Емил Тонев: България тегли шута на културата си с голям кеф

Емил Тонев е български писател, сценарист и журналист. Роден е на 9 януари 1964 г. в гр. Шипка. Завършил е вечерна гимназия в Стара Загора и Българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

Репортер е във в. "Подкрепа" (1991-1992), в. "24 часа" (1992-1993); редактор е във в. "24 часа" (1993-1995), в. "Седмичен Труд" (1995-1996), сп. "Сега" (1997-2000). От 2000 до 2004 е редактор, завеждащ отдел "Култура" във в. "Сега". От 2004 до 2006 е главен редактор на сп. "Една седмица в София", а от 2006 е главен редактор на сп. "Паралели".

Творчеството му обхваща романите "Граница" (1992) и "Омбре" (2000), стихосбирката "Цветовете на вълчия сън" (1993). Публикува в сп. „Ах,Мария", „Витамин Б" и във в. „Капитал".

Сценарист е на игралните филми „Граница” (1993) и „Сомбреро блус” (1998), сценарист и режисьор е на документалния филм „Имам една идея”(продукция на БНТ - 1997 г., В момента работи като журналист в сп. "КЛУБ Z"

Преди месец в изд. "Хермес" излезе най-новият му роман "Понякога ангели".

- Емо, тази година навърши 50. Творческата ти равносметка е една стихосбирка, три книги с проза, сред които и най-новият ти роман „Понякога ангели”, и няколко филма (между които и скандалният „Граница”). Доволен ли си? Не можеше ли да напишеш повече книги, да направиш повече филми?

- Можех, естествено. И въобще не съм доволен, но това е положението. Книгите не ги написах, защото винаги съм бил на ръба материално и мразя това чувство. Мразя да съм беден и трябваше да си вадя хляба. Това, както добре знаеш, в България не става с писане на книги. А журналистиката е изсмукващо занимание. Също не е доходоносно, но все пак... От 25 години пиша думи по цял ден, за да си позволя да се почувствам свободен да пия няколко питиета с приятели, да поскитам, да си купя 15-годишна хонда, да си отгледам детето. Уморен съм от писане на думи. Като седна да пиша нещо различно от журналистически текст, имам чувството, че използвам същите думи. А то си е факт – почти същите са. И ме дразни. Съжалявам, но нямам отделни думи за рутинната си работа и за онази, другата. Затова си спестявам литературните упражнения, предпочитам да садя растения. За сметка на това се надявам, че поне репортажите и очерците, които излизат изпод моето тъй наречено перо, не са лоши.

А филмите не ги направих, защото системата на българското кино, както и държавата впрочем, беше, е и ще бъде зловещо корумпирана и отвратителна. Там има едни жалки милиони, отпускани на час по лъжичка от разните правителства, които милиони трябва да се усвоят от някого. В киното винаги има едни групи, групички и групировчици, които се борят като лъвове за тия пари. Още два сценария си спят кротко в компютъра ми, но не виждам смисъл да влизам в поредната обречена битка, за да ми скъсат нервите едни охлюви там. Майната им. Не на сценариите, де... На ония дребни хитреци, наричащи себе си „кинаджии“.

Аз съм рязък човек, говоря преди да мисля. После обикновено се оказвам прав, ама кел файда. Това няма как да се хареса на групировчиците в киното. Даже си мисля следната дивотия: добре, че в книгоиздаването няма големи пари, иначе и то щеше да се корумпира. Сто процента!

- Зададох ти предишния въпрос, защото романът ти „Понякога ангели” разказва тъкмо за това – за погубената жар на едно поколение, за отсичането на крилете му, за неговото лутане, за разпиляването на талантите му, за блъскането му с глава в бетонната стена на едно общество, немилостиво към талантите – и нека да подчертая това, и преди промените, и след промените. Как се пише такъв роман? (Щях да попитам – толкова хубав роман, но нека читателите сами да отсъдят.)

- Хубав ли е? Стига, бе!... Шегувам се. Една от най-големите похвали за мен е фактът, че ти го харесваш. Защото, както знаеш, съм ти фен... (смее се) Седим си тука и се хвалим един друг, чудничко!

А сериозно — този роман е най-малко кървавият, най-малко бруталният ми досега. И най-любвеобилният. Това не значи, че в "Граница" и "Омбре" не съм обичал героите си. Аз винаги си ги обичам, или поне винаги им намирам оправдание - дори за най-големите гадости, които извършват. Като съешаване с коза, примерно. В "Понякога ангели" обаче добронамереността ми определено взе връх. Може би остарявам и ставам сантиментален. Нормално.

Даже не знам как го написах този роман. Съших го от парчета от собствения си живот и живота на приятелите ми. Сложих го на фона на идиотския пейзаж, който ни нарисуваха ченгетата, комунистите и останалата паплач, вкарах му и малко драматургичен елемент, защото все натам ме дърпа, и той се получи. Не съм изящен стилист, нито прекалено мъдър човек — не умея да редя метафора след метафора. Предпочитам да описвам действие, от което да поникне метафора. Обичам да чета книги, които ме хващат, и отдавна съм се отказал да правя опити да прочета "По следите на изгубенато време" на Пруст. С което не казвам, че книгата е лоша. Вероятно съм твърде нервен, та да мога да вникна в нея.

