„Искам учениците ми да станат самостоятелни, мислещи и дейни хора“

Емануил Георгиев e един от преподавателите, вече завършили програмата на „Заедно в час“ – и само малък пример за всеотдайното отношение и напредничаво виждане, които са присъщи за много млади и активни хора в нашата страна. Биографията на Емануил е впечатляваща още преди той да се реши, през 2012 г., да кандидатства за учител на „Заедно в час“. След като завършва бакалавърска и магистърска степен по „Философия“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, той е приет за докторант към катедрата по „История и теория на културата“ в същия университет.

Автор е на редица научни публикации, както и на по-обхватни трудове в областта на научните си интереси.

Убеждавайки се в основополагащата роля на образованието и в огромното значение на човешкия ресурс за постигането на всякакъв обществен напредък, той решава да кандидатства за програмата на „Заедно в час“. По това време не притежава официална педагогическа правоспособност, но впоследствие получава нужната квалификация от фондацията, в партньорство с Пловдивски университет "Паисий Хилендарски". Днес, вече две години след завършването на програмата, той продължава да преподава в ОУ „Васил Петлешков“ в гр. Пловдив, а освен това води и философски цикъл на английски език в пловдивската частна профилирана гимназия „Класик“.

Какво те мотивира да оставиш на заден план собствената си академична кариера в името на развитието на другите? И ти самият смяташ ли, че правиш подобна жертва?

Не съм изоставил напълно академичното си развитие. Не бих нарекъл пренасочването си „жертва“, макар и да е факт, че човек се посвещава с цяло сърце на преподавателската работа, която е колкото зареждаща, толкова и изцеждаща. Във всички случаи възнамерявам да продължа да се занимавам с преподаване – било то на училищно, или на университетско ниво. Надявам се да продължа да се движа напред и в академичен план.

На какво най-много искаш да научиш учениците си?

Искам да работя за това учениците ми да преминат от положението на „пасивни получатели на информация“ към „активни субекти на познание“. Искам те да свикнат да питат и сами да търсят информация. При учениците от различни възрасти това става по различен начин – при по-малките най-напред трябва да се провокира въображението и любопитството, докато при по-големите – да се даде форум за изказване на собственото мнение и за защита на определени тези. Когато човек се занимава с образование, трябва да има виждане за това какви хора ще „изгради“ от своите възпитаници. Аз искам моите ученици да станат мислещи и самостоятелни хора, да бъдат дейни и креативни. Смятам, че и образователната ни система трябва да се стреми към това.

Какво е мнението ти относно целенасоченото набиране на млади преподаватели в българските училища?

Децата реагират добре на младите преподаватели. Те им се радват, от една страна, защото са рядкост (младите учители в системата представляват едва около 6,3% от всички учители в страната), от друга – защото по-младите учители се доближават и повече до начина на мислене на децата. Разбира се, опитът на по-възрастните колеги също е от голямо значение и приемствеността е важна. Същевременно важно е да се отбележи фактът, че наближаваме момент, в който голяма част от настоящите учители ще се пенсионират, оставяйки множество преподавателски места незапълнени. През настоящата учебна година в българските училища преподават само 5800 учители до 35-годишна възраст от общо 91 490 преподаватели. Средната възраст на българския преподавател е 55 години. Може да се каже, че сме изправени пред тиктакаща бомба със закъснител, която рано или късно ще предизвика кадрова криза в българското образование. Затова е редно да помислим по какъв начин отрано да предотвратим надвисналата криза.

Какви са според теб основните предизвикателства, пред които е изправено българското образование?

Най-основното предизвикателство за мен е изграждането на ясно формулирана визия за образователната система. Важно е да се откроят няколко основни приоритета, които да бъдат обнародвани и в последствие възприети като национална образователна стратегия. Откъслечните промени не биха могли да постигнат цялостна и устойчива реформа по начина, по който съгласуваната национална стратегия би.

Освен възпитаването на определени ценности у младите хора, ми се струва, че могат да се откроят и следните два приоритета: от една страна, трябва да научим децата на активна гражданска позиция и критично мислене – да ги превърнем в хора, които могат да провокират дискусии в обществото и ефективно да участват в тях. От друга страна, на тях трябва да им се предоставят възможности за практическа реализация. Същевременно поставянето на акцент само на единия от тези два аспекта би било в ущърб както на обществото, така на самите деца.

Сякаш прави впечатление, че уважението към учителската професия в България е по-скоро ниско. Съгласен ли си с подобна оценка и ако да, как според теб може да се промени статутът на българския преподавател?

Да, съгласен съм. Смятам, че това е проблем не само на учителите, а въобще на обществото, и той е свързан с подценяването на образованието като цяло. Много хора у нас вече не виждат пряка връзка между учението и практическата реализация. В последните години публично се налагаха и други модели за успех, които, обаче, са фалшиви. Това води до обезценяване на самото образование, което, съвсем естествено, се отразява и на учителите. Нуждаем се от осъзнато и целенасочено инвестиране в учителите. За тази цел е крайно необходимо да се отвори дебат в обществото по темата. „Заедно в час” прави много за издигането на престижа на учителя и осмислянето на възможността да бъде лидер. Други неправителствени организации, а и някои частни организации за щастие вече също работят в правилната посока. Все пак образованието и до днес остава една маргинализирана тема. То трябва да бъде обговорено.

Разбира се, държавата, бидейки (по дефиниция) функция на обществото, също е редно да се включи в този процес. Дори е редно да поеме инициативата и да предприеме и конкретни мерки. 

Разговаряйки с Емануил, човек бързо добива усещането, че насреща си има човек, за когото преподавателската работа и развитието на българското образование са се превърнали в призвание и висша цел. Той говори с неприкрит ентусиазъм за работата си като учител, за многобройните предизвикателства, пред които изправя работата с млади хора от различни възрасти, и за необходимостта от постоянен стремеж към подобряване на преподавателския подход. Той изказа специалната си благодарност към „Заедно в час“, към учителите си от средното училище, както и към университетските си преподаватели, чиито подходи са му помогнали да открие своя личен преподавателски натюрел.

Програмата заедно в час продължава да приема кандидатури до 10 април на zaednovchas.bg. Нека заедно работим за обществената промяна, която всички желаем.