Георги Господинов: Да дариш е глагол, който спасява

Няколко дни изминаха от премиерата на „Физика на тъгата”, но разговорите за филма не само не затихват, а превръщат културното пространство в емоционален калейдоскоп. Малко преди това писателят Георги Господинов стана първият българин, удостоен с „Ангелус" - една от най-големите централноевропейски награди за литература, за едноименния си роман.

Докато филмът печели едни от най-ключовите награди и попадна сред трите заглавия, с най-големи шансове за "Оскар", Георги Господинов се ангажира с една друга кауза, която променя граматиката на живота - донорството.

В рамките на кампанията "Да! За живот!", организирана от Министерството на здравеопазването, разговаряме с Георги Господинов за тъгата, човечността и глаголите, които спасяват.

Защо решихте да подкрепите кампанията за донорството?

Защото животът не свършва с нас. Това е късият отговор. Приех да подкрепя, защото подобна кампания има животоспасяващ смисъл. Знам, че в България донорството е крайно непопулярно, на последно място сме сред всички страни членки на ЕС. Познавам хора, които са чакали с месеци и години, ако успеят да съберат пари, отиват в Турция или другаде, не на последно място, защото и процедурата там е по-улеснена. 

Това е дълъг и труден разговор в обществото, особено в нашето, което е пълно с подозрение и несигурност, но този разговор трябва да тръгне. Затова подкрепям тази кампания.

Всеки втори е отказал да дари органите на починал близък. На какво се дължи това според Вас?

Има поне няколко неща тук. Съмнение дали всичко ще бъде извършено законно и почтено. Дали няма да се задействат някакви корупционни практики. Недоверие в институциите и работещите в тях. И обикновен страх. Един съвсем разбираем страх и нежелание да говорим за смъртта. Трябва да проявим разбиране, че това не е лесно решение. Но нека не забравяме, че ние самите можем да се окажем във всяка от двете ситуации – и в тази на донорството, в тази на чакащите за трансплантация. Както казва Булгаков, проблемът не е, че човек е смъртен, а в това, че той е внезапно смъртен. Затова е добре да сме си говорили предварително.

Казвате, че тъгата ни държи в човешките граници, в това да сме хора. Защо тогава в най-тъжния момент, когато губим някого, не успяваме винаги да сме хора и да постъпим благородно?

Защото в тези моменти става дума за извънмерна, непоносима тъга, която може да те направи неспособен за решение. Затова този разговор трябва да бъде подготвен предварително. Струва ми се, че тук точно законът би могъл също да помогне. Доколкото знам, са нужни промени, които да облекчат процедурата. Но това не променя нуждата от разговор помежду ни по това готови ли сме да дарим за живот.

Какво е нужно, за да надскочим тленното и да извършим благородното?

Осъзнаването, че доброто е постижимо човешко дело. Забравили сме, че го можем. Трябва да си го припомним. Позволете си да бъдете добри. Позволете си да изпитате съчувствие. Става дума по-скоро за човечност. Човечността е направена от такива малки неща, които всъщност никак не са малки, когато става дума за спасяване на живот.

Променя ли донорството „граматиката на остаряването“, за която пишете?

В граматиката на остаряването, както е описана във „Физика на тъгата“, детството и младостта са направени от глаголи, зрелостта е съществително, а старостта – пълна с прилагателни. Когато даряваш орган и спасяваш живота на друг, ти правиш нещо, което променя и надхвърля възможното. Добавяш живот и отлагаш смъртта – това е била древната мечта на човечеството. Да дариш е глагол, който спасява.

Как би започвал един разказ за човек, който живее втори живот, благодарение на трансплантиран орган?

Аз сме.

Има ли донорство в литературата? Какво бихте искали да може да ѝ се трансплантира?

Литературата е непрекъснато даряване, не просто от писател към читател, а и в обратна посока. Размяна на дарове между читател и автор, също така между самите четящи. Да дариш смисъл и надежда на някой, който спешно се нуждае от смисъл и надежда, това е непрекъсната, невидима и безкръвна трансплантация, която тече между нас.

Мина тези дни премиерата за България на филма „Физика на тъгата“, който вече има 5 награди от 4 престижни фестивала – в Торонто, Ванкувър, Отава и Монреал. Можем ли да кажем, че благородството е в състояние да превърне „Физика на тъгата“ във „Физика на дъгата“, както беше казала дъщеря Ви като по-малка?

Когато излезе романът „Физика на тъгата“, дъщеря ми беше на 5 и още не знаеше смисъла на думата тъга или предпочете да я чуе като дъга. Какво по-хубаво преображение. След прожекцията на филма в зала 1 можеше да се усети споделеното дишане и отваряне на вратата към собственото ни детство и собствените ни минотаври, заключени там. Такива, споделени, неща променят тъгите ни.