Нина Николина след дебюта си в киното с "Белгийският крал": Вече мечтая за втори филм

Няколко дни преди премиерата Нина Николина споделя колко е щастлива, че е имала шанса да дебютира в киното с роля в голяма копродукция, чиято премиера е в престижния конкурс „Хоризонти” на 73-ия филмов фестивал във Венеция. Режисьори на „Белгийският крал” са Джесика Удуърт и Петер Бросенс - техният четвърти филм е копродукция между Белгия, Холандия и България.

Какво се случи в самото начало?

- Бях много бях притеснена, особено на първия снимачен ден. Режисьорката Джесика често беше до всеки един от нас, говорехме си много, за най-различни неща, но така и не й казах, че се притеснявам. Признах го на Петер Ван ден Бегин (който е в ролята на Краля) и го помолих да ми каже, ако нещо не е наред. След началото на снимките той дойде при мен и ме окуражи: „Чудесно се справяш!” Почувствах се странно, защото отидохме във Фазаново да видим къде ще снимаме и там имаше една единствена постройка - хлебарница или малко магазинче. А на следващия ден вече беше израснал цял подвижен град, който осигуряваше пълния комфорт за всички. Имах възможността за „летящ старт” в киното – късметлийка съм в това отношение.

С Джесика създадохме много силна връзка; много от нещата, които тя ми казваше, бяха по-скоро асоциативни. Тя разказва състоянията – по този начин за мен беше много по-ясно какво се очаква да направя. Този подход ти дава свобода да бъдеш себе си. Връзката ни беше духовна, някак извън думите - тя не използва много думи, а по-скоро рисува състоянието, като с четка във въздуха. Това я прави много специална, изключителна личност.

Кога изпита ти най-голямо удоволствие по време на снимките?

- Най-голямото вълнение беше в най-трудната част, по време на снимките във Фазаново. Там трябваше да снимаме един момент във филма, в който аз оставям с Краля насаме и го карам да опитва неща, съществува и момент на флирт. Цялото внимание е насочено към чисто актьорската игра. Това беше най-вълнуващият момент за мен и най-притеснителният, но и най-удовлетворяващият, когато казаха, че се е получило. Никога не може да си сигурен как се случи нещо, което не си правил до този момент.

Какво мислиш за сценария на филма?

- Харесвам го и много искам самият филм да се хареса. В самото начало, когато го прочетох си помислих, че комедийната част представя типичните черти на Балканите, от които аз лично винаги съм се срамувала... И си мислех: „Добре, де, кога ще станем част от Европа?” Защото във филма ние си режем лук на вестник, хляб на вестник, докато пътуваме в автобуса, подаваме на Краля парче с ръце... Въпреки че е забавно, като българка се вълнувам как ще изглежда това през погледа на европейския зрител.

След това дойде и естетическият момент. За мен народната носия е светиня - да облечеш народна носия и да излезеш на сцена. Всеки, който е обличал носия, е наясно за какво говоря - цялата енергия, която носи тя, всяка шевица по нея говори. Първият конфликт, в който трябваше да се преборя сама себе си, беше още в първия снимачен ден, когато трябваше да влезем в басейн с тези коила с многото рози, които са част от фолклорния костюм. Но в същия момент бяхме по бански в басейна! Супер сблъсък в моите представи за това кога и как подхождаш към носенето на народната носия – не винаги всичко е според твоите разбирания. Ще ми се филмът да е достатъчно забавен, но да не оставя лошо впечатление за българите. Джесика и Питър бяха проучили много детайли и смятам, че умишлено бяха избрали този подход, затова и ние се съгласихме. Във филма Джесика ме помоли да пуша електронна цигара с народната носия. Но този своеобразен конфликт между настоящето и миналото могат да бъдат оправдани с вярата в режисьора. Джесика много ме разпитваше за носиите, за текстовете на песните и смятам, че неслучайно фолклорът присъства – той е много силен фактор в България и вярвам, че те го оцениха.

Чужденците усетиха ли магията на българската народна песен чрез вас?

- Определено! И ние очаквахме това. Пяхме и обработен фолклор, и автентичен. И по всякакъв начин ги шашнахме. С Екатерина знаем много автентични народни песни от нашия софийски край, които звучат на секунда и остро. Всеки знае как звучат Подуянските баби – представете си нещо такова. Пеем на два гласа, които се преплитат постоянно и образуват интервали, някои от тях дисонантни, някои по-хармонични. Това е характерно за шопския и за пиринския край. Една вечер след края на снимките стояхме и пиехме по питие в бара на хотела със звуковия режисьор, холандец от Амстердам, който е снимал много филми, работил е за National Geographic. Когато запяхме с Екатерина, той каза, че никога не е чувал такова нещо. От тия преплитания се получава една определена честота. Караха Краля да застане между нас двете, там където най-добре се чуваше тази честота. Ние правим всичко това с лекота, но за тях беше нещо много специално, постоянно ни молеха да пеем на различни хора. Всички знаеха за този феномен, за тази честота, която се случва, когато пеем ние двете.

