Лицата от протеста: Мила - между кв. Надежда и Единбург

Бърза справка в Гугъл ми казва, че Мила е докторант по английска литература в Единбург. В София е за лятната си ваканция. Тук я заварва началото на протестите срещу правителството и главния прокурор. Тя е и един от организаторите на акцията "Широко затворени очи" пред представителството на ЕК в София.

Това е първата ни среща. Как бихте се представили?

Казвам се Мила Даскалова от София, кв. Надежда. На 27 години. Последните 8 живея в Единбург, където приключвам докторантурата си. Темата ми е доста специфична. Фокусирана е върху списания и текстове, издавани през 19 в. от пациенти в психиатрични заведения. Избрах я, защото е пресечна точка на две академични области, които винаги са ме привличали – медицината и литературата. Освен това тя чудесно илюстрира как една маргинализирана общност се бори с гласа си срещу стигмата, наложена върху нея.

Преди да говорим за това, какво не одобрявате в България днес, нека кажем какво не одобрявате в себе си?

Аз прекалявам с желанието си да планирам и контролирам всичко, което се случва около мен. Добрата страна на това е, че съм готова да поема много отговорност. Не толкова добрата е, че това поражда конфликти с други хора и генерира стрес.

Допускате ли един ден да се занимавате професионално с политика в България?

На този етап подобна идея не ми е на сърцето. Ако не се занимавам в академичен план с литература, бих се ангажирала с инициативи, свързани с арт терапия и помощ на хора с психически проблеми. Това е посоката, в която виждам професионалното си развитие.

Любимо място в София?

Откакто не живея в София, целият град ми е любим. Ще спомена конкретно района около Халите. Там има едно китно ресторантче, в което ходим с майка ми на обяд. Кварталът е оръфан, фасадите се рушат, но харесвам тази атмосфера на стара София.

Любима музика?

Моите родители може и да не изглеждат като диви рокаджии, но когато бях на 10 г. ми купиха диск на Мерилин Менсън. И оттам като се започна – Linkin Park, Rammstein, пънк, метал. С годините започнах да поувирам и музикалните ми хоризонти се разшириха. Сега слушам почти всичко. Харесвам електронна музика, поп, джаз. The Cure си остава любима банда.

Любима българска дума?

Е, точно за това си говорих скоро с една приятелка на Орлов мост. Обсъждахме колко благозвучни са българските Ю и Я. Затова обичам думи като люляк, дюля, ютия. Даже яхния обичам, въпреки репликата на г-жа Сачева (смее се). 

Кое е това, което най-много Ви дразни в България?

То ме дразни, но същевременно и го разбирам. Имам предвид агресията помежду ни – насилието с думите, които изричаме и пишем. Има натрупани напрежения, има стрес и онази прословута българска мнителност към всеки и всичко. Но го разбирам. Ние сме народ с много исторически травми, които са неизлекувани и това винаги избива под една или друга форма. Способността ни да се смеем на всичко, дори на най-трагичното, също е начин за справяне с проблемите. Предпочитам го (смее се).

Виждам, че се смеете. Кое е това, което можете да приемете само с чувство за хумор?

Абсурда. Абсурдът може да бъде приет единствено с чувство за хумор. Няма друга защитна реакция.

Можете ли да изпитвате неприязън към човек или политик, по чийто адрес сте се смяли?

Социалните мрежи преливат от политически шаржове и някои са супер смешни. Но това не прави героите им безобидни. Ще дам пример с Данаил Кирилов. Ние много се смяхме на неговата безпомощност с обръщането на файловете и джуркането на делата. Аз в началото даже не си давах сметка, че този човек всъщност е действащ министър на правосъдието. Но когато той същият се появи на срещата на прокурорите в Бояна и направи изявлението си, разбрах, че в него няма нищо комично. Той не е анимационен герой. Той е ходеща топка злоба. Във всяка друга паралелна реалност би бил незабележим – без качества, без постижения, кух отвътре. По каприз на случайността е попаднал във властта и добре знае, че без тази власт е абсолютно никой. Въпросът е на колко още такива политици се крепи тази власт?

Въпросът също е дали все пак има политици, които цените?

За мен интересна е Никола Стърджън – първи министър на Шотландия и лидер на Шотландската национална партия. Също премиерката на Нова Зеландия. Покрай коронавируса на преден план излязоха доста жени лидери. Струва ми се, че те споделят по-различен стил на управление – по-деликатен тон и внимателно отношение към хората. По-малко наставничество и повече емпатия и търпение в общуването. Контрастът е особено силен, ако си припомним размахването на пръст и нацупената арогантност на Тръмп, Борис Джонсън или Бойко Борисов, например. Според мен това е бъдещето на политиката. Не силовото управление, а човечността и почтеността. За това се борим.

Добре, постигна ли нещо протестът дотук?

