Красимирка Жечева: Мит е, че глухите хора не могат да говорят

В рубриката “Вдъхновяващите българи с увреждания“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Красимирка Жечева е родена в Горна Оряховица на 22 март 1975 година. Израства и учи в Търговище, а след това в Пловдив. След завършване на училище отново се връща в родния си град, а след като се омъжва, се мести в София. Има две глухи момчета близнаци. Красимирка е напълно глуха. Нейните родители и сестра ѝ също са глухи. В момента тя активно преподава жестов език и пише материали, в които запознава глухите с различни места, които посещава.

Да започнем оттам с какво се занимавате?

Дълги години, над 23, работих като шивачка в модна къща. Преди две години получих друго предложение за работа от една жена и взех решение, което макар и рисковано, промени посоката на живота ми. Напуснах работа и започнах като жестов преводач на образователни материали и преподавател по жестов език в Академия за глухи деца. Също така съм председател на софийската Районна организация към Съюза на глухите в България. Лектор съм към Стрейшийп по жестов език и превеждам новините на жестов език по БНР. Водя и собствен подкаст към БНР и Стрейшийп.

Кои според вас са най-големите митове за глухите сред чуващите хора?

Един от най-разпространените митове е, че глухите хора не могат да говорят, което не е вярно. Освен че използват жестов език, много глухи хора могат да ползват и своя глас. Гласът на глухите хора е по-специфичен, защото няма как да се упражнява слухов контрол, когато човек не чува. Ние, глухите, четем по устни. Освен това можем да работим наравно с чуващите хора. Разбира се, има и някои професии, които не можем да упражняваме като лекар и полицай, но с всички останали бихме се справили безпроблемно. Животът ни е като на чуващите хора. Единственото, което ни различава от тях, е липсата на слух.

Посвещавате много време да научите чуващите да познават жестовия език на глухите. Как това се случва най-лесно?

Аз обучавам чуващи хора на комуникативно ниво, което включва основни жестове, необходими за комуникация между глух и чуващ човек. Това е първото ниво. То отнема около 20 часа и е напълно достатъчно, за да се научат основни жестове за общуване. Но жестовият език е толкова богат! Той е като останалите езици и може да бъде изучаван през целия живот. Той е както българския език, обогатява се постоянно с нови и нови жестове, търпи промени и се развива. Чуващите хора, които го изучават, влизат в света на глухите, който е доста емоционален и експресивен.

Има ли жестове в общуването между глухи, които всички чуващи знаят без да подозират?

Да, има. Например „пия“, „карам кола“... има такива жестове, които наподобяват действия и могат да се разпознаят. Има и по-сложни и абстрактни, на които няма как да се улови значението. Също така, ако се загледат, чуващите хора могат да уловят емоцията, мимиката, която използва глухият човек - дали е положителна или отрицателна. Емоцията може да бъде уловена, дори и да не знаят значението на жеста. Често в курсовете, които водя, има такива упражнения, където трябва само по изражението на лицето да уловят дали показвам радост, тъга, страх, разочарование. И те се справят. Също разбират отлично кимането с глава за „да“ и „не“, Жестовете за „здравей“ и „чао“.

Има ли универсални жестове, разпознавани от всички глухи по целия свят?

В целия свят е разпознаваемо ръкопляскането, което не е типичното за чуващите хора, а е с въртеливи движения на ръцете в китките. Също и жестът за I love you, който е заимстван от американския жестов език. Има международни жестове, които обаче са от изкуствена система, а не реален език. Глухите по света общуват лесно и без проблем. Не е задължително да се изучават международните жестове за това. Въпреки различията между жестовите езици, намираме начин да се разбираме и да общуваме пълноценно.

А има ли жестове, които могат да наранят и обидят човек повече от всяка дума?

Да, има такива. Ако например се посочва ухото със среден пръст. Понякога не е само до обиден жест, а и до мимика и до това да кажат „Нищо не разбирам!“. Лесно е, могат да ни накарат да напишем или повторим това, което сме казали. Понякога ни обръщат гръб и ни игнорират, което също е обидно поведение. Доста обидно е и ако говорят с гръб към нас, или прикриват устата си с ръка. За нас са много важни зрителният контакт и четенето по устни.

Какво е мнението ви за жестовия превод в медийната среда и доколко тази достъпност е осигурена?

