Не, животът не е свършил
Виктория и Максим Маслови са младо семейство от град Черноморск, Одеска област, Украйна. Родители на две деца. Максим е ветеран от войната, воювал е в Донецка област - около Маринка.
Горица: Как реагирахте на това, че съпругът Ви отива в армията?
Виктория: Първоначално бях в шок. Ясно ми беше, че рано или късно всички ще отидат, няма друг избор. Ние се подготвяхме, но не знаехме кога ще се случи. Разбирахме, че ще му дойде реда, трябва да се сменят момчетата. В началото ужас, шок. После се учихме да живеем с това, както и всички останали.
Горица: Кое за Вас беше най-тежко?
Виктория: Когато разбрах, че ще бъде щурмовик. Щурмовик само по себе си е страшно. Имаме две деца, аз оставам сама. Започнах да работя, сестра ми гледаше децата. Всичко беше тежко. И у дома, и за него да се притесняваш… Когато беше в учебния център – добре, но когато вече отиде на фронта и нямаше връзка… Естествено нерви. Децата не разбират това. Морално беше тежко. Физически – всичко на автомат, каквото трябва да правиш – правиш го. Когато нямаше връзка с него беше най-страшно.
Горица: Колко най-дълго сте били без връзка?
Виктория: Най-дълго 14 дни. Това беше първия път. Той отиде да прави окопи, както каза. И добре - 5 дни, но когато минат 14 дни, мислиш всякакви неща. Разбира се, звънях във военната част. Казваха, че всичко е наред. Но тъй като беше за първи път, не знаех да им се доверявам или не. Ами ако казват, че всичко е наред, а не е, ако ме заблуждават. Търсихме връзки, да разберем от някого наистина ли всичко е наред. Намерихме. Казаха, че е цял, жив, невредим. Следващият най-дълъг период беше преди раняването. 10 дни. Вече трябваше да си тръгва от позициите, когато го раниха. При тях нямаше наблизо Старлинк. По едно време имаше, после го разбиха и пак нямаха връзка. Единственият начин да разберем как е беше чрез познати, или през военната част. Аз много им звънях, те винаги отговаряха. Всичко беше нормално. Единствено, че като ти кажат сутринта, че всичко е наред, след час ти вече не знаеш, а не можеш постоянно да звъниш. По един път на ден звънях, казваха, че всичко е ок, и така… живееш до следващото звънене. Веднъж, след като им се обадих, планирах да отида на концерт, но после се замислих, че реално не зная в коя минута може да стане нещо и да позвънят, че вече не всичко е наред.
Горица: Как разбрахте за раняването? Каквото искате разкажете, аз няма да задавам въпроси по тази тема.
Виктория: Един познат на сестра ми й позвъни и каза, че Максим е ранен в краката. После аз започнах да звъня във военната част. Това беше първият път, когато не вдигнаха веднага. Когато вдигнаха, казаха, че е ранен, че е в болница в Покровск. Аз питах за номер на болницата. А те казаха: „Ние не знаем, това, което знаем, е че го откараха от тук“. Казаха кога, в колко часа. Започнах да търся номер на болницата. А те са мобилна бригада и всички казваха, че нямат номер. Започнах да звъня на всички в администрацията на Покровск. Те казваха: „Момиче, ние въобще не отговаряме за това“, а аз: „Кажете кой отговаря, дайте ми номер“. Звънях на всички номера.
Сестра ми намери в Телеграм доброволци в Покровск, които отидоха и разбраха. Казаха, че вече са го откарали в Днипро. Те никаква информация не дават. И в частта – казаха, че е в Покровск, после мен питаха къде е и какво се случва с него. В Днипро беше вече по-лесно, преглеждаха го, оперираха го. Когато операцията свърши, не вдигаха телефона. Аз в началото много им се ядосвах и ги псувах, а когато вече разрешиха да отида и видях колко много ранени има при тях… Стоиш там, чакаш и виждаш как ги возят още и още. Разбрах, че просто не са успявали да вдигнат телефона. Болницата там е опорна, от всички направления возят ранените там, стабилизират ги и после ги откарват в Киев или другаде. По телефона ги питах ще живее ли. А те ми отговаряха: „Как не разбирате, той е тежко ранен“. А аз не разбирах какво имат предвид. Ако за тях това, че е тежко ранен е че е без крака, за мене беше важно дали ще живее. Ясно за краката, но това как се отразява на организма му. И някакви медицински термини ми казваха, аз си записвах на лист и после търсих в интернет какво означават. После звъних на неговата мащеха, тя е медицинска сестра и тя нормално ми обясняваше. „Това е защото е изгубил много кръв и сега му преливат“, „Това е нормално“. А те не обясняваха.
Скоро при нас имаше атака и човек пострада, също с ампутация. Съученички ми звъняха да питат. Аз им обяснявам, че това е нормално. Защото вече знам. Ето, и на цивилните не обясняват на човешки език какво се случва. И медиците разбирам, че са натоварени, но и те трябва да разберат, че хората не знаят техните термини. Когато отидох при него, беше син, лежеше още под упойка.