Oчевидно основните цели – оставки на правителството и на главния прокурор – не са постигнати. Но се случиха поредица на пръв поглед дребни, но всъщност знакови неща - свободният достъп до присвоения от Доган плаж в Росенец, оставката на ключови министри, провокирането на интерес в западните медии към случващото се в България. Някои ще кажат, че това са незначителни победи, но те са стъпки в правилна посока.
Най-важното обаче е възвърнатото усещане за сила на гражданите. Защото няма съмнение, че сред управляващите има объркване и страх. Те всъщност нямат желание да преговарят с нас. Те бълват клишета, но не говорят на нашия език. Тяхната представа за модерна държава е това да се лее асфалт, а идеите им за правова държава са откровено неграмотни, както вече коментираха много конституционалисти.
Тези хора не ни разбират. Те изобщо не могат да проумеят какво ни изкарва на площада. Според тях единственото възможно обяснение е, че сме платени. Нашите скандирания "Оставка" за тях са просто крякане, а думи като лично достойнство, почтеност, предвидимост в политиката са заучени фрази за употреба в телевизионните студия. Нали не си мислим, че Тома Биков и Деница Сачева са единствените, които сменят партии и убеждения според конюнктурата?! Само, че аз не съм свикнала хората в моето семейство и обкръжение да лъжат, да шикалкавят и да сменят позициите си така безнаказано. Всеки рано или късно трябва да си понесе последствията.

Иначе в личен план, големият успех на протеста за мен е, че открих страшно много нови приятели и съмишленици. Всяка вечер съм заобиколена от млади хора като мен. Моите родители също са тук. Дори двете ми баби подкрепят протеста, макар че нямат физическите сили да излизат с нас. Въобще, не би трябвало протестът да се свежда само до младите.

Коя е най-голямата лъжа, която сте чули за протеста?

Не бих казала лъжа, но то бе такава несправедливост, че направо излязох от кожата си. Когато Бойко Борисов си организира митинга в "Техпарк", на трибуната излезе да говори кметът на Враца. Той каза нещо, което вероятно мислят много хора, но той го поднесе съвсем директно. Взе микрофона и каза: "До месец те ще си тръгнат по родните държави и нещата ще се успокоят". Всъщност това, което ние чухме бе: "Вашият глас тук не е желан. Дошли сте само, за да ни мътите водата". Когато чух тази реплика по телевизията, исках да му викна: "Я, чакайте малко! Това тук е нашата родна държава и ние точно тук имаме право на глас". Да си призная, тогава така се вбесих, че казах на майка ми: "Аз няма да си тръгна, докато не приключим с това".

И тук искам да добавя още нещо. Аз дълги години живях с убеждението, че заминаването ми за Единбург е мой личен избор, който съм направила със свободната си воля. След това с времето започнах да срещам все повече българи в Шотландия, да научавам все повече неща за политиката у нас и един ден просто си дадох сметка, че това моето не е било никакъв избор. Аз просто съм била принудена да търся реализация някъде навън. И тази мисъл бе като плесница – едновременно болезнена и отрезвяваща. Репликата на кмета на Враца бе ехо на същия този шамар, че съм нежелана в собствената ми страна и че за мен няма място в нея.

Затова искам да кажа, че хората не трябва да бъдат принуждавани да взимат такива трудни житейски решения. И когато все пак решат да заминат в чужбина, да не чуват обидни реплики от сънародниците си. Аз не съм чула някой англичанин, който е избрал да живее в Австралия, Индия или България да бъде сочен с пръст, че е родоотстъпник и не е останал да спасява Обединеното Кралство.

Има ли нещо в протестите, което Вие лично не одобрявате?

Смятам, че е нужно в подкрепа на протеста да бъдат привлечени още много хора. И затова призовавам хората да внимават какво викат на площада и какви думи използват. Защото знам как майка ми реагира на агресивните лозунги и как те по-скоро отблъскват.
Отделно от това, мисля, че седенето на площадите не е достатъчно, за да принуди тези, които са отговорни за управленската каша, да подадат оставка. Блокадите бяха опит за натиск, но те бяха организирани през август, когато депутати и министри се бяха оттеглили за сладка почивка и изобщо не ги усетиха. Тежестта падна върху софиянци.

Сложна задача е това – как да се наруши спокойствието на властта, като се минимизира натискът върху гражданите. Но пък се чудя и на всички тези, които казват, че подкрепят протестите, но не подкрепят блокадите. Как точно си представят един протест? Защото протест на тротоара – тихичко и без да пречи на никого, не е протест. От тях се изискваше малко търпение, малко солидарност. Дори не мога да си представя как в Единбург ще затворят 3 кръстовища и това ще предизвика такова недоволство у местните. Но и не мога да си представя как в Единбург месеци наред хиляди, десетки хиляди ще са на улицата и никой няма да им обърне внимание.