В момента преводът по медиите се осъществява в едно малко квадратче, в което е поместен жестовият преводач. Би било добре да се помисли и за глухи преводачи в медиите. С технологиите вече всичко е достъпно, субтитри могат да вървят в реално време. По този начин аз превеждам новините на БНР. Преди имаше чуващ преводач, който ми подаваше, но вече има субтитри и се справям сама. Само ако има технически проблем, работя в екип с чуващ преводач. Проблемът обаче е с повишаване на квалификацията на преводачите и качеството на предоставяния превод. Да, има два центъра за професионално обучение, но моето мнение е, че там то не се случва.

В България още не е направено задълбочено изследване на жестовия език, както на лексиката му, така и на граматиката му. Аз имам наблюдения за Швеция, където моята сестра живее 35 години. Там изследванията са започнали много отдавна и продължават. Глухите имат пълен достъп и самите те участват в изследванията. В България това не се случва. Никой не дава шанс на глухите да участват в тези процеси. За съжаление, това е положението в момента. Миналата година имах шанс да отида до САЩ във връзка с изследване на жестовия език в областта на СТЕМ и се надявам това да продължи и да имам шанс да се развивам и в тази област.

Ако можехте да чувате напълно, кой звук бихте искали да чуете в неговата цялост?

Никога не съм си мислела по този въпрос. Аз съм родена глуха, винаги съм била такава и не съм мечтала да чувам. Гордея се, че съм глуха.

Доколко одобрявате новата технология за възприемане на музиката от глухи чрез специални облекла?

Отскоро тази технология се приложи и в България. Лично аз все още не съм я изпробвала. Предстои ми на 28.09 да я тествам на концерт. Тогава вече мога да кажа от първо лице как се усеща вибрацията, ритъма, самата музика. За по-голямо въздействие ще има и жестов преводач, който ще предава не само значението на текста, но и емоциите. Но ще мога да споделя, едва когато аз самата го изпитам. Вълнувам се за това, което предстои.

Вие имате творчески път, разкажете малко за интереса си към изкуствата и какво ви насочи към тях?

Моята най-голяма страст е да правя видеа, докато пътувам. Когато пътешествам, винаги споделям своето изживяване на стори в социалните мрежи. Така пренасям глухите хора в други светове, които посещавам. Споделям им на жестов език интересни факти за местата. Глухите хора имат богат културен живот. Обичат народните танци и хора. Да, с времето нещата са се променили, но през годините си спомням, че имаше богати програми с танци, песни на жестов език, рецитиране на стихове и много други. Сега с напредването на технологиите тези инициативи са все по-малко, за съжаление. Винаги, когато ги гледам, настръхвам - и в театъра, както и танцовото им изкуство. Има глухи, които танцуват, а ако песните и стихотворенията са представени на жестов език, също са въздействащи.

Как се отнасят към глухите в публичната сфера в България?

Преди COVID пандемията глухите изобщо не бяха забелязвани в обществото от чуващи. Благодарение на пандемията, тогава получихме достъп чрез жестов език до новините по националните телевизии. Година по-късно жестовият език бе приет за официален в България. Това се случи на 21.01.2021 година. Тогава започнаха да се отварят врати пред нас. Но има още доста дълъг път за извървяване, за да имаме по-добър живот. Най-големият проблем е образованието и по-точно специалното образование.

В България има три специални училища. Учителите в тях не знаят жестов език. Моите близнаци са глухи, но учат в масово училище. Там е по-добре, отколкото в специалните училища. В глухото училище нивото е доста по-ниско, не ги учат на жестов език. Единственото, което правят е да говорят и да пишат на дъската. В масовите училища учителите полагат много повече усилия, за да се развиват децата.

Надявам се Министерство на образованието и науката да се събуди и наистина да види какво е в специалните училища, а не да ги гледа само отвън и да живее в илюзията, че директорите и учителите знаят жестов език. Когато в един клас има две, три, четири глухи деца, техните учители, дори и да са чуващи и да говорят, може да имат асистент, глух или чуващ, който знае жестовия език и неговите правила, за да обяснява и превежда на децата. Защото глухите деца така по-лесно възприемат и могат да се развиват, отколкото ако им се говори само с глас.