Там други жени излизаха и питаха: „Кой е вашият?“. Отговарях: „Не знам, този който е без крака“. И те ми казваха, че въобще ги няма. И толкова бяха наплашени. Там имаше много жени, които крещяха. Казват на някоя, че мъжът й е опериран, отрязали са му крака. И такъв крясък. И аз се питам: „Защо така крещиш. Вече е отрязан“. Не знам, може би аз съм устойчива на стрес. Аз разбирах, че мен няма кой да ме успокоява, ако започна да крещя така. Когато неговата майка беше при нас, аз ѝ дадох успокоителни и ѝ казах: „Без емоции и всякакви такива „ооо“, „ууу“. Емоциите - у дома, тук на никого не помагат тези реакции“. Аз повече се притеснявах той как се чувства. Да не си мисли никакви глупости. Казвах му, че ще му сложат протези, че всичко ще е наред. А тогава и не знаех, просто му говорих. Но в същия ден ми звъннаха и ми предложиха протези. Така че, не го бях излъгала. Сега, когато гледам назад, когато е минала половин година, си казвам: „Боже мой, това все едно не се е случило с нас“. Тогава всичко беше на такъв адреналин, трябва едно-друго, трябва операция, трябва това, трябва онова. И си казваш, че после ще го мислиш, после ще поплачеш. И така постоянно после, постоянно си в движение. В Киев вече беше по-спокойно, обясниха всичко. Той започна бързо да се възстановява. Някои хора реагираха по-бурно: „Боже, ти разбираш ли“. Естествено, че разбирах. Априори не разбираш как ще живееш така вкъщи. Представяш си примерно, виждал си някакви неща, но вече като живееш с него у дома, разбираш какво трябва да купиш, да направиш, за да му е по-комфортно. Сега мислим какво да направим, за да може сам да си топли храна например. За него ще е по-удобно, ще се чувства по-независим от мен, когато разбира, че може пълноценно да се справя сам.
Горица: А какви са били неприятните реакции от страна на хората?
Виктория: Някои даже и гадости са говорили и писали. В Тик-Ток има много наши видеа, за да виждат хората, да разбират, че и така може да се живее пълноценно. Един съсед ми каза: „Аз на брат си ги показвах тези видеа. Той лежи само вкъщи, нищо не прави“. Аз му показвах и казвах: „Давай, ти също можеш.“ Но в Тик-Ток пишат всякакви простотии. Че ще се самоубие, че жена му ще си отиде, ще го напусне. Близки и познати също са ми говорили „Защо ти трябва това“. И то възрастни хора го говорят. Едно е, ако деца не знаят какво говорят, а възрастни хора, които са живели заедно по половин живот, въобще нямат мозък, щом задават такъв въпрос. „Ще се самоубие“, „Ще се обеси“, „Как ще живее така“, „Държавата ще забрави за него“. За мен главното е държавата да го лекува.
Ясно е, че протезите, които осигурява държавата, не са подходящи. Подходящите се правят в чужбина, скъпи са и държавата не ги покрива. По улицата се случва бабички да се кръстят, да казват „О, Господи“. Една почти не запя. Ние спокойно се разхождаме. В Киев хората нормално реагираха. На нас не ни трябва да идват, да казват „Благодаря“, да му се хвърлят на шията. Ние живеем обикновено. Който иска, може да дойде, да му стисне ръката, да каже "Благодаря". Просто без излишни емоции. Едни жени бягаха след него. Той се качва вкъщи. Аз съм зад ъгъла, две жени бягат след него: „Дайте да Ви прегърнем“. А аз казвам: „Не, защо?“, а те: „Ние сме доброволки“. От една страна изглежда странно за възрастни жени, от друга страна - те всички са контузени. И въобще не мислят, че може да се изплаши. Зад него бягат жени. Всичко може да си помисли. Ами, ако са ненормални. Един път отиваме на морето, смеем се, той носи кафе, говорим. Едни ни спряха с: „Гооосподи“. И крещят. А аз: „Какво, шегувате ли се? Защо така крещите“. Всичко това… Господи, спаси и съхрани, кръстене… Няма да помогне, краката му няма да пораснат. Жив е, всичко е наред, толкова. Има наистина странни реакции. След едно видеоинтервю четох коментари, в които писаха: „Ние не знаем как да реагираме.“ За един друг познат, ветеран, за когото е важно да отидат към него, да не игнорират. А аз бих се уморила от това. Ние отиваме някъде, говорим си нещо наше, или бързаме и някой ни спира. И хем не е удачно да не обърнеш внимание, хем закъсняваме.
Има момчета, които по половин година, по една година лежат в болниците и нищо не правят. Гледаш ги и не разбираш защо. Ние постоянно сме в контакт с рехабилитаторката на Максим. Питала съм я защо така лежат. Тя казва, че просто не искат нищо да правят.