Много хора смятат, че протестът всъщност е троянският кон на лакоми за власт политици? Как бихте отговорили на това?

Да, на протеста има политически лица, които аз не подкрепям, но аз признавам тяхното право като граждани също да бъдат на площада. Ако те случайно са някъде около мен, аз просто се отдръпвам настрана, за да не бъда асоциирана с тях. Това е моята лична тактика.
Но вижте, това няма как да се избегне. Всеки протест вдига много политически прахоляк. Няма как нещата да са безупречно чисти. Винаги съществува риск някой да се възползва от хаоса. Моят въпрос към подобни обвинения е: Каква е алтернативата? Какво предлагате да направим тогава? Да, протестът може да се раздроби на парчета, но на този етап неговата сила е в неговата многоликост и в обединението за постигане на конкретни цели.

Говорите за силата на протеста, но колко голяма е тя? Мислите ли, че след повече от 80 дни вече започва кръвозагубата и енергията му изтича?

Да, има такова нещо. То е неизбежно. Всеки протест е огромна инвестиция на лично време, която не може да се поддържа до безкрайност. Освен това се променя и самият формат и ритъм на протестиране. Появиха се тези периодични ударни протести – следващият е на 3-ти октомври. Така хората знаят, че ако не могат да идват всяка вечер, има един конкретен ден, когато трябва да са там. Ще видим какво ще се случи.

Така или иначе протестът вече показа, че е назряло масово недоволство. Доказателство за това е, че този път се включиха хора на много места извън София. Не трябва да забравяме, че Орлов мост не е България и че в провинцията местната власт държи хората много изкъсо. Само тя осигурява поминък и хората се страхуват. В по-малките градове това да излезеш на протест срещу властта си е направо революционна дейност. Това да си сам със знаменце на площада е далеч по-голям риск от това да скандираш пред парламента. Затова адмирации за хората, които са се престрашили да го направят.

Тогава как гледате на себе си и приятелите си? Доколко сте представителни за облика на това гражданско недоволство? Не сте ли нещо като черешката на тортата – шепа добре облечени, добре образовани, амбициозни младежи, обиколили свят? Не всички са имали този шанс.

Аз и хората, които срещнах на площада, имаме много различни и често шарени биографии. Някои от нас нямат висше образование, някои са следвали или още следват в България, други – в чужбина. Не всички сме родени в София. Това, което ни свързва е, че сме на една вълна - осъзнали сме политическата си отговорност като граждани. Доколко ние сме представителни за протеста като цяло или просто си живеем в някакъв наш "балон", ми е трудно да преценя. Но дори да приемем, че сме относително малко, това не ме плаши особено. Защото, когато институциите те мачкат постоянно, не се изисква много, за да разбереш, че нещо е сбъркано. Напоследък чувам от хора, които по принцип не се интересуват от политика, как системно от НАП им правят безсмислени проверки, а същевременно няма никаква реална държавна подкрепа за микробизнеса. Това обаче е въпрос точно на политика. И хората започват все повече да си дават сметка, че протестите не са просто някакво забавление за младежи, които си нямат друга работа. Те са кауза, от която имат интерес всички – включително полицаите, които охраняват властта от протестиращите. Точно затова с моите приятели организирахме тази акция с огледалата пред кордона на жандармерията. Идеята ни бе да видят, че те са като нас. Че те са едни от нас.

Как гледате на Отровното трио като неформални лидери на протеста?

В нашата група нямаме нужда някой да ни организира или мотивира за този протест. В този смисъл – нямаме нужда от Триото и понякога сме разочаровани от някои техни идеи. Същевременно не трябва да се забравя, че тези хора са се нагърбили с трудна работа и както се казва – сложили са си главата в торбата. Те са абсолютно всяка вечер на площада. И независимо дали човек ги харесва или не, дали е съгласен с тях или не, дали приема плановете им или не, подобна ангажираност заслужава уважение и признание.

Иска ли един толкова млад човек като Вас да е безсмъртен?

Не. Мисля, че животът ще загуби сладостта си. Всичко, което човек прави в живота си е, защото се живее един път. Така че, моят призив е – не отлагайте живеенето си.

За финал кажете ми любимите си строфи от The Cure?

I don't care if Monday's black
Tuesday, Wednesday, heart attack
Thursday, never looking back
It's Friday, I'm in love
Monday you can hold your head
Tuesday, Wednesday, stay in bed
Or Thursday watch the walls instead
It's Friday, I'm in love

Не ми пука, ако понеделник е черен
Вторник, сряда, сърдечен удар
Четвъртък, не поглеждам назад
Петък е, влюбен съм
Понеделник, можеш да се хванеш за главата
Вторник, сряда, стой си в леглото
Или четвъртък, вместо това гледай стената
Петък е, влюбен съм.