Ако обучението е само вербално, няма да има пълно разбиране на материала. Те ще повтарят наизуст, без да разбират, но ако им се обясни на техния жестов език, ще възприемат цялата им предоставена информация. Това важи и за масовите, и за специалните училища.

Говори се, че у нас глухата общност е по-затворена и че глухите трудно се адаптират към промени, какъв е вашият опит?

Това е доста тежък въпрос. Общността на глухите доста трудно приема промените. Глухите хора са били капсулирани, работели са в „Тих труд“, ходели са в клубовете за глухи, живели са в общежитията на глухите. Това е през социализма, разбира се. Тогава много трудно са възприемали чуващите хора. Било е трудно за тях, но след идването на демокрацията е стартирал процес и малко по малко са започнали да се интегрират сред чуващите. Това е периода след 2000 година, след затварянето на голяма част от предприятията „Тих труд“. Младите хора са започнали да пътуват много в чужбина, да работят във фирми с чуващи колеги и животът им се е подобрил. Но много глухи продължават да живеят в миналото и да не приемат чуващите.

Надявам се с времето глухите да се отворят, да приемат чуващите, за да ги научат на жестов език и така да могат да комуникират с тях. Аз уча доста хора на жестов език, водя ги в клуба на глухите. В началото им е трудно. Много от глухите хора там се радват, че чуващи учат техния език и че имат възможност да комуникират с тях. Понякога чуващите хора се чудят защо трябва да научат жестов език. Отговорът е прост - защото този език е като всички останали чужди езици. Същото е и с българският жестов език.

Ако някой чуващ човек види глухи хора, които да използват жестов език, е същото като да чуе чуващи хора да разговарят. Глухите използват жестов език, но това не го прави по-малко значим и пълноценен. Понякога едно помахване е достатъчно, за да се почувстват глухите равнопоставени и значими. Образованието е много важно, защото много глухи деца учат в масови училища, а сред чуващите деца има и прояви на дискриминация.

Съответно, макар и в масов клас, глухото дете стои изолирано. Ако има две-три глухи деца в един клас от чуващи, това е хибридна форма и те се чувстват по-добре. Моята мечта е в училищата да има допълнителен учебен предмет по жестов език за всички деца. Така чуващите деца ще учат жестов език и това ще подобри условията и за глухите, защото другите ще говорят на техния език. Както има чужди езици в училище, има немски и английски език например. Защо да няма жестов?

Къде могат хората да видят повече ваши изяви и публикации?

Аз имам Facebook и Instagram. С времето ще направя собствена страница, както и свой уебсайт. Когато има събития на Съюза на глухите в България, които тепърва предстоят, ги качвам в страницата на Районната организация към Съюза на глухите. Тя е затворена група, но моите профили в Instagram и Facebook са публични. Когато глухите хора имат различни празници, например Международната седмица на глухите от 22 до 28 септември, винаги има различни събития. Също през две години има и събор на глухите хора, който е в началото на месеца. Тази година ще бъде в Пампорово. Отново през две години е фестивалът на глухите в град Приморско.

Имате ли бъдеща цел или мечта, свързана с глухите в България?

Мечтата ми е глухите хора да имат студио, в което да се заснемат новини, детски предавания, приказки и много други неща на жестов език. Това да се излъчва веднъж седмично в някоя телевизия, с един час ефирно време. А не само да има предаване по БНТ, което е в рамките на 15-20 минути. То се излъчва всеки петък, но далеч не е достатъчно, а и само глухите го гледат, а това не е нашата цел.

Моята мечта е да има такова предаване в почивен ден. В чужбина съм гледала много такива и оттам се породи мечтата ми това да се случи и в България. За съжаление, глухите трудно биват приемани да работят в Национална телевизия наравно с чуващите. Често сме отхвърлени. Изключение прави Българското национално радио, но там публикациите са единствено във Facebook.

У глухите хора има нагласата, че са дискриминирани от чуващите, но това не е така. Просто чуващите хора не знаят каква е културата на глухите, колко силна е тяхната идентичност и колко силни сме като общност. Но ние сме тези, които трябва да им открехнем вратата към нашия свят. Ако всяка събота има предавания за глухи по някоя национална телевизия, чуващите хора ще научават много повече за нас, отколкото ако е само във Facebook.

Следете новините ни в GoogleNews