- В петък, на 20 юни, е премиерата на романа "Понякога ангели" в Пловдив. Дори на корицата на книгата е изобразена култовата пловдивска кръчма "Найлона", самата тя почти главен герой в книгата. Пловдив или София повече стават за премиери?

- Пловдив, много ясно. Той и за пиене става повече. И за шматкане по улиците. В Пловдив категорично има по-малко сноби и измислени интелектуалци, които обичат да смучат коктейли или бърбън в модни заведения, и да се надлъгват кой от кой е по-велик. В "Найлона" можеш да си пиеш на бара с университетски преподавател, таксиджия, художник, уличен продавач на чорапи, обикновен пияница, майстор на гробищни камъни, китарист в гаражна банда и свещеник — и никой не е по-голям от другия, никой не се прави на нещо си. Там или си пич, или не си. Другото не е важно. А, да не забравя — има все пак разделение: ако слушаш чалга, дори само тайно и дори само с едното ухо, ти в този бар сам ще се откажеш да влезеш.

25 години живея в София и не можах да свикна с фалшиментото, което ми се натрапва отвсякъде. И в София повечето ми приятели са провинциалисти, и те като мен навлеци в столичния град, в центъра на просветата... Сега ще ме намразят софиянците и няма да си купят книгата ми. (смее се) Е, да сме живи и здрави. Щото иначе щяха да се изтрепят да търчат към книжарницата...

- Как измисли това хубаво заглавие "Понякога ангели"? Защо твоите ангели само понякога са ангели?

- Не съм го измислял заглавието, то само си дойде. Има го в една от главите — за погребението на моя голям приятел и велик пич Васко, отец Васил Цветков. Бях в много странно състояние тогава. В неговата църква, в ковчега лежи самият той, само 2 години по-голям от мен, а вече е оттатък. И вече ще ни наглежда отгоре какви ги вършим. Огледах останалите си приятели, погледнах и в себе си, и установих, че точно в този момент ние бяхме адски добри хора. Ангелоподобни някак си. После щяхме да излезем навън и да станем пак каквито сме си. Дадох си сметка, че понякога нещо ни кара да сме по-добри, отколкото сме в действителност, не че иначе лоши. Но нима само смъртта може да отключи добрината ни докрай?... И така...

- Парадоксът на литературния живот в България – много излизащи книги и малко читатели. Кое пречи книгите да стигат до читателите?

- Държавата. Най-вече. Защото кривият път, по който тръгна България още през 90-а, обрече всички ни на крайно вторачване в материята. Кой по-бързо ще се налапа, кой повече кинти ще спечели. България тегли шута на културата си с голям кеф. Интелектуалците се залепиха за партии, за да оцелеят физически, предадоха малкото си одухотворени, мислещи сънародници. И започна опростачването, мутризацията, олигархизацията, чалгизацията. Не съм първият, който го казва, но е факт – държава, която не подкрепя истинското си изкуство, е обречена. На ти сега пайнер мюзик, са-са!

Просто е – държавата трябва да купува по две-три бройки от всяка читава българска книга за фонда на всяка библиотека в България. Както е в нормалните бивши соцстрани. Направи една сметка и ще видиш, че тогава писателството няма да е толкова презряно занимание. Годишната инвестиция щеше да е колкото еднократния хонорар на един виден хидроидеолог на мегаломански ВЕЦ-ове.

- Милен Русков или Георги Господинов? Калин Терзийски или Васил Георгиев?

- Веднага отговарям: Русков и Терзийски. Те ми разказват истории, които разбирам. Даже мисля, че Милен Русков, когото не познавам лично, с "Възвишение", и Калин Терзийски с "Алкохол" стигнаха до прозрения, до които аз още се домогвам. Харесвам и текстове на Георги Господинов и Васил Георгиев, разбира се, "Черешата на един народ" ми е много присърце. Виж, малко ми е странно да давам мнение по тези въпроси, и четиримата са готини. Но погледът ми е само читателски. Аз даже не се имам за писател. Мисля си, че просто съм един тъжен разказвач на смешни приказки. На който му се четат такива, да чете.

- Какво ще кажеш сега на онзи току-що завършил българска филология в Пловдивския университет студент, който идва в София, за да стане писател?

- Ще му кажа: майна, опичай си акъла навреме! Това, което си намислил, е много приятно като идея, обаче най-вероятно няма да стане. Поне не в тази държава. Поне не в близко време. Ти писател може и да станеш, обаче какво от това? Абсолютно нищо, гарантирам ти го. А писател можеш да станеш и в Пловдив. Можеш и във Виена като Димитър Динев, и в Щатите като Мирослав Пенков. Това ти го пожелавам. А най-добре, майна, ако ще идваш в София, да не стигаш чак до центъра, а малко след крайната спирка на метрото да свиеш вдясно към "Дружба", на разклона вляво и по "Брюксел" до края. Там, ако още не знаеш, се намира Терминал 2.