Горица: Вероятно тук е ролята на жената?
Виктория: Мъжът също е длъжен сам да се опитва. Може да не вярват, може да четат коментари и да мислят, че не са нужни на никого. Въобще мъжете по-рязко реагират на такива събития. Забелязала съм, когато с Максим се случи, моят баща въобще не разбираше как ще живеем нататък. Разбира се, не е казвал „Аз не бих живял така“, но виждах, че му беше много сложно. Плака. Друг роднина казваше „Аз не бих издържал това“. А трябва да имаш сили, да живееш, да виждаш своето бъдеще. Един млад мъж видяхме, който много дълго лежеше, на 26-27 години. За него се грижеше майка му. И то много се грижеше. Може би и затова лежеше. Аз не правих така. Първия месец гледах в какво състояние е психологически. Спокойно се отнасях. Помагах му за всичко. А после му казах: „Край. Днес последен път те храня, утре излизам, като се върна вече сам ще ядеш“. Защото две седмици преди това медицинските сестри ми говориха, че като дойда следобяд, той сутринта сам е ял без проблеми. Но като се върна, тази способност се загубваше. Мъжете в този план обичат да им носят, да се грижат за тях като за деца. Работата не е в това, че на мен ми е било тежко ,не, аз имам и две деца, а в това, че на него му трябва да се справя сам. Така на всичко се учехме. Аз принципно гледам на ситуацията. Ако нещо може да направи сам, аз ще му кажа сам да го направи. Даже, ако той казва, че не може. Човек може да не разбира своите сили, а аз отстрани виждам, че може. А за майките е по-сложно. Защо му е на човек да се напряга, ако дистанционното в ръката ще му го даде майка му, например. Разбираемо, че в началото много ги обгрижваме. Но после трябва сами.
Горица: А Вие какво бихте казали на тези момчета, които лежат повече от година?
Максим: Какво да им кажа…
Виктория: Че ще им пратиш своята жена и няма така да се държат! (Смее се)
Максим: Действително много хора след ампутация падат духом. Мислят, че животът е свършил. Сами себе си унищожават с това, че не искат да се преустроят към новия живот, който им предстои. А с това е нужно просто да се смириш. Както Вика каза, необходимо е да продължаваш да живееш, защото животът с това не свършва и не се поставя на пауза. Нужно е да се държиш в тонус. Да, има много сложности, тънкости, трудности. Просто трябва да се научиш да ги преодоляваш. И да се замислиш, че даже и в настоящата ситуация можеш да се занимаваш с нещо. Да намериш нещо ново в себе си. Времето не стои на едно място, можеш да работиш от вкъщи. Аз работех в магазин, но трябва да се преустроя, да намеря алтернатива. Има много с какво да се занимаваш, ако не те мързи. И трябва да си даваш сметка, че на първо място това е нужно на самия теб. Ако сам не го поискаш, никой не може да ти помогне. Трябва да вървиш напред, без да гледаш назад.
Виктория: Да вървиш не можеш, да се движиш. Все забравяш. (Смее се). (Игра на думи, на украински за движение пеша се използва една дума, а за движение с транспорт – друга).
Максим: Тежко е да осъзнаеш случилото се с теб. Но животът не свършва с ампутацията. Започва да се разкрива, да кажем така, по нов начин. Трябва просто да намериш новия себе си в този живот.
Горица: Какви мечти и планове имате за бъдещето?
Виктория: Сега, естествено, главната цел е протезирането. Готвим се за тази дълга процедура. Събираме пари за самите протези. Целите сега са повече към Максим. Аз скоро ще изкарвам книжка, защото често ни се налага да ходим до Одеса. Разбрахме, че колата е необходимост. Аз, разбира се, никога не съм искала да ставам шофьор, винаги съм казвала: „Боже мой, какви хора си купуват коли. По-добре гърди да си направя за тези пари“. (Смее се.) Но тъй като едното дете е на 6, а другото на годинка, единият трябва да отива на урок, другата трябва да спи, ти като катеричка се въртиш в този график. И се стигна до това, че изкарвам книжка. Също мислим някакви неща за у дома. А за по-сериозни планове, трябва първо войната да свърши. Сега не знаеш какво да планираш. Мислихме кухнята да ремонтираме, но над града постоянно летят Шахеди. За какво ни е тази кухня… Надяваме се скоро да свърши това. Някъде да отиваме в друга страна на нас въобще не ни се иска. Даже въобще не си го представям. Ние имаме роднини в чужбина, които казват: „Елате при нас, вас там нищо добро не ви чака“. Аз не си представям да отида в друга страна. Мислила съм, ако на Максим тук му е сложно, да отидем да живеем в Киев, или друг град, където има повече възможности за него. Искаме бързо да дойде победата. Ще заминем, само ако - не дай Боже - има окупация. От самото начало сме си говорили, че под друго знаме няма да живеем. Ние се надяваме на светлото бъдеще на нашата страна. Учим на това и децата си.