на меланхолия. Това да прегърнеш тъгата си, да я опитомиш, да знаеш как да съжителстваш с нея, без тя да ти пречи - това е безкрайно ценно умение. То е като при бойните изкуства – да посрещнеш силата на тъгата и да я превърнеш в своя собствена сила.

Всеки от филмите Ви стига до зрителя като амалгама от образ и звук. Някъде звукът е слово, другаде – чиста музика. Кое определя избора между двете?

Изборът не е категорично еднозначен. Във филмите си аз винаги се опитвам да използвам гласа като музика. Текстът при мен не е обяснителен, той не води историята. Гласът е акомпанимент, или да речем първа цигулка от една цялостна симфония. А понякога е само обоят или тимпаните в нея.

В анимацията по принцип използването на гласа е различно от това в игралното кино. Защото възприемането на рисувани образи, които се сменят с огромна скорост е трудно и изисква особена концентрация. Затова човек трябва да бъде много внимателен с гласа – да не го „предобри“, да не стане прекалено илюстративен или емоционален. Гледал съм филми, в които вкарването на силни чувства в текста при озвучаването просто ги съсипва. Защото жанрът не може да поеме толкова много емоционалност.

Затова обичам кратките форми в анимацията. Защото смятам, че е адски трудно човек да задържи такъв интензивен фокус на внимание за повече от десетина минути. Анимацията всъщност е поезията в киното.

Но след толкова години занимания с „поезия“, сега минавате към нещо различно – работите върху пълнометражен игрален филм. Защо?

Защото искам да опитам всичко. Искам да съм и четката на илюстратора, и ръката, която движи четката, и мозъкът, който движи ръката. Работата ми на режисьор в този проект позволява това. Но аз съм групов играч. Всеки от екипа, дори хората, които отговарят за кетъринга, могат да дават идеи и да са част от творческия процес. Накрая обаче отговорността е моя. Аз си слагам главата на дръвника. Защото ако един филм е хубав, виновни са всички. Ако е лош – вината е на режисьора.

Ако трябва с една дума да обясните за какво ще е този филм, коя ще е думата?

Любовта. Това е филм за любовта. За търсенето на спасение, за съхраняване на чувствата ни. Ето тук се сещам за една мисъл на Макс Фриш. Цитирам по памет – Технологиите водят до това, че ние не присъстваме във времето, в което живеем. Те ни правят зрители, но не и участници в него. И моят филм е за това – как да спасим чувството пред знанието и технологиите. Защото чувството е онзи орех, в чиято черупка се пази същината на човека.

Какво искате да се случи на Вас лично, на България и на света през 2021?

За мен си пожелавам тривиални неща – да завърша филма, който правя в момента, да започна следващия, който е вече в главата ми.

За България желая повече спокойствие. То е най-важното. Смятам, че хората тук са обзети не толкова от злоба или омраза, колкото от истерия. Всичко в тази държава се случва с истерия, с нерви, тежки думи и скандали. Мен лично това пилеене на енергия зверски ме натоварва.

За света ми се иска да продължи забавянето, което започна тази година поради пандемията. Защото през последните години всичко се движи с някаква чудовищна скорост. Свръхактивното човечество методично унищожава себе си и земята. Всичко, което правим е някак too much, прекалено. Пренавиваме пружините, вманиачаваме се. Без да си даваме сметка, се засилваме с бясна скорост към стената. А както се казва в един от най-красивите текстове на Библията, има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.

Ние сме на прага на 2021. Моля, нарисувайте ми бял метален вол.

Дайте ми 30 секунди.