Как се родиха най-хубавите български песни? Интервю с автора им Александър Петров

От стр. 2

Когато пишеше "Времето е наше" вярваше ли го?

"Времето е наше" не съм го написал аз. Тази фраза е на Жак Сегела, който беше ПР съветник на СДС по онова време, така че не е моя фраза.

В смисъл - песента е твоя, само тази крилата фраза не е твоя.

Само тази крилата фраза не е моя. Затова публикувах стихотворението в книгата без нея и заглавието не е "Времето е наше", а е "1989".

"Равносметка" присъства ли в стихосбирката? Уникален текст, с който Лили Иванова закрива концертите си.

Присъства, разбира се. Наистина Лили дълго време изпълняваше тази песен на края на концертната си програма. Много е важно в текстовете, в стиховете, които се превръщат в песни да бъдат подходящи за конкретен изпълнител. Защото, излизайки на сцената, той трябва да звучи убедително. Трябва да бъде така, че все едно той раказва собствената си история, прави своето послание. Това, което е за Лили Иванова, не става за Светла Иванова, както и обратното. Това, което е писано за "Тангра" с Чочо Владовски е едно, а за „Тангра“ със Стенли друго.

Как се чувства човек като тебе, който е възпитал няколко поколения, когато сега слуша текстовете на българската музика?

Мога да ти отговоря, че с годините човек не става по-умен, става обаче малко по-самотен. Просто естетиката е друга. Не искам да изглеждам като стар мърморко, но точно тази ценностна система, която се рендосва години наред, тогава я имаше. Много примитивно ми стоят някои от коментарите във връзка с концерта на Роджър Уотърс, че той не е преживял опашките за банани. Тоя примитивизъм жалък, български... Просто да те е срам, че си българин.

От 30 години всички правителства, всички измислени политически герои, всички цървули насаждат омраза. Още от началото толкова умно са ни подхванали, че генерират у хората примитивната омраза. И отвлича вниманието от важните неща. Тогава беше СДС-БСП. "Кой не скача е червен!", а ония викат: "мно-го сме!". Тая омраза се мултиплицира. Например на мачовете. До стадиона живея и виждам какви тълпи побеснели минават.

А чувства ли се Александър Петров използван?

Не. Защо да се чувствам използван?! Всички бяхме използвани. Чувствам се точно толкова използван, колкото всички, които навремето вярваха и с надежда очакваха следващите сезони, дни и години.

Всички вярвахме в промяната. Всички искахме да приключим със сезона на комунизма. Не съм очаквал чудеса, не съм очаквал, че ще почнем да живеем като англичаните, германците и шведите. Имах надежда, че нещата бавно ще тръгнат в една нормална посока. Но за съжаление огромна част от хората останаха излъгани. Говоря и за едните симпатизанти, и за другите. Това беше един уговорен мач. А публиката, която е била въодушевена на стадионите, не е подозирала, че мачът е уговорен. 

Би ли излязъл ти като Роджър Уотърс на сцената и да отправиш такова послание. Така наречените политици няма да се респектират от някой сегашен изпълнител, ще се респектират от хора като теб, които са направили революция.

Грешиш. Изобщо не им пука.

Искам да кажа, че ако ти излезаш на сцената, ще бъдеш чут.

Разбирам те. Аз все още заради името си и заради биографията си имам достъп до някаква сцена, трибуна или, както сега, до медия. Но защо да го правя? За кого да го правя? За тия, които утре ще пищят по концертите "На яката дупара" или "На шест кенефа, седем спални"? Защо да го правя? Имам други интереси вече - да посетя местата, на които не съм бил, да прочета онези книги, които не съм могъл да прочета... Има толкова много неща, които могат да осмислят живота ни. Предпочитам да живея без поредния измислен герой или новата дъвка-балон. За да стане България едно добро място за живеене трябва на сградата на Народното събрание е изписана поговорката „Гъз глава затрива“ и години наред да напомня на избранниците тази проста истина.

Защо рок музиката така се обезличи? И не само в България.

Рок музиката, която винаги е била едно бунтарство, едно несъгласие, дори и с хубавото, защото душата ти иска още по-хубаво. Колкото и да си свободен, душата ти иска да си още по-свободен. В момента продуцентите, медиите, всички, от които зависи музикалният бранш в България, от години налагат една естетика, един вкус, заради който дори и рок музиката често се превърща в забавна и танцова музика.