Има ли забавен момент във филма, който няма да забравиш?

- Има един епизод в автобуса - Кралят стои до мен, а аз се държа хулигански, ям череши и плюя костилките... Дори не знам дали това е останало във филма, но когато имаш за задача да представиш хулиганско поведение, винаги се справяш добре, защото допълнително изхвърляш напрежението. Това беше една от помощните мисли за мен. В автобуса бяха най-забавните снимки. За нас като певици това усещане по време на пътуването съвсем не е чуждо, тъй като много сме пътували в автобуси по фестивали. На белгийците им беше доста по-некомфортно.

Какво се промени за теб с филма?

- Със сигурност работата с екипа ти дава много. Голяма част от тях имат много опит в световни продукции. Изградихме приятелска връзка и в дните, в които не снимахме, беше много интересен контактът с тях. Докосваш се до света. Например озвучителят , който разказваше невероятни истории за снимки в Танзания, къде ли не... Той каза нещо много интересно - всички, които снимат за National Geographic, първо само снимат и след това изпращат екип, който търси звуци, които да са в синхрон със заснетия материал.

С кого от българския екип работихте най-сериозно?

- Тясно и като че ли най-много бяхме свързани със Сабина (художник на филма) и с Ека (художник по костюмите). С тях се виждахме много често и преди снимките, защото във филма всички певици сме облечени във фолклорни носии и дълго обсъждахме как да изглеждат. Разбира се, костюмите са решени по-скоро чисто художнически, а не толкова етнографски.

Ти обичаш да импровизираш...

- Така е. Проблемът ми е, че не мога да помня текстове и често ги измислям на момента. Случвало ми се е на песни, които всички знаят, аз да пея друг текст. Във филма нямаше толкова възможност за импровизации. Беше интересно, когато режисьорите избираха кои точно песни да участват във филма.

Каква е твоята тайна? Откъде черпиш вдъхновение, докато пееш?

- Това е магия, която не мога да обясня. Когато запееш „Излел е Дельо хайдутин“, се получава някакъв полет, отделяш се от земята и започваш да летиш като птица. Случва се винаги, когато има атмосферата за това, да го направиш по естествен начин. Ако има публика, която да ти върне емоцията, се издигаш още по-високо! Прави го и народната песен със специфичната си мелодика. Не може да се обясни с думи...

Би ли се снимала пак?

- С удоволствие. Интересна и вълнуваща е работата. Любопитна ми е и внесе нов интерес в живота ми. А иначе цялото време извън децата ми е посветено на музиката.

Възпитаваш ли децата в любов към фолклора?

- Когато бяха малки, не им беше интересна фолклорната музика. Но през последната година учителката на голямата ми дъщеря Валентина ме помоли да направим експеримент, заедно с още един татко хореограф - спектакъл, в който децата пеят народни песни и танцуват. Във времето, чрез многото песни, които аз подбрах, целият клас разви отношение. Дъщеря ми вече знае много народни песни. Сега се стремя да поддържам интереса й – моята майка също е фолклорист и с нея полагаме много усилия. Аз отскоро колекционирам автентични народни носии, така че у дома навсякъде присъства много музика и фолклор. Разказвам им и за Моцарт, водя ги и на концерти на чичо Любчо (така наричат те Любо Киров, когото те много обичат). Опитвам се да им дам свобода какво да харесват.

Вълнуваш ли се за Венеция?

- Да. И малко се страхувам, защото моят английски не е добър, а във филма аз си говоря с Краля на английски. Още по време на кастинга, когато всичко беше някак на шега, английският ми беше смешен. И когато Джесика каза, че аз получавам ролята, много се притесних. Взискателна съм към себе си и проектите си. Когато снимам клипове на мои песни, преди да ги представя в медийното пространство , първо ги виждам аз. Не винаги харесвам всичко, но съм готова да се съглася с режисьорската гледна точка. Научила съм се да не налагам личното си мнение в работата си в екип. В този смисъл, сега се притеснявам, че не съм гледала филма, а на премиерата целият свят ще го види.

За какво мечтаеш?

- За втори филм!

Премиерната прожекция на „БЕЛГИЙСКИЯТ КРАЛ” в програмата на Венеция е на 3-ти септември.