Хип-хопът, който също е една много сериозна и съвременна форма на бунтарство, пък заложи на вулгарното, на простотията. Не че няма някои хубави неща. Има, разбира се. Но като цяло - шапки, гащи, прашки, бонбони, силикони...  Толкова са навързани нещата. Зомбирането на българския народ започна отдавна и добре организирано - това са песни за 13-15-годишни. И как да искаш на 25 години, когато този младеж или тази девойка в невръстна възраст е била облъчена от подобни послания, да хареса текст като "Безсъние" или "Жулиета". Затова е безсмислено. Вече има едно поколение, в което нейната мечта е "Бял мерцедес да я преследва в живота", а неговата е "Едно ферари с цвят червен". Това е рамката на българската музикална чувствителност.

Последният Дон Кихот умря ли?

Аз все пак вярвам в доброто. Но мисля, че доброто в този ъгъл на света ще дойде след толкова години, че няма да го доживеем. Но това, че аз и ти няма да го доживеем, няма никакво значение за въртенето на света. Важното е децата ни да не са жертва. Ние сме на последно място по всичко. Една причина няма да останеш тук. А лицемерието, което ходи по хората, не ходи по животните, лицемерието на всички, които реално формираха този модел, е жестоко. Те отдавна са в чужбина в едни престижни имоти, изучават децата си в едни престижни университети и тук ще останат обслужващият персонал, шофьорите, компаньонките и мениджъри, на които ще им се плаща, докато нашият "национално отговорен капитал"  се разхожда по света. Какво му пука на него, че е застроил Черноморието? Той не летува на нашето Черноморие. Той може да има апартамент на последния етаж на хотела, който е построил, но отива на чисто и екологично място където чалгата не бумти до малките часове.  

Говорихме за Дон Кихот. Дон Кихот е от едно друго време и от един друг свят. Сега по-важното е във времето, което ни остава, да бъдем такива, каквито сме. Да не станем измекяри за пет лева, да не променим тази енергия, която сме отстоявали до последен дъх и сме прецаквали толкова възможности в живота за да отстояваме някакви принципи. Всеки един от нас, който е искал да бъде морален и е бил морален, неминуемо е загубил много възможности. Да се промениш в третата третина на живота си вече е нелепо. Няма цена, която да оправдае навеждането и неистината.

Сашо Петров не остарява като цървул, а като рицар.

Имам предвид промяната, за която говорим. Ако не вървиш докрай, както пеят Д2, да разбиеш стената с глава...

Също твой текст.

Да. Ако не рабиеш стената с глава, защо си го правил 40 години? Да се извъртиш и в един момент да се опиташ да разбиеш стената с меките части. 

Знам, че звучи нахално в тази действителност да го кажа, но аз съм един щастлив човек.

Ти си един горд, непродал се човек, от когото мнозина имат респект до ден днешен.

Много хубави думи казваш за мен и ти благодаря. За мен е много ценно. Това самочувствие, което ти дава общуването с всички тези хора, с които съм работил, отношението, което имат те към мен и аз към тях, това ме прави много силен и много удовлетворен. Знаеш, че в нашия кръг, така наречения шоубизнес, не малко хора, на които сме се възхищавали, остаряват като цървули, а не като катедрали. Стават дребнави, стават суетни и за съжаленеие губят достойнство.

А сега, когато вече си институция и всички искат да напишеш текст за тях, ти как си избираш на кого да го дадеш?

А, бъркаш. Първо не съм институция. Второ - не всички искат текст от мен. Доста от изпълнинтелите вече сами си правят текстовете. И в това разбирасе няма нищо лошо. Всеки има право да каже нещо стига да има какво.

При някои доста болезнено личи.

Не е редно да го коментирам. Не във всяка група го има тандемът между Пол Маккартни и Джон Ленън. И не всеки е Боб Дилън.

По-малко ме търсят. И не веднъж съм отказвал. Първо защото не искам да си разваля на стари години шестицата. И второ - аз няма да съм полезен на една такава продукция.

Искам да продължа колкото мога с хора, с които се чувстваме сродни души, чиято музика ме вълнува и мен. Пък и е нормално, родителите ми не са харесвали Стоунс и Бийтълс. Нормално е младите да имат други герои. Човек трябва да ги приема тези неща с уважение и с достойнство, защото иначе или ще се превърнеш в мърморещ дядко, или ще станеш за посмешище - на всяка манджа мерудия, народът много хубаво го е казал.

Стихосбирката свършва с едно малко тристишие, което няма как да се превърне в песен, защото е твърде кратко:

Един спаружен дядо

на пейката във парка, седи като заспал.

Навярно този дядо разумно